Запомни едно: Файтонът ми е много по-добър от файтона ти

Бойко Борисов и да не иска, ще управлява дълго. Колкото повече слушам опозицията му, толкова повече се убеждавам в това.
Целта на политиката е да вземеш властта. А целта на властта при демокрацията е да осъществиш идеите си за обществото.
По нищо не личи, че целта на т.нар. “автентична, градска” и пр. десница е да вземе властта.
Очевидната ѝ цел е да обяснява защо нейният автентично десен файтон симпатизанти е по-добър от друтите подобни файтони.
“Запомни едно – файтонът ми е много по-добър от файтона ти”.
Това е разговор между секти, а не разговор с България.
Това е може би идеологически разговор, но не и политически.
И децата знаят защо загубиха изборите. Защото бяха разединени и непрактични.
Никой не гласува за очевидни лузъри. Ясно е, че те имат само идеи, които не могат да осъществят.
Първото, което автентичната десница трябва да направи сега, е да покаже, че може да печели. Това би и позволило да се надява на електорален потенциал над 4-те процента.
Да печелиш в политиката означава да формулираш разбираема цел и да я постигнеш.
Вместо да критикуват непрекъснато Борисов, да се запитат защо все пак той успява, а те – не.
Борисов казва: ще построим магистрала и строи магистрала. Казва: ще изкопаем метро, копае метро. Хората виждат и пипат, това, което им е обещал и пак гласуват за него.
Да, хората очевидно поставят магистралата и метрото над съдебната реформа. Такива са хората. Не само у нас. Това е реалност, с която истинският политик се съобразява. А не хленчи колко тежка била.
Реформаторите, “Да, България”, Демократи за силна България, все умни, креативни, високообразовани хора, имат достатъчно време пред себе си.
През него нито трябва да строят метро и магистрала, нито да правят каквито и да са реформи, нито да председателстват ЕС, нито да се оправят с Турция, Русия и Западните Балкани.
Те, разбира се, могат и трябва да критикуват как прави това правителството, да предлагат алтернативи – рутинно задължение на всяка опозиция.
Но то не стига. Още повече, че малцина ги слушат. Вероятно вече са забелязали, че вън от парламента означава и вън от медиите – поне от най-влиятелните.
Главното им политическо задължение днес е да мислят как да се върнат в играта. То изисква тиха дипломация, а не шумно говорене един срещу друг пред всеки смилил се да ги покани телевизионен водещ.
Връщането в играта не минава през предъвкване на това, което ги разделя. То изисква работа над това, което ги обединява. Да покажат, че могат да печелят, означава да намерят обща цел, за която на достатъчно много хора им пука и да ни убедят, че знаят как да я постигнат. Това може да не е лесно, но все пак не е като да управляваш.
“Автентичната” десница боледува, разпада се, стопява се, не само у нас. Къде са днес антикомунистическите движения от ранния постсъветски период на Европа?
Тази “десница” (всъщност пъстра смесица от продемократични и не непременно десни движения) беше силна, когато националните цели го изискваха – финансовата стабилизация след кризата през 1996-97 г., присъединяването към НАТО и към ЕС. А след това?
Къде “автентичното дясно” е формулирало нова национал цел? Къде е неговият политически продукт, с който да убеди обществото да я постигне?
Съдебната реформа е безспорно важна цел, но да спечелят избори като
партия около един проблем е малко вероятно и не дава достатъчна перспектива на избирателя.
Дори да приемем, че разнородните “автентично десни” утре магически се обединят, шансът им да минат 4-те процента като коалиция за истински съдебни реформи е минимален. Правосъдието е част от дневния ред на обществото, но съвсем не го изчерпва.
Ако има национално предизвикателство, което може да мобилизира електорат, това е запазването на евроатлантическият курс на страната и изваждането ѝ от периферията на ЕС.
В това отношение истинският опонент на автентичното дясно не е ГЕРБ – при всички критики, които управляващите могат да търпят.
Истинските опоненти са БСП и ДПС, две партии, които в по-голямата си част представляват миналото на България и я теглят назад и надолу.

П.П.: Не знам дали “автентичните десни” забелязват, но в Европа и в България, икономическият растеж се завръща, безработицата и дефицитите намаляват. Този вятър не духа в “автентично десните” платна (метафората е от последната реч за състояниета на Съюза на Жан-Клод Юнкер – б.а). Той, “вятърът”, а не председателят на Европейската комисия, духа в платната на правителството. Защото хората гласуват с портфейлите си. Шансовете да ги спечелиш само с кампания срещу Цацаров и Пеевски намаляват.