Jelev.info
Veselin Jelev's Blog
http://www.willemhartman.nl http://www.hadesign.nl http://www.backtomusicevents.nl http://www.houseofwax.nl http://www.houseofwax.nl https://www.cowinter.com

Всичко от категория 'По повод'

Европейската комисия е във фаза на отричане.

Тя отказва да приеме медицинския факт, че схемите за релокация на мигранти се провалиха.

Повече от два месеца след изтичането на двегодишния им срок от Гърция и Италия в другите страни на ЕС са преместени малко над 32 000 незаконно пристигнали мигранти от първоначално планирани 160 000.

Комисията твърди, че 32-те хиляди били 90 на сто от тези, които отговаряли на критериите за преместване. Бюрократичната стъкмистика обаче няма как да скрие, че тези хора са капка в морето от 1,5 милиона пристигнали нелегално в Европа за срока на действие на схемите.

Комисията си затваря очите и за друга реалност – че безпрецедентно три държави членки отказват да се подчинят на решения на ЕС, свързани с релокацията, и са готови да платят глоби, но да не ги изпълнят. Че тя като пазителка на договорите вече две години не е в състояние да наложи тези решения и получава среден пръст от Будапеща, Варшава и Прага.

Комисията отрича и трета очевидност – че правителствата и гражданите масово мразят мигрантските квоти, че Европа е в безпрецедентни раздори заради тях. Че в столиците никой не иска да даде на неизбрани чиновници и политици в Брюксел властта да диктуват за кого държавите членки да отворят границите си.

Намесата на Брюксел в политика, толкова интимно свързана с националния суверенитет, беше главната причина за Брекзит. Това е четвъртата реалност, за която Комисията предпочита да не говори.

А петата е, че главният архитект и защитник на квотите, комисарят по миграцията Димитрис Аврамопулос, е грък, тоест гражданин и бивш министър на страна, пряко заинтересована от схемите за релокация и от предлагания постоянен квотен механизъм.

Дали съпротивата срещу квотите е “правилна”, е идеологически спор. Политическата реалност обаче е, че тя е масова. И истинската демокрация трябва да отчита тази реалност. Иначе може да падне нейна жертва. Защото страхът от миграцията отглежда недемократични сили.

Колкото повече Брюксел натиска за квоти и “солидарност”, толкова повече расте подкрепата за популисти и еврофоби от всички страни и породи в ЕС. Толкова повече отслабват традиционните проевропейски партии.

Това се опита да забележи председателят на Европейския съвет Доналд Туск във вчерашната си покана за среща на националните лидери.

Той им написа реалността – че квотната система е “разделяща” и “неефективна”.

Комисията и лично Аврамопулос веднага го заклеймиха, тъй както едно време комунистическите политбюрата клеймяха всеки плах опит за дисидентство.

“Документът, подготвен от председателя Туск е неприемлив”, каза Аврамопулос на пресконференция в Страсбург. “Той е антиевропейски и пренебрегва цялата работа, която сме извършили през изминалите години. Този документ подкопава един от главните стълбове на европейския проект, принципа на солидарността”.

Типичен болшевишки стил – идеологически заклинания и нито един аргумент в тяхна подкрепа. Туск е грешник, защото се отклонява от генералната линия, от правата вяра. Следователно трябва да бъде порицан, а може би – и отлъчен.

Западните елити, които робуват на политическата коректност, не усещат как се болшевизират в нея, докато не ги плеснат по челото “изненадващите” резултати от някои избори или референдум.

Докато не се събудят за откритието как на обикновените хора им е писнало от тази “правилна” Европа, която не се справя с нито една криза, а само създава нови.

За Централна и Източна Европа сектантското отричане на реалността е déjà vu. Те си спомнят, че разминаването между думи и дела, между идеали и реалности беше това, което срина комунизма и източния блок отвътре – не американските ракети.

Туск, някогашен активист на студентския комитет на “Солидарност”, е съвременник и участник в тази имплозия. Той вижда и назовава симптомите на разпада, които Юнкер, Меркел и Макрон отказват да приемат.

Отказват, дори след като германските избиратели наказаха управляващите с най-лошите им резултати от Втората световна война насам, дори след като Националният фронт във Франция удвои абсолютният брой на гласовете си на последните президентски избори.

“Опитът от разпадането на Съветския съюз в много отношения определя начина, по който източноевропейците възприемат събитията днес”, пише Иван Кръстев в последната си книга “След Европа” (Обсидиан, София, 20-21 стр.). “Наблюдавайки политическата тревога в Европа, ние сме обзети от потискашото усещане, че сме виждали това и преди – с единствената разлика, че тогава ние не възприемахме света, който се разпадаше като наш свят. А сега е нашият. Тогава се радвахме на промяната, сега тя ни ужасява”.

В бележките си до лидерите Туск не разкритикува никого. Не посочи с пръст, не потърси отговорност. Той просто отбеляза очевиден факт – че релокацията не работи, че кралят е гол. Откликът на констатацията му беше истеричен, агресивен, като срещу несправедливо обвинение.

Комисията сякаш забрави, че колегите на Туск в Европейския съвет са нейните работодатели. Че не те са отговорни пред нея, а обратното – тя е отговорна пред тях. Че след две години ще има европейски избори и ЕС ще има нов председател, нова комисия, нов парламент.

И че ако проблемът с миграцията е още тук и още е такъв, избирателите няма да обвиняват за него тази или онази институция, а Европа.

 

Започват безмилостни борби за наследството на “Брекзит”

След шока на референдума за “Брекзит” 27-те в ЕС се кълнат в единство. Дори британците го признават, когато се сблъскат с твърдата им позиция по условията на развода. Единството обаче не изглеждаше толкова убедително снощи, когато министрите на държавите членки без британския си колега гласуваха къде да пратят след “Брекзит” две европейски агенции, сега базирани в Лондон – Европейската агенция по лекарствата и Европейската банкова агенция. Вече е ясно, че първата отива в Амстердам, а втората – в Париж. Конкуренцията беше обяснима заради икономическите изгоди, които носи домакинството на такива агенции – европейско финансиране, стотици високоплатени служители, които харчат възнагражденията си там, където работят, десетки хиляди командировани годишно, които носят оборот на местните хотелиери и търговци, стотици милиони евро за наем от бюджета на ЕС или добра цена за сгради, които той реши да придобие. Не без значение е и международният престиж. Да осигуриш седалище на такава институция е знак за качество, сигнал за инвеститорите. За агенцията по лекарствата кандидатстваха 19 града, включително София, а за банковата агенция – осем. След гласувания в три кръга по предварително приети правила министрите одобриха решението с единодушие, но след него остана горчив вкус по три причини. И за двете агенции в последния вот гласовете се оказваха разделени поравно между водещите двама кандидати – съответно Амстердам и Милано и Париж и Дъблин. Така симетрично разделена, Европа може да бъде наречена всякак, но не и единна. Поради равенството на гласовете се наложи важният избор да бъде направен чрез жребий. Основаващата се на разума и отговорността Европа се предаде на случайността. Прозрачният, демократичен и информиран избор изведнъж беше подменен с казино. В него и за двете агенции изгубиха водещите до втория кръг кандидати, макар ЕС да претендира, че оценява всекиго “според заслугите”. Журналисти питаха дали хазартният метод ще бъде използван и в други области, където липсват политическо съгласие и воля, да  речем – миграцията. Държавите членки да теглят чоп да има или да няма задължителни мигрантски квоти и постоянен механизъм за солидарност. Или пък в икономическия и валутния съюз – да има или да няма отделен бюджет на еврозоната. И най-сетне – агенциите останаха в Стара Европа. Присъединилите се след 2000 г. страни си тръгнаха с празни ръце. Ден по-късно говорителят на Комисията Маргаритис Схинас за пореден път декларира, че тя работи “за кохезията и единството” в ЕС, но че не е отговорна за избора направен от неговите държави. Показателно е, че Европа се огъна пред заплахата на служителите на агенциите да напуснат масово, ако ЕС ги премести в някоя “екскомунистическа” страна. Това говори достатъчно за разминаването между думите на политическото ръководство на Комисията и делата на нейните високоплатени служители. “Брекзит” може да обединява 27-те, но наследството на “Брекзит” има мощен потенциал да ги разделя. Епизодът с агенциите е само началото. Предстоят борбите кой в ЕС да надследи лондонското Сити като финансов център след Брекзит и кой за какво да харчи европейския бюджет. Те  ще са безмилостни. Британия има всички основания да потърси изгоди от това.

Така. Цял ден внимателно слушам защо е подал оставка председателят на Народното събрание Димитър Главчев. И като тегля чертата, се получава следното: за да не се изложим пред чужденците.
БСП и ДПС заплашили, че ако Главчев не подаде оставка, ще бойкотират парламентарното заседание с участие на председателя на Европейския парламент Антонио Таяни другата седмица.
Той пък казал, че няма да говори пред полупразна пленарна зала. (Макар в Страсбург всеки месец да води заседания в почти празна зала, та веднъж председателят на Комисията Жан-Клод Юнкер в негово присъствие каза на евродепутатите, че са “абсурдни”).
Похвално е уважението, с което България се отнася към Таяни. Похвална е отоговорността, с която приемаме първото ни председателство на Съвета на ЕС. Но не се сещам за друга държава членка, която би свалила един от тримата на върха си, за да угоди на председателя на Европейския парламент.
Не съм сигурен какво би си помислил Таяни за страната, която сваля председателя на своя парламент заради него, а не заради нарушение, което е направил. И за това, че опозицията използва това посещение да изнудва съратника на Таяни в Европейската народна партия Бойко Борисов. И че Борисов се огъва пред този рекет. Да речем, че БСП наистина бойкотира заседанието с Таяни. Това значи, че тя ще бойкотира страната си (не за първи път в над 100-годишната си история). Защо ГЕРБ ѝ пречи да си вкара този автогол? Нинова се държи толкова предизвикателно, защото иначе собствената ѝ партия ще я изяде за съглашателство с управляващите. С кадровото обновление тя си създаде много вътрешни врагове в нейната квазидемократична организация. БСП не знае да опонира, а само да саботира, защото е генетично увредена от навиците на класовата борба и подривността. Лидерката не може да върви срещу партията си. Тя или е неин образ и подобие, или пада зад борда. Защо Борисов подарява победи на Нинова? За да не я измести някой по-голям чугун?
Таяни има много съветници. Сигурно някой от тях ще му каже, че в официалната държавна йерархия на България председателят на парламента стои по-високо от министър-председателя. Но в неофициалната политическа практика си подава оставката след разговор с премиера. Да се надяваме, че като италианец Таяни разбира разликата между официално и реално и израза “предложение, на което не можеш да откажеш”.
Ако се вярва на ГЕРБ, за тях политическият мир по време на председателството е над всичко. И заради него могат да бъдат пожертвани принципите, правилата, истината. Главчев и колегите му от ГЕРБ продължават да твърдят, че Нинова е нарушила правилника и че той правилно я е отстранил от пленарно заседание, предизвиквайки опозиционния бойкот. Тогава защо ѝ дават това, което иска? Борисов не е монарх, който е ръкоположил Главчев за свой велможа. Главчев е демократично избран лидер и постът му не може да бъде разменна монета в ръцете на премиера. Той не може да “дава” нещо, което не му принадлежи.
По същия безпринципен начин Европа е “умиротворявала” Хитлер в края на 1930-те години, като му давала чужди неща. Първо му “дали” Австрия, после – Чехословакия. И от това умиротворяване последвала най-голямата досега война.
Нинова да не се засяга и да не се възгордява от този паралел. Тя не е фигура от този вид или исторически мащаб. Общото в двата случая е безпринципността, отстъпката пред изнудвача. Почиващите върху нея компромиси са гнили и не издържат.
Ами ако в последния момент Нинова поиска оставката на Борисов, за да влезе опозицията в пленарна зала за речта на Таяни, премиерът ще я подаде ли?

Ако съдим по посещенията в сайта на Клуб Z, читателите се интересуват повече от преврата в Зимбабве отколкото от редовния доклад за правосъдието и вътрешните работи в България, който Европейската комисия публикува днес.

Може да се каже, че положението в тези области у нас през последните десет месеца е подобно на нивото на река Дунав – sans changement. България има напредък, но не толкова, че ЕС да отмени наблюдението над нея, което продължава повече от десет години. Главната причина за това остава същата – липсата на убедителна и необратима промяна в преследването на корупцията на високо ниво.

Ето някои наблюдения по поредния доклад:

По темата у нас цари апатия. Няма я оживената дискусия, която тези доклади предизвикваха преди години. Публиката е уморена. Не се знае дали все още се надява на преобразяващата роля на Европа. Която и да е публика би се уморила, ако всяка година ѝ четат един и същ доклад за един и същ нерешен проблем. Злото се банализира.

Комисията иска да закрие механизма, но България не й позволява. Брюксел иска да приключи с наблюдението, защото то е едно от доказателствата за неефективността на ЕС. Не може обаче да го махне, докато България не даде достатъчни основания за това. Тя упорито не ги дава. Вероятно в София чакат в Брюксел да се уморят. Те обаче са неуморни. През януари Комисията даде 17 конкретни препоръки и каза, че ако българските власти ги изпълнят до края на тази година, на 1 януари 2018 г. ще поемат председателството на ЕС без механизъм за евронаблюдение на шията. Днес България е изпълнила в общи линии четири от препоръките. Ако продължава със същото темпо и при непроменени други условия, мониторингът може да падне най-рано след четири години и три месеца, т.е. някъде по средата на мандата на следващата Комисия. Тогава ще остават цели десет години до следващото българско председателство на ЕС, т.е. с голяма доза сигурност можем да предположим, че при него страната ни вече ще бъде свободна от надзор. “Темпът на процеса ще зависи от това колко бързо България ще успее да изпълни препоръките по необратим начин”, пише изрично и в последния доклад. Констатациите му показват, че политическият истаблишмънт у нас не е обзет от чувство за спешност. Комисията обаче посочва, че за да изпълни оставащите 13 препоръки България се нуждае от “непрекъснато политическо лидерство и решимост за постигане на напредък” в реформата.

Най-малък е напредъкът по най-големия проблем – корупцията по високите етажи. “Редица ключови инициативи още не са предприети и изпълнени. Други са в начален етап на изпълнение и все още предстои ясното определяне на конкретни действия”, пише Комисията по този въпрос. Ако направим анализ на съдържанието на доклада, ще видим, че в него преобладават думи като “стратегия”, “план”, “пътна карта”, “работна група”, по-рядко се среща “резултат”. Твърдият десетгодишен застой по корупцията кара човек да се пита: България не може ли, или не иска? Или и двете?

За бавния напредък има обективна причина: политическата нестабилност, смяната на правителства, изгубеното за нея време. Комисията отчита това. Но забелязва и друго – че при възстановената стабилност законодателството се приема без достатъчно обсъждане със заинтересованите страни и гражданското общество. Това води до конфликти. Реформата разделя българите. А се очакваше да направи обратното. Това не е гаранция, че ще постигне желаните резултати и че те ще бъдат необратими.

Липсва достатъчно публичност. Препоръките за отчетност пред широката общественост за съдебните реформи и борбата с корупцията и организираната престъпност са частично изпълнени. По друга част от тях напредък се очаква да бъде постигнат “през идните месеци”.

Не сме вързани за Румъния. Възможността в края на 2018 г. мониторингът да свърши само за една от наблюдаваните страни, а да продължи за другата, остава, потвърди днес Комисията в подтекст. “Комисията работи въз основа на фактите. Това е, което оценяваме и ще докладваме. Докладът от 2018 г. ще бъде въз основа на това, което сме открили”, каза днес нейна представителка, която участва в наблюдението. Т.е. Брюксел оценява България и Румъния поотделно взависимост от тяхното индивидуално представяне. Съвсем ясно Комисията посочи, че краят на наблюдението в рамките на мандата ѝ, завършващ в края на 2019 г. е цел, а не предопределен резултат. И че постигането на тази цел зависи изцяло от страната ни.

06.11.2017

Тази английска дума, съставена от въпроса what (какво?) и предлога about (за; относно, по повод), може да се преведе буквално на български “а-какво-ще-кажете-за-изъм”.

Тя илюстрира прийома да се отваря на неудобен въпрос с въпрос за друг проблем. Класически пример е универсалният съветски въпрос/отговор на всички критики: “А вие защо биете негрите?”

Whataboutism-ът е едно от вероятните изкушения за националните ни власти, щом поемат председателството на ЕС. Изпадането в него при отговор на трудни въпроси няма да помогне на България.

Изкушения ще има. Едно от тях е свързано с продължаващото евронаблюдение върху правосъдието и вътрешните работи на страната ни. То не е правна пречка тя да председателства Съвета на ЕС, но може да предизвика политически коментари.

Друг повод може да бъде участието в правителството на националисти, предизборната реторика на някои от които граничи с расизма, а поведението им към медиите буди съмнения доколко са демократи.

Справедливо е да отбележим, че България в момента не е проблемът с главно “П” на ЕС , що се отнася до  върховенството на закона или до ролята на популистите.

Да, парадоксално е, че само нашата страна и Румъния са под наблюдение за функционирането на съдебните им системи, когато независимостта на правосъдието изглежда далече по-заплашена на други места. Например в Полша.

Нито в България, нито в Румъния убиват разследващи журналисти. Като в Малта.

Нито в България, нито в Румъния се провеждат противоконституционни референдуми. В нито една от двете страни полицията не бие хората заради политическите им убеждения. Като в Испания.

Не само българските избиратели са изпратили националисти във властта. Твърди антиевропейци и ксенофоби преговарят в момента за министерски портфейли в Австрия, а в Италия, една от шестте основателки на ЕС, еврофобите на Матео Салвини са в коалицията с най-добри изгледи да вземе властта в предстоящи след месеци избори – заедно с “Форца Италия” на осъдения бивш премиер Силвио Берлускони.

Като прибавим, че България няма никакъв пръст в кризите на еврото и с миграцията и в “Брекзит”, тя изглежда съвсем приемлив председател на Съвета на ЕС.

Обаче … (това е думата, след която обикновено започва интересното). Горните аргументи може да изглеждат убедителнини, но са такива само на пръв поглед. Те могат да имат нежелан обратен ефект за страната ни по няколко причини.

Първо, пасивите на другите не стават автоматично твой актив. Те не означават например, че в България и Румъния съдебните системи са реформирани докрай. Че корупцията се преследва и е сведена до обществено поносимо ниво. Че напредъкът е достатъчен, а промените – необратими.

Второ, соченето на другите с нищо не топли тебе. Българинът няма да заживее по-добре от това, че други имат подобни, дори по-големи проблеми. Реформите нямат смисъл, ако се правят “заради чужденците”.

Трето whataboutism-ът трудно се съчетава с главната роля на европейското председателство – да бъде “честен посредник”,  да работи за съгласие и компромиси. Той по-скоро може да конфронтира страната ни с други в ЕС, включително с важни партньори, с които тя споделя не само проблеми, но и позиции по конкретни въпроси.

Разбира се, напълно легитимно е, ако преднамерено те сочат с пръст заради нещо, да се защитиш и да кажеш, че не само ти го имаш.

Но дотук. Веднага след това трябва да обясниш какво правиш по собствения си проблем, а не да се заравяш в чуждите. Накратко, да не пренасяш стила на Съветския съюз в Европейския.