Jelev.info
Veselin Jelev's Blog

Архив October, 2018

Заглавието не е съвсем точно – Европа и България вероятно ще бъдат с Меркел до  края на мандата й през 2021 година. Това обаче няма да бъде същата Меркел. От днес тя е lame duck, т.е. лидер на държава и партия, чийто политически край е предизвестен. Тя няма да има същата политическа тежест както досега. Германия ще остане най-голямата икономика в Европа и най-голямата нетна вносителка в нейния бюджет, но ще се прости с голяма доза от предсказуемостта си.

Предизвестеното оттегляне на Меркел поставя въпроси за приемника, политиката му и бъдещата роля на Германия в Европейския съюз. То изправя страната й и континента пред  неопределеност сравнима с ребуса на Брекзит.

Меркел беше стожер на финансовата строгост и свързаното европейско и национално законодателство, прието през кризата на еврото. Тя беше опора на единството на Европа, основана на Лисабонския договор и на задълбочаването на интеграцията. Тя стана (за съжаление) символ на непопулярната политика на отвореност за мигрантите и солидарност с бежанците. Тя й струва поста. Меркел беше привърженичка на малките, но сигурни стъпки за разлика от далече по-радикалния от нея в идеите си френски президент Еманюел Макрон.

Меркел беше защитничка на отворените общества, на свободната търговия и вярваше в трансатлантическата връзка. Не криеше фрустрацията си от президента на САЩ Доналд Тръмп. Тя беше противничка на популизма, на евроскептицизма и еврофобията, представени от лидери като Виктор Орбан, Ярослав Качински и Матео Салвини. Те ще празнуват нейното оттегляне, защото тя беше фактическата лидерка на Европа през годините на канцлерството си досега. През него тяхната съпротива избуя. Оттук нататък можем да очакваме нейното лидерство да отслабва. Можем да кажем, че Меркел е досега най-едрата политическа жертва на серията кризи в периода 2009-2015 година.

Какво става с всички неща, които Меркел представляваше и подкрепяше, в едно близко бъдеще със слаба канцлерка и в едно не толкова далечно бъдеще без нея?

Ето някои по-конкретни въпроси, които оттеглянето й поставя от днес:

  1. Как признанието й, че трябва по-ефективна политика, ще се отрази на бъдещия курс на Германия? За повече или за по-малко Европа и къде? Можем да изброим ключови области като бъдещето на икономическия и валутния съюз и еврото; едва прохождащата обща европейска отбрана; незавършения банков съюз; миграцията и убежището; разширяването на ЕС; отношенията със световни играчи като Русия, САЩ, Турция, Китай.
  2. Ще успее ли Меркел да изкара мандата си докрай? Ако все пак коалиционните й партньори, социалдемократите, се оттеглят от правителството предсрочно, ще има ранни избори. Какво правителство ще произведат те?
  3. Как предизвестеният политически край на Меркел ще отекне в другите държави членки? Какви уроци ще изведат елитите и избирателите им от него?
  4. Как това признание ще се отрази на резултатите от европейските избори догодина и на Европейския парламент и Комисия, които те ще произведат? (В частност какъв Брюксел и Страсбург се очертават за България?)
  5. Какъв Брекзит да очакваме при несигурна Германия?
  6. Какъв дългосрочен бюджет за 2020-2027 година ще договорят 27-те при отслабено германско лидерство?
  7. Кой ще води Европа, ако Германия не е в състояние? Колко Европи ще има, ако няма ясен лидер?
  8. Какво означават въпроси 7 и 8 за страни като България, където европейското финансиране е двигател на икономическия растеж, където ЕС е  “котва” на демокрацията и “ръчната спирачка” за евентуална смяна на посоката?
  9.  Кой ще бъде големият приятел на Бойко Борисов и ГЕРБ в един Европейски съвет без Меркел?

Турски съд реши в събота да освободи американски пастор, който беше обвинен, че е помагал на организаторите на опита за военен преврат през юли 2016 година и че подкрепял незаконната кюрдска въоръжена групировка ПКК. Роденият в Северна Каролина Андрю Брънсън живее от 20 години в Турция и веднага след неуспешния пуч попадна под ударите на турския закон, който тълкува понятието тероризъм твърде разширено. Заплашваха го 35 години затвор.

Турският президент Реджеп Тайип Ердоган доскоро гневно отхвърляше призивите от Вашингтон да пусне Брънсън с аргумента, че съдебната система на страната му е независима – нещо, в което целият свободен свят основателно се съмнява. Нещо повече, в един момент Ердоган намекна (изглежда забравяйки за независимия съд), че страната му би разменила Брънсън за живеещия в изгнание в САЩ турски богослов Фетула Гюлен, който президентът сочи като мозък на опита за преврат. Това не подейства. САЩ извадиха изпитаното оръжие на икономическите санкции.

Плачевният ефект на американските мерки върху турската икономика е известен. Те бяха тревожен сигнал за инвеститорите. Способстваха за рязко ускоряване на инфлацията (25% на годишна база през септември от малко под 16% през юли), за застрашително обезценяване на турската лира (40% от началото на годината), за поскъпване на живота и пратиха студени тръпки на инвеститорите в турски дълг.

Ердоган нямаше с какво да отговори освен с патриотична реторика – лошите водят срещу нас икономическа война, но ние ще ги победим. Той призова сънародниците си да извадят доларите и еврото от дюшеците и да ги обменят за лири. Предложи на африканските страни да търгуват със страната му в национални валути, а не в евро и в долари. Зет му, финансовият министър Берат Албайрак, поиска търговските вериги да свалят цените с минимум 10%. В същото време обаче централната банка вдигна основната си лихва до 24%, а правителството трябваше да ореже разходи за 10 милиарда долара и да понижи прогнозата си растежа на икономиката за тази и идната година на съответно 3,8% и 2,3% от 5,5%.

И изведнъж – изненада, изненада – независимият турски съд освободи Брънсън. Това не промени икономическата конюнктура, а и едва ли скоро ще я промени, т.е. едва ли американският натиск скоро ще спре. САЩ имат още сметки за уреждане с Ердоган. Той иска страната му да купи руски противовъздушни системи С-400 вместо американски “Пейтриът”, отказва да спре да търгува с Иран и е обвиняван, че тайните му служби оказват финансова подкрепа на Ислямска държава в Сирия. И трите са неприемливи за Вашингтон, предвид досегашната роля на Турция  като ключов съюзник в НАТО. В случая с Брънсън Ердоган беше принуден да отстъпи пред външния натиск.

Загубената битка показа за пореден път,  че и най-силната лидерска ръка е по-слаба от “невидимата ръка на пазара”. Особено, когато става дума за отворена икономика, развиваща се в условията на глобален пазар,  каквато е Турция. Инвеститорите се плашат от политическия риск, а санкциите, дори да са символични, подчертават наличието му. Преди освобождаването на Брънсън, Ердоган направи и друга помирителна стъпка назад – отиде в Берлин, за да се опита да възстанови отношенията с Германия, които сам обтегна с конфронтационна реторика през изминалите две години.

Защо всичко това е важно за България? Защото показва колко бързо икономическата, а оттам и електоралната основа и на най-стабилната и наглед безалтернативна власт може да бъда подкопана. Влошаването на икономическото положение удря Ердоган в основата на властта му. Провинциална Турция го преизбира вече 15 години, защото той й даде стабилност и по-добри икономически възможности в сравнение с кризите при предишните управляващи. Без тях от режима му остават само погазването на демокрацията и репресиите. А при криза като сегашната към нея се прибавя и затягане на коланите. Патриотизмът на гладно не е траен.

България, макар да членува в ЕС и да е далече по-малка икономика от турската, си прилича с нея по зависимостта и уязвимостта от външни фактори. Въпреки често даваните за пример добри икономически показатели и здрави публични финанси на страната ни, за всички е ясно, че те зависят от редовното европейско финансиране. За да се убеди в това човек, е достатъчно редовно да чете икономическите прогнози на Европейската комисия, всяка от които подчертава пряката зависимост между усвояването на еврофондовете и темповете на растежа у нас.

Догодина обаче има избори за Европейски парламент и предстои “смяна на  караула” в Брюксел. Предстоят и трудни преговори за следващия многогодишен бюджет на ЕС (2020-2027 г.), в който се очертават съкращения и промени на правилата за финансиране. Не е ясно как тези промени биха се отразили на конкурентните предимства на ГЕРБ пред останалите претенденти за властта. Какво остава от тези предимства, ако махнем нещата, които могат да се видят и пипнат в икономиката – като например магистралите, метрото, новите предприятия и работни места, повишаването на доходите? Остава това, което опозицията непрекъснато сочи – недовършени и неработещи реформи в образованието и здравеопазването, безнаказана корупция, неравенства, недоверие в институциите, най-вече – в правосъдието.

Затова добрите отношения с Брюксел (което не е съвсем едно и също с ЕС) са “като слънцето и въздуха” за всяка следваща власт у нас, независимо какво тя говори и независимо дали ще бъде на ГЕРБ или на друга партия. Без тези отношения няма растеж, а без растеж няма доволни избиратели.

И най-злите критици на Бойко Борисов трябва да му признаят безпогрешния инстинкт за политическо самосъхранение. Не твърдя, че той от сутрин до вечер анализира какво се случва на Ердоган, Меркел, Макрон или на други лидери, но съобразяването с промяната на вятъра в света е очевидна.

Ако в последната година, министър-председателят е толкова отстъпчив пред опозиция и коалиционни партньори, ако предпочита да понесе основателни и тежки критики (като например за изтеглянето на предложението за ратификация на Истанбулската конвенция, или за подкрепата за унгарския премиер Виктор Орбан) за това има основателна причина. И тя изглежда е, че следващата власт в Брюксел е твърде вероятно да се основава на партньорство между сегашната традиционна десница, към която ГЕРБ принадлежи, и умерените консервативни евроскептици, които са политическата мода днес. Като тях искат да са и патриотите, и БСП и Бареков, и “Атака”. За диалог с тях неотдавна призова сегашният председател на Комисията Жан-Клод Юнкер.

Но изборите в Бавария миналата неделя дадоха друг урок – че робуването на конюнктурата и загърбването на дългосрочни лоялности, на принцини и ценности, може да струва скъпо. Християнсоциалният съюз, партия, с която ГЕРБ има специални отношения, плати за това с мнозинството си в провинциалния парламент, ненарушавано от 61 години.