Jelev.info
Veselin Jelev's Blog
cheap windows 7 key office 2016 key windows 10 product key windows 10 serial keys

Всичко от категория 'По повод'

Европа може да отдъхне. Най-лошият сценарий не се сбъдна. Франция остава с проевропейски президент. Няма да има Фрекзит. Ангажиментът на ключовата сила в Европа към европейския проект остава.
Центристът Еманюел Макрон печели балотажа на президентските избори с 65,8 на сто от гласовете пред лидерката на крайнодесния Национален фронт Марин Льо Пен  с 34,2 на сто.
След неотдавнашните парламентарни избори в Холандия националпопулизмът търпи второ поражение при това от либерал – най-губещото политическо семейство в кризата.
Радостта обаче е дотук. Победата на Макрон (39 г.), най-младия френски президент, е Пирова. Той ще трябва да управлява разединена и поляризирана страна. Това показват рекордните нива на електоралния протест – отказ от гласуване или пускане на празна бюлетина. Негласувалите са 25,3 на сто. Избирателната активност е 74,7 на сто, втората най-ниска на президентски балотаж в Петата република след 69-те процента през 1969 година. Пусналите празна бюлетина са 8,9 на сто, т.е. безпрецедентните 4,2 милиона избиратели. От подкрепилите Макрон 43 на сто заявяват, че са гласували не за него, а против Льо Пен, което дава основание на френски наблюдатели да говорят за “служебна победа”.
Макар и загубила, Льо Пен поставя електорален рекорд за партията си. Тя удвоява резултата на баща си Жан-Мари Льо Пен от изборите през 2002 г., спечелени във втория тур от кандидата на традиционната десница Жак Ширак с 82,2 на сто от гласовете.
Тогава Льо Пен-баща взе 17,8 на сто от вота, едва надхвърляйки резултата си от първия тур (16,86%). Дъщеря му, която го изключи от основаната от него партия, за да подобри имиджа й, вече атакува 40-те процента. Това вещае труден мандат за Макрон.
През 2002 година избирателите на Национални фронт бяха 5,5 милиона срещу 25,5 милиона за т.нар. “републикански фронт” – обединение на всички партии в балотажа с цел да не бъде допусната крайната десница до властта. Сега фронтът отчита 11 милиона избиратели. Макрон има 20 милиона.
Първото голямо изпитание за новия президент ще са парламентарните избори през юни. Те ще покажат дали другите партии ще успеят да му наложат да съжителства с контролирани от тях мнозинство в Националното събрание и правителство и да ограничат възможностите му да изпълни амбиционните си обещания.
Между другото, наблюдатели отбелязват, че Макрон вече се възползва от тенденция на намаляване на безработицата, която направи неговия бивш работодател, отиващия си президент Франсоа Оланд, най-непопулярния държавен глава на Франция, откакто там се мерят рейтинги.
Тъй като резултатите от икономическите политики обикновено идват с известно закъснение, може да се окаже, че Макрон печели от това, от което Оланд загуби.
Известният френски коментатор Жан Катрмер от “Либерасион” нарече Макрон, бивш инвестиционен банкер и министър на икономиката на Оланд, “детето, около чиято люлка са се събрали боговете”.
Предстоящият парламентарен вот ще покаже доколко неговото новородено движение се е превърнало във фактор на френската политика.
Нивото на въздържане и на невалидни бюлетини са лош знак за социалната подкрепа, на която може да разчита новият президент през петгодишния си мандат. Традиционните левица и десница, които безпрецедентно останаха вън от президентската надпревара след първия тур, като и Националният фронт, ще търсят реванш. Един от историческите белези на тези избори, освен възрастта на новия президент и на неговата формация, е че те разрушиха политическото статукво на Петата република. Главните играчи в него – Социалистическата партия и “Републиканците” – ще се борят да възстановят каквото могат. За тях това е битка за оцеляване сред вътрешните им междуособици и компрометиращи скандали.  В парламентарните избори движението на Макрон не може да разчита изцяло на избирателите, които гласуваха против Льо Пен на президентския балотаж. Тя обяви, че ще реформира партията си с очевидното намерение да се опита да консолидира около нея още десен и евроскептичен електорат.
Вторите важни избори за Макрон, който направи заявка за амбициозна реформа на Европейския съюз, ще са в Германия наесен. Те ще покажат кой ще му бъде партньор във водещия немско-френски тандем – християндемократката Ангела Меркел или социалдемократът Мартин Шулц.

Жан-Клод Юнкер - "господин Европа". Снимка Европейска комисия

Жан-Клод Юнкер в приповдигнато настроение. Снимка Европейска комисия

Според “Политико” Ангела Меркел е ядосана на Жан-Клод Юнкер, че е позволил да изтекат до медиите подробности от напрегнатия му работен обяд с Тереза Мей на 26 април в Лондон. Германските медии го описаха като “катострофален”и вещаещ провал на преговорите за Брекзит.
Доколко обаче могат държавните лидери в ЕС, включително германската канцлерка, да контролират Юнкер, след като той обяви, че няма да се кандидатира за втори мандат начело на Европейската комисия след европейските избори през 2019 година? Друго беше с Жозе Барозу в края на първия му мандат начело на Комисията през 2009 година, който съвпадна с началото на финансовата и икономическата криза. За да получи подкрепата на Германия, той трябваше да се съобразява и се съобразяваше с нейните желания.
Теоретично държавните и правителствените ръководители могат да сменят Юнкер предсрочно, но едва ли мнозинството от тях биха искали още да усложнят и без това сложната ситуация в Европа. А и Меркел поне засега има друг приоритет – германските избори наесен, където ще се бори за четвърти мандат като бундесканцлер. Май ще й се налага да търпи шейсет и три-годишния Юнкер, включително – игривите му джин и тоник фази. Без да го е грижа за никого, той се държи все по-предизвикателно към Обединеното кралство. Миналия петък в реч във Флоренция например прогнозира, че английският език “бавно, но сигурно ще губи важност” в ЕС. Можеше да спести тази забележка точно преди предсрочните избори във Великобритания и преди началото на трудните преговори за Брекзит. Поведението му не показва, че се притеснява какво мислят в Берлин. Какво ли да очакваме от него утре, ако начело на Франция застане либералът Еманюел Макрон, а през септември германски канцлер стане социалдемократът Мартин Шулц? Френско-немският тандем начело на Европа би бил социал-либерален, докато Юнкер представлява Европейската народна партия. С Шулц обаче го свързва старо приятелство, а с Макрон съвпада в пазарното си мислене. Освен това либералите сега са в коалиция с ЕНП в Европейския парламент, която подкрепя Комисията на Юнкер. Всъщност, какъвто и да е въпросният тандем, мандатът на сегашния председател свършва през октомври 2019 година. След това да му мислят други.

Няколко наблюдения след тазсутрешното заседание на Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи на Европейския парламент:

-Многопартийна и международна коалиция атакува яростно Механизма за сътрудничество и проверка (МСП), с който ЕС наблюдава правосъдието и вътрешните работи на България и Румъния;

-главните аргументи са: той е дискриминационен спрямо тези две страни, почива на двойни стандарти (корупция и проблеми с върховенството на закона има и другаде в ЕС), резултатите му са слаби, използва се за вътрешнополитически цели, няма ясни критерии за измерване и оценка на напредъка на наблюдаваните, служи на другите държави-членки за претекст да не пускат България и Румъния в Шенген, макар официално да се твърди, че няма формална връзка между МСП и разширяването на зоната без вътрешни граници в ЕС;

-За първи път в деветгодишната история на механизма наблюдаваме толкова мощна и организирана атака срещу него;

-коалицията срещу МСП е на две нива – политическо и национално. Политически тя обединява управляващи и опозиция в България, в нея са представени и основните политически групи в Европейския парламент – ЕНП, С и Д, АЛДЕ. На национално ниво водещи са заинтересованите страни – България и Румъния чрез своите евродепутати, но те получават подкрепа и от свои колеги от Великобритания, Германия, Холандия, Испания. При това сред последните са имена на водещи евродепутати Джефри ван Орден (ЕКР, Обединенот кралство), Софи ин ‘т Велд (АЛДЕ, Холандия) и Хуан Антонио Лопес Агилар (С и Д, Испания). Докато последните двама ясно заявиха, че МСП дискриминира България и Румъния и трябва да бъде прекратен, Ван Орден подчерта, че той е бил замислен като краткосрочно мярка, а продължава да съществува и да не постига целите си. Ван Орден, който беше докладчик за България в Европейския парламент в предприсъединителния период, поиска Европейската комисия да обясни липсата на резултати.

-Защитниците на МСП бяха в соло – представител на службите на Комисията, който ръководи подготовката на докладите й по МСП и известната румънска поборничка срещу корупцията Моника Маковей (ЕКР). Тя подчерта, че механизмът е в полза на гражданите и пречи на политиците. Затова първите го искат, а вторите се опитват да го прекратят.

-В българската миникоалиция срещу МСП са Мария Габриел и Емил Радев (ГЕРБ, ЕНП), Илиана Йотова (БСП, С и Д), Ангел Джамбазки (ВМРО – ЕКР) и Филиз Хюсменова (ДПС – АЛДЕ).

“По разпореждане на министър-председателя и председател на ГЕРБ Бойко Борисов депутати от партията ще внесат в парламента предложение за отмяна на забраната за къмпингуване и паркиране в зона А по Черноморското крайбрежие”.

Ако това съобщение е вярно, то е поредната илюстрация за особеностите на политическия режим в България. Депутатите трябва да са свободно избрани и с независима воля. Те трябва да правят законите, които правителството да прилага, а те да го контролират как прави това.

На практика е обратното. Правителството “разпорежда” на свободно избраните депутати какви закони да внесат и ги контролира как ги приемат. Парламентът изпълнява суверенната воля на премиера. А тя се води от желанията на народа, който го избира и чака от него водачество и справедливост. Това наричам “демократичен абсолютизъм”.

Знам, че звучи абсурдно, но се случва пред очите ни.

Когато Луи ХIV казал “държавата това съм аз”, България е била под турско робство/ османско владичество. Делели са я два века от времената, в които Васил Левски е започнал да подготвя “робите слепи в робската страна” за “чиста и свята република”, а те го питали кого да й “турят за цар”.

Във Франция е била епохата на Просвещението. Оставал е почти век Русо да напише “За обществения договор”, а Монтескьо “За духа на законите”. В България е бил краят на времето разделно, на помохамеданчването. Паисий е написал “История славянобългарска”.

Триста години след Луи XIV и 138 години след “освобождението” мечтата за чиста и свята република на едни българи още е мечта, но меракът на другите да им “турят” цар е бил неколкократно уважен от историята – при това по разнообразни начини.

В последно време един роден цар поданиците му избраха за  премиер, а после го замениха с телохранителя му, който започна да ги управлява като цар. Като “добър цар” от народните приказки и от времената, когато монархиите не са били конституционни, а суверенът е имал неразделна дадена от Бога власт и храненици.

Франция на Луи ХIV е била абсолютна монархия. България на Бойко Борисов е абсолютна република.

Ето някои от нейните особености.

Премиер-слънце. Това е република, в която става абсолютно това, което каже министър-председателят. Министерствата раздали обществени поръчки. Той ги отменя. Висш съдия имал някакви съмнения. Той го смъмря да не се занимава с политика. Парламентът съставил комисия. Той му нарежда да я разпусне. Депутати внесли закон. Той им разпорежда да го изнесат и да внесат друг.

Стабилност. Режимът е непоклатим. Няма мнозинство, но това не е от съществено значение. Всички са доволни от него. Никой не иска да го сменя, дори опозицията. Тя и дебатът са безсмислени и декоративни. Всички са демократи, но никой не иска избори. Те са синоним на опасност и обратното на стабилността. Премиерът винаги побеждава. Луи ХIV е властвал 72 години. Борисов е едва в началото.

Народна любов. Властта е еднолична и абсолютна, но народът си я обича. Той си я е избрал и ако се наложи, пак щ е си я избере. Радва й се, пише й и се снима с нея. И на снимките вижда себе си на власт. Например – с метла в ръка.

Политическа воля. Обикновената демокрация се крепи на правила и институции. Абсолютната – на волята на любимия ръководител. Има воля – има демокрация. Няма воля – няма демокрация. Търговете не се отменят, защото са незаконни, а защото изведнъж са започнали да не му харесват. Палатките могат да се опъват на плажа не защото не пречат на чистотата, а защото той няма нищо против. И никой не смее да му каже “гък”, макар до вчера да е мислил обратно на него. Волята е абсолютна, правилата – относителни. Институциите – също.

Неизбежност. В обикновената демокрация властта има алтернатива. В абсолютната – няма. В обикновената хората имат избор – ако не им харесва този, “турят” онзи. В абсолютната  правят избори, но избор няма. Слънцето е едно.

 

Докато лидерите на ЕС и Турция се опитват да приключат сделка за намаляване на нелегалната миграция към Гърция, се трупат нови възражения срещу нея от политици от всички разцветки и правозащитници. На техния фон бъдещето ѝ изглежда все по-несигурно. Това подсказва необходимост за кризисно планиране, ако тя се провали на срещата на върха насрочена за 17 и 18 март.

Да се опитаме да обобщим критиките дотук:

Сделката би била незаконна. Масовите връщания са несъвместими с Женевската конвенция за бежанците от 1951 г., особено с индивидуалното право на убежище и с принципа на non-refoullement (забраната за насилствено връщане). Част от критиките са за това доколко Турция може да бъде приета “сигурна трета страна” по смисъла на цитираната конвенция, която тя прилага с териториално ограничение. Всичко дотук може да послужи сделката да бъде атакувана юридически от нейните противници – правозащитни организации, политически групи, правителства.

Тя е частична. Вероятно би затворила пътя на мигрантите към Гърция и оттам – към прословутия Западнобалкански маршрут, но не дава гаранции, че потокът няма да се пренасочи другаде, вкючително и към България. “Ние винаги сме имали наум възможна фрагментация на маршрута… Приемаме този риск съвсем сериозно”, каза днес Наташа Берто, говорителка в Европейската комисия. Възниква въпросът: Ако потокът се насочи към България, нова среща на върха и ново споразумение с Турция ли ще търси ЕС? И какво ще трябва да предложи на нейните амбизиоцни лидери тогава?

Тя е неизпълнима практически. Освен че е съдебно атакуема, има поне четири държави-членки (Вишеградската група), които са готови да я блокират в Европейския съвет. ЕС не може да гарантира изпълнението на ангажиментите, които поема по нея. Така например либерализацията на визовия режим, обещана на турците, изисква квалифицирано мнозинство в Съвета на министрите и одобрението на Европейския парламент. Отварянето на нови глави в преговорите с Турция изисква единодушие между външните министри на държавите-членки. Точно по тези точки споразумението по принцип от понеделник беше критикувано и от някои правителства, и от най-големите политически групи в парламента. Всички искат диалогът с Турция по миграцията да бъде отделен от процеса на разширяване на ЕС и свързаните с него преговори. Не може спрямо Турция да бъдат прилагани по-гъвкави стандарти, отколкото към другите държави от този процес, както и към партньорските страни като Грузия и Украйна например.

Тя е неморална. Не може Турция да бъде възнаграждавана с отстъпки, точно когато бомбардира кюрдите в Анадола, когато върти нелегална търговия през границата си със Сирия, когато поставя опозиционни медии под правителствен контрол. Още никой не е извадил от чекмеджето въпроса за над 40-годишната окупация на част от територията на държава-членка на ЕС – Северен Кипрър. Не може ЕС да абдикира от задължението да пази границите си и да го поверява в ръцете на “наследниците на Османската империя”, както каза днес бившият премиер на Белгия Ги Верхофстадт. Не може те да решават кой може да влезе в Европа и кой не.