Jelev.info
Veselin Jelev's Blog

Архив November, 2018

Малките, но редовни протести, които наблюдаваме от известно време в България, са съчетание на два елемента – недоволства плюс интернет от второ поколение, т. нар. Web 2.0.
Социалните мрежи са главният белег на Web 2.0. Това е етап в развитието на световната мрежа, който започва в началото на този век и се изразява в това, че тя преминава от статични html страници към възможости потребителите да сътрудничат, да споделят информация чрез социалните мрежи и блоговете и да формират интернет общности. При Web 2.0 мрежата става интерактивна и “популистка”, т.е. информацията потича със сравнима сила и в двете посоки – от издател към потребител и обратно. Всеки може да пише в интернет, за което се изискват минимални технически умения.

Web 2.0 (в чиито параметри живеем повечето българи, макар вече да се говори за Web 3.0 и Web 4.0) събаря стената между индивида и публичността, като създава нови медии – Facebook, Twitter, Instagram, блоговете, т.нар. гражданска журналистика. Чрез тях отделният “обикновен човек” може да стигне до общността, като заобиколи традиционните информационни институции – печата, радиото, телевизията. Те губят монопола си над публичността.

Характеристика на новите медии, освен масовата достъпност и интерактивността, е липсата на институционалност. Публичното слово в тях се радва на свобода, която в никоя от традиционните си форми досега не е познавало. Собствениците им налагат минимални правила. Няма издатели, редакционна политика, редакции и ръководства. Социалните мрежи са в пълния смисъл на думата медиум, т.е. среда за свободно общуване в сравнение с традиционните средства за масово общуване, които по природата си предполагат намерение, насоченост, въздействие.  Новите медии са самоорганизирана масова комуникация вместо организирана от някого комуникация за масите. Процесът в тях е колкото масов, толкова и индивидуализиран. Всички общуват, всички са в мрежата, но всеки намира своя път и своето място, своята компания в нея. Стандартният еднакъв пакет съдържание, предназначен за хиляди или милиони безименни потребители, който произвеждат традиционните медии, става все по-анахроничен.

Новите медии премахват ключова фигура за традиционните медии, т.нар. “пазач на входа” (the gate-keeper), т.е. лицето (редактор) което решава кое съдържание може да стигне до публиката и кое – не. Социалните мрежи превръщат света в глобална агора или Хайд парк, където всеки, поне теоретически, през цялото време може да говори на всички. Няма да преувеличим, ако кажем, че никой досега не е направил повече да приближи човечеството до “равния старт” в комуникацията от Марк Зукърбърг.

Как всичко това формира новата протестна култура? (Нямам претенции за изчерпателност).

Преди всичко, увеличава се вероятността от спонтанен, “изникнал от нищото”, протест, който расте като снежната топка. Най-пресният и най-типичен пример са протестите на “жълтите жилетки” във Франция и в Белгия. Петиция във Facebook на една жена от провинцията против ценообразуването на горивата, по-точно – против оскъпяването им с екологични такси, събра един милион подписа за седмици и изкара по пътищата стотици хиляди недоволни от реформата.

Второ, Web 2.0 хвърля предизвикателство на традиционното лидерство. На недоволните не се налага да минават през традиционните си изразители – политици, партии, синдикати. По-скоро партиите и синдикатите трябва да откликват на спонтанната гражданска активност – да я подкрепят, отхвърлят, “яхат” и пр. Тя е непряк измерител на тяхната представителност и адекватност.

Трето, Web 2.0-протестите нямат лице, ясно изразени лидери и организационни структури. Френският министър-председател Едуар Филип и еко-министърът Франсоа дьо Рюжи се срещнаха в последните дни с няколко различни индивиди и групи, претендиращи да представляват протестиращите. В същото време други “жълти жилетки” писаха във Facebook групите си, че тези, които се срещат с властта, не са упълномощени да ги представляват. Това прави спонтанните протестни движения уязвими – те са податливи на разединение и разпад. Липсата на ясно лице обаче ги прави и опасни за властта. Тя е изправена пред масово недоволство, но няма с кого да преговаря, няма легитимен събеседник. От тази гледна точка протестът може да расте и да излезе извън контрол, без институциите да могат да намерят ненасилствен начин да го успокоят.

Четвърто, Web 2.0 протестърите не във всички случаи са способни да формулират ясни искания. Във Франция и Белгия движението започна като акция с една кауза – намаляване на цените на горивата. Наблюдателите обаче отбелязват, че тенденцията е то да прерасне в кампания против данъчните тежести и против ерозията на покупателната способност изобщо. В България от самото начало наблюдаваме “тюрлю гювеч” от искания – от по-евтини горива, до оставка на  правителството, смяна на пропорционалната избирателна система с мажоритарна и на парламентарната република с президентска. Наред с това имаше смътни, емоционални лозунги, чиято очевидна роля беше просто да изразят гняв – против “политическата сган” и “геноцида”; за “съд на виновниците за…”(винаги има за какво); за “смяна на системата”. Често скандиращите не разбират какво точно скандират, но политици и анализатори ни убеждат, че това не е най-важното.

Пето, Web 2.0 -протестите са ценна обратна връзка за управляващите, ако те са готови да слушат. Те са показател за скрити недоволства, които  отделен драстичен повод е възпламенил. Цената на бензина може да отприщи натрупан гняв срещу по-общи явления като неравенствата, корупцията, клиентелизма.

Шесто, тези движения са податливи на манипулация. Партиите, особено опозиционните, са винаги изкушени да ги подкрепят и да демонстрират, че, ето, народът е против властта, той спонтанно е излязъл на улицата, защото статуквото повече не се търпи. Точно това прави БСП в момента и се вижда как протестиращи тук и там развяват лозунги с думи и фрази от нейната “Визия за България”, при това – често написани с един същ шрифт и цвят. Тези технически детайли веднага разрушават илюзията за спонтанност. В Париж крайнодесни активисти на “Националния сбор” предизвикаха безредици с палежи и сблъсъци с полицията на “Шанз-Елизе”, докато лидерката на Фронта Марин Льо Пен еднозначно подкрепи “жълтите жилетки”. Останалите опозиционни партии засвидетелстваха по-сдържана солидарност с тях. У нас прави впечатление, че солидарни с протестиращите са както парламентарната, така и извънпарламентарната опозиция – разбира се, всяка – със своята реторика и аргументи, които не винаги съвпадат. За да бъдат яхнати политически протестите, помагат и фалшивите новини, с които социалните мрежи са пълни, и платените провокатори, които партийни централи или олигархични групи пращат сред протестиращите.

Седмо, традиционните и уеб медиите се влияят от социалните мрежи. Ето защо те са склонни да надценят действителната сила на протестите. Това определено става в България, където протестите всекидневно присъстват особено в телевизионните новини, макар кадрите от тях да показват по-скоро малочисленост. Не може да става и дума за сравнение с масовите вълнения през 1996-97 година, които принудиха правителството на БСП да подаде оставка, въпреки че имаше парламентарно мнозинство. Тогава познавахме само Web 1.0, мрежата не беше интерактивна и “популистка”, но недоволството беше такова, че помете властта и без усилвателя на интернет. А днес, дори и с него, недоволните не стигат да напълнят един столичен площад.

 

Социологът Първан Симеонов ни разказва, че ние българите задаваме погрешния въпрос и затова не се оправяме. Погрешният въпрос според него е: “кой?”, а верният му отговор е: “Ами ние, кой друг”. Не съм съгласен. Грешни въпроси няма. Има грешни отговори. Ако искаш хората да не питат за нещо, или ако им обясняваш защо е грешно да питат за него, поставяш сам под съмнение това доколко си демократ. Като журналист работил при поне два режима съм бил многкратно “съветван” да не питам за разни неща, и ако все пак съм го правил, вместо отговор, съм получавал обяснение защо въпросът ми не е правилен. Въпросът “кой?” в България не е за юнака, за добрия цар, или за месията, който “ще ни оправи”. Той е за отговорните да сме за оправяне. И за 30 години преход няма отговор. Затова пък поводи да го задаваме се сипят всеки ден. Обратният поток на информация е твърде по-беден, а понякога – напълно липсващ. Примери? Кой е виновният за т.нар. “възродителен процес”? Има ли осъден? Кой назначи червените милионери и им раздаде куфарчета с пари? Откъде взе тези пари? Чии бяха те? Кой е отговорен за хиперинфлацията през 1997 година? А за фалита на 16 банки? Кой уби Андрей Луканов, Илия Павлов, Емил Кюлев и стотици други знайни и незнайни герои на нашено време? Кой предложи Делян Пеевски за шеф на ДАНС? (Извинете за ентото повторение, но отговор още няма). Кой разсипа КТБ? Списъкът далече не е изчерпателен. И целта ми не е, да е. Но на нито един от тези въпроси отговорът не е предложеният от Симеонов:  “Ами ние, кой друг. Аз самият. Ти”. Ние, огромното мнозинство от българите, нито крадохме, нито убивахме, нито лъгахме. За изминалите три десетилетия и преди тях българите преживяха много престъпления и неправди. И въпросът КОЙ е виновен и ще понесе възмездието, е естествен и справедлив. Това е въпросът за личната отговорност. Поне в наказателното право тя винаги е такава. Ако искаме да бъдем европейска демокрация, няма как да заобиколим този въпрос. Ако днес доверието в държавата, в институциите, в партиите е на рекордно ниски нива, то е, защото той продължава да няма отговор, а не защото е неправилен. България няма как да тръгне напред, без да получи отговора. Тя ще продължи да гледа в миналото си, не защото й липсват интелигентност или прагматизъм, а защото миналото я боли. Българите няма да се хванат на нито едно “какво”, колкото й примамливо и креативно да е то, ако мястото на “кой” остава все така празно. Българите няма да се настроят положително и конструктивно, ако се опитвате да им затворите страницата, преди да са я прочели (спомнете си Желю Желев). Българите ще мразят, лъжат, кръшкат и крадат, докато не видят наказани за това и не разберат, че така наистина не може. “Дори в малкото случаи, когато питаме не „кой“, а „какво“ и „защо“, мнозина от нас пак стигат до тия прелестни отговори: системата, модела”, пише Симеонов.” Как пък никой не каза: икономиката, неравенствата, липсата на реформи”. А кой съсипа икономиката? А кой причини неравенствата? А кой не направи реформите? Демоскопите могат например да видят без микроскоп, че в днешния български парламент седи бивш министър от правителството, причинило най-тежката икономическа криза в последните три десетилетия. И не само седи, а се занимава активно с икономическа политика. Без микроскоп се вижда, че той и ред други негови колеги са били агенти на бившата Държавна сигурност. Добре, ще задам препоръчаните от Симеонов въпроси: Какво да очаквам от тях? Защо са там? И все пак: Кой им позволи да участват в политиката? Кой ги включи в кандидатските листи? Не знам как е в социологията и в политиката, но за журналистиката съм сигурен: ако една история оставя след себе си въпроси без отговори, и особено въпроса за подлога в изречението (кой?), значи не е написана добре. Струва ми се, че и ако една държава оставя след себе си такива въпроси, има нещо гнило в нея.

Ето още една причина човек да живее в България: тя е сред страните с най-ниска данъчна и осигурителна тежест в ЕС. Поне това показват публикувани вчера данни на Евростат.  Според тях през 2017 година съотношението на данъци и социалноосигурителни вноски към брутния вътрешен продукт (БВП) в нашата страна е било 29,5% при средно за ЕС 40,2%. С по-ниски съотношения от българското са само Румъния (25,8%) и Ирландия (23,5%). С най-високи съотношения към БВП са данъците и осигуровките във Франция, Белгия и Дания – съответно – 48,4%, 47,3% и 46,5%. България е също сред европейските страни, в които данъците върху доходите и богатството представляват най-малък дял от БВП (5,7%). Той е по-нисък само в Литва (5,4%). Малко по-висок е в Румъния (6,1%) и в Хърватска (6,3%). На другия полюс, където данъците върху доходите и богатството са в най-високи съотношения с БВП, са Дания (29,7%), Швеция (18,9%), Белгия (16,9%). Нетните социалноосигурителни вноски представляват най-голям процент от БВП във Франция (18,8%), Германия (16,7%) и Белгия (16,1%), а най-нисък – в Дания (0,9%) и Швеция (3,3%). По съотношението на данъците върху производството и вноса към БВП България (15,1%) е малко над средното за ЕС (13,6%). От тези данъци у нас обаче на ДДС се падат 9%, докато в ЕС – средно 7,1%.

 

България трябва отсега да мисли какво да прави в средносрочен и дългосрочен план с отрасли като металургията, въгледобива, производството на цимент и горива. Те ще бъдат сред най-тежко засегнатите от дългосрочна стратегия за защита на климата, която Европейската комисия обяви днес. Тя предвижда до 2050 година ЕС да произвежда толкова парникови газове колкото и да поглъща, т.е. да бъде “климатично неутрален”.

Сегашната цел на ЕС е до 2030 година да намали с 40 на сто въглеродните си емисии в сравнение с 1990 година, а до средата на века да ги намали с 80 на сто спрямо 1990 година. Това обаче според Комисията не е достатъчно, за да бъдат изпълнени ангажиментите на Европа по Парижкото споразумение за климата от 2015 година. Неговата цел е светът да спре глобалното затопляне под 2 градуса Целзий, за предпочитане до 1,5 градуса. За да бъде постигната тази цел, ЕС трябва за същия период да стигне до нулеви нетни емисии, което изисква допълнителни усилия, смята Комисията. Те ще се изразят в увеличаване на инвестициите в сектора от 2 на сто от БВП днес на 2,9 на сто от БВП или €290 милиарда годишно.

Стратегията не е законодателно предложение. Очаква се държавните и правителствените ръководители на ЕС да се произнесат по нея на среща на върха в Сибиу, Румъния на 9 май 2019 година. Държавите членки се очаква да представят своите проекти на национални планове в областта на климата и енергетиката пред Комисията до края на тази година.

Първото обсъждане на стратегията ще бъде на 14 декември в полския град Катовице в рамките на 24-та конференция на страните подписали Парижкото споразумение. България попада в групата на държавите от ЕС, които твърдо не са съгласни съюзът да  повишава сегашната си амбиция, особено що се отнася до целите до 2030 година. В тази група попадат още Полша, Унгария, Чехия, Литва, Латвия, Малта, Естония и Словакия. За повишаване на европейските ангажименти за климата са Швеция, Франция, Финландия, Холандия, Дания, Испания, Португалия, Люксембург, Словения, Италия и Обединеното кралство.

“ЕС изпълнява най-амбициозните цели за намаляване на емисиите на парникови газове, като същевременно е отговорен едва за 9,6 на сто от дела на глобалните емисии”, четем в българската национална позиция за конференцията в Катовице. “Не може и не трябва да се очаква, че сам Съюзът може да се справи с глобалния проблем изменение на климата, дори ако намали емисиите си до нулеви нива. Категорично не можем да приемем увеличаване на амбицията на ЕС по отношение на целите до 2030 г.”

В днешния документ Комисията разглежда осем сценария за намаляване на емисиите. Те предвиждат Европа да увеличи енергийната си ефективност и дела на възобновяемите енергийни източници, да използва повече алтернативни горива и да електрифицира транспорта си. ЕС ще трябва или да засили използването на биоенергия и строежа на хранилища за улавяне на въглероден двуокис, или да премине към по-нисковъглеродни технологии и потребителски решения като в същото време въведе т.нар. “кръгова икономика”, която се основава на повторната употреба и рециклирането.

Телевизията е Би Ти Ви, предаването е “Шоуто на Слави”, а гост – министър-председателят Бойко Борисов. Водещият Слави Трифонов чете въпрос на зрител към премиера:

-През 2009 година, когато поехте управлението, дългът на България беше 10 милиарда лева и бюджетният дефицит – 500 милиона лева. Тогава казахте, че държавата е в колапс. Сега дългът е над 26 милиарда и бюджетният дефицит е почти същият. В катастрофа ли е България?

Борисов отговаря:

-Просто бих го посъветвал уважаемия господин да чете (вади от вътрешния си джоб сгънат на четири лист).

Трифонов: Защо?

Борисов: Защото ще кажа (разгъва листа).

Трифонов: Откъде пък този лист?

Борисов: Ами нося си данните. Да ги оставя?

(Обясняват се за това защо премиерът си носи лист).

Борисов: Тук много ясно е казано (чете от листа), че в момента нашият дълг е под 20 процента.

Трифонов (гледа с погнуса) …

Борисов: (чете данни за ръста на приходите на държавата и на брутния вътрешен продукт (БВП).

Трифонов: И колко е външният дълг?

Борисов: 20 процента.

Трифонов: В милиарди – 26 милиарда…

Борисов: Не, 20 процента… (Обяснява, че в момента БВП е 110 милиара лева, а в края на мандата му се очаква да бъде 130 милиарда лева, а дотогава публичният дълг да стане 17 на сто от БВП. Подчертава, че държавата запазва тази тенденция въпреки 6,7 милиарда лева разходи за “руските реактори”, за “американските централи” и за изплащане на изгорелите във фалита на КТБ влогове на граждани).

Трифонов (числата го отегчават, подпрял е главата си с ръка на бюрото): Добре, и колко е външният дълг?

Борисов: 20 процента.

Трифонов: 20 процента от к’во?

Борисов: От брутния вътрешен продукт. Така се мери.

Трифонов (надува бузи и гледа смръщено към горния десен ъгъл на студиото. Нещо тук не му харесва).

Борисов: Беше 26, 27 процента… Когато дойдохме, този, третия мандат да го наречем, беше 27 процента. Сега е 20 процента. До края на мандата – 17 процента. Това са цифрите, които ясно могат да се проверят.

Трифонов (гледа намръщено в своя лист, жестикулирайки с показалец): Тоест, той пита … 26 милиарда, от 10 милиарда 26 милиарда, обаче Вие говорите в проценти от брутния вътрешен продукт…

Борисов: Да, то така се мери.

Трифонов (със същата гримаса хваща листа си с две ръце и процежда): Добре…

***

Обобщен на езика на презрените “журналя”, този няколкоминутен диалог означава, че: отговаряйки на манипулативен въпрос, премиерът посочи, че за управлението му бремето на дълга върху икономиката е намаляло, защото националното богатство се е увеличило.

“Аз не съм журналист”, каза Трифонов в началото на предаването.
Това е очевидно. Ако беше, нямаше да пита министър-председателя за данни, които са публично достъпни поне на пет места на български език – на сайтовете на Българската народна банка, на Министерството на финансите, на Националния статистически институт, на Евростат и на Европейската комисия.
Такива въпроси могат да задават отрудените възрастни жители на затънтено село, където още няма интернет. Но в студио на една от най-гледаните телевизии те звучат нелепо. Тук адекватният въпрос е какво означават числата, които са извести и публични.

Въпросите показват, че водещият и звездният му екип не са направили онова, което безименният репортер рутинно прави, преди да разговаря с властта. То на професионален жаргон се нарича “домашна работа”. Тя предполага да си подготвен по въпросите, които задаваш. В случая – най-малкото да знаеш какво е публичен дълг, как той се измерва и каква е историята му в България поне през последните няколко години. Добре би било да знаеш и какво значи кредитен рейтинг и как българският кредитен рейтинг се е движил през същия период и какво означава това движение. (Повишава се рейтингът, което значи, че светът гледа на България като на все по-надежден платец и заслугата за това е на нейното правителство).

Да, ще кажете, ама всичко това е сложно и скучно. Публиката на забавното шоу, което започва в 22,30 часа, няма да го разбере, ще се отегчи и ще смени канала. Така е. Защо тогава пълнят шоуто с политика, или с икономическа политика? Не пей им се веке, или някой им плаща? Само питам. Ако все пак 5 000 техи зрители са питали и шоуто се чувства длъжно да им отговори просто и ясно, това предполага екипът му да познава добре предмета на питанията. Само така може да обясни сложните неща просто. Да питаш от името на публиката, да имаш претенцията да я представляваш, е отговорност, а не случайно следствие от достъп до ефир и от популярност, придобита по друг начин. Да имаш претенцията да питаш от името на обществото, предполага подготовка. Другото е фарс.

Трифонов с раздразнение и досада нарича коментарите, че може би иска да влезе в политиката “нелепи интерпретации и небивалици”. Защо тогава непрекъснато се занимава с политически теми? И не се ограничава само с обсъждането им, ами влиза в самата политическа игра – беше инициатор на референдум за смяна на избирателната система. Това си е отвсякъде политическа акция. Така че нещата, в които е подозиран, са си чисти бивалици и “лепи” интепретациии, които напълно му лепнат. Между другото влизането на поп и шоу звезди в политиката е нещо характерно за третия свят. Типичен пример е Хаити, където популярният там певец Мишел Мартели беше президент от 2011 до 2016 година. Шоу звездите намират път към политиката там, където политическият елит се е провалил.

Не казвам, че трябва да има забранени теми за шоумените. По цял свят  лидери и политици са сред техните гости – те са имената, които правят новините. Когато обаче ни поднасят актуалната проблематика предимно в кабаретен формат и на кабаретно ниво, това изглежда подозрително – особено при нарастващия недостиг на смислен дебат в деловата част на денонощието. Това не е просто кич. То е подмяна и е нездравословно.

За Трифонов не знам, но Борисов сигурно помни бившия си клиент Тодор Живков. 35-годишната диктатура на последния може да се опише като поредица от партийно-държавни почини. Един от тях, май някъде през 70-те години на миналия век, беше: “всеки да си върши работата”. Струва ми се, че още е актуален. Драги г-н Трифонов, правете това, което умеете най-добре – пейте, свирете, танцувайте, играйте. Оставете политиката на политиците и журналистиката на журналистите. Иначе, както е тръгнало, те ще трябва да запеят, да засвирят и да затанцуват. И тогава наистина няма да има такава държава.

P.S. Понеже заговорихме за кабаре, си спомних едноименния филм и онази 3-минутна сцена, която казва всичко за това, което следва, когато политиката стане кабаре, а кабарето – политика.