В Европейския съюз започват процеси, които са извън контрола на България, но засягат бъдещето ѝ. Затова тя трябва внимателно да ги наблюдава и да готви стратегии за тях.
Поредната гръцка криза само засили говоренето за тези процеси. Техният генезис обаче е в кризата на еврото, която показа, че за да оцелее, общата валута предполага по-дълбока политическа и икономическа интеграция.
План за такава има в т.нар. доклад на петимата президенти ( на еропейските Комисия, Парламент , Съвет и Централна банка и на Еврогрупата). Той предвижда стъпки към създаване на фискален и политически съюз в Еврозоната до 2025 година.
Те трябва да включват общо финансово министерство, бюджет, единна схема за гарантиране на влоговете, включване на националните парламенти във вземането на общите решения. Френският президент Франсоа Оланд предложи общ парламент и правителство на Еврозоната в статия в “Журнал дю диманш”.
Независимо колко далече може да стигне Еврозоната в тази посока, е ясно, че дистанцията между нея и държавите извън еврото ще се увеличава. Колкото по-дълбока е интеграцията в зоната на общата валута, толкова по-ясно в бъдещия ЕС ще се разграничават ядро и периферия.
България все по-често ще бъде изправяна пред въпроса къде иска да бъде. Обществото и политическата класа не изглеждат заинтересовани и подготвени да го обсъждат информирано и конструктивно. Усилията за такъв дебат основните партии трябва да започнат сега. Иначе инициативата за него ще остане в ръцете на популисти вляво и вдясно. Това ще стане в условията на интезивна руска пропагандна кампания, която залага на тях. Поради историята си страната ни носи вроден риск да бъде слабо звено на Европа, подобно на Гърция.
В България има партии, включително парламентарни, и обществени групи, за които Европа е заплаха. Те вече не се стесняват да го показват. Една от промените в българската политика през последните пет-шест години е, че антиевропейското говорене излезе от сферата на политически некоректното. България вече има това, което преди в нея изглеждаше екзотика – евроскептици и еврофоби. Подобно на западноевропейските си аналози тези индивиди или групи са шовинистки, носталгични, антимодерни, популистки и проруски. Разликата е, че у нас повечето са свързани с режима отпреди 1989 година и с тайните му служби.
В “стара” Европа добрите икономически времена са обричали тази категория политици да бъдат периферия. Тяхното електорално “набъбване” се дължи на загубата на доверие в центристките партии – леви и десни – вследствие на кризата. Крайните групи обаче са припознати като алтернатива там, където досега не са имали “шанса” да се компрометират управлявайки. Това е една от причините неокомунистическа формация като СИРИЗА да дойде на власт в Гърция, а не в по-бедни страни от нея като България и Румъния, където традиционните партии също са загубили доверие.
Това не значи, че бившите държави от източния блок са имунизирани срещу реставрационни процеси. Комунизмът едва ли ще се върне, но останките от неговия елит, някои от тях добре окопали се през прехода, имат ново амплоа – на “патриотични”, “национално-отговорни”, евроскептични политици, общественици, публицисти и пр. Колкото повече Европа се поляризира на ядро и периферия, толкова повече пространство и влияние ще имат те. За тях работят обедняването, декласирането, лумпенизацията, защото създават гласуваща маса податлива на популистка манипулация.
От тази гледна точка е актуален въпросът каква Европа иска България: хомогенна, но междуправителствена, или интегрирана (от ядро на искащите и можещите), но с периферия от неискащи (Великобритания, Дания, Чехия) и/или неможещи. Важно е да се наблюдава развитието на дебата за Гърция между германската канцлерка Ангела Меркел и финансовия ѝ министър Волфганг Шойбле. Интересна статия на тази тема вижте тук.
Оказа се, че идеята на Шойбле за временен (петгодишен) Grexit не е самотна. Германски икономически експерти са я разработили, препоръчвайки на правителството да работи за Еврозона с изход, т.е. с обща процедура за фалит не само на банки, но и на държави-членки. Един засега чисто теоретичен въпрос е: Искаме ли да сме част от такова цяло и защо? Какви са плюсовете и минусите?
На гласуването в Бундестага за преговори по трета помощна програма за Гърция на 17 юли спечели линията на Меркел, но благодарение на коалиционните ѝ партньори, социалдемократите. Християндемократите и християнсоциалистите бурно аплодираха Шойбле, колчем канцлерката го споменаваше и 65 депутати от нейната партия отказаха да я подкрепят.