Jelev.info
Veselin Jelev's Blog



Умират ли вестниците?

Да кажеш нещо ново по темата за предизвестената смърт на вестниците е трудно. Фактите са известни. По цял свят тиражите и рекламните приходи падат. Издателите спират заглавия, режат работни места.

Причините също са известни. Интернет праща “Гутенберговата галактика” в историята. Хората стават все повече зрители и все по-малко читатели.

Това не е ново. За него канадският мислител Маршал Маклуън пишe още в 60-те години на миналия век. Оттогава вестниците все умират. Ако е вярно, то е много бавен процес.

Вестниците са корави създания. Те са като Нелсън Мандела. Когато близките чакат благоговейно в болницата, когато редакторите са подготвили некролозите, а политическите кабинети – съболезнователните телеграми, изведнъж Ройтерс съобщава, че Мадиба се оправя и след няколко дни ще го изпишат.

Все някой ден краят идва, разбира се. Но днешните слухове за него ми се струват силно преувеличени.

Класическият хартиен вестник няма да умре, просто защото като носител на информация е многократно по-бавен, по-скъп, по-малко гъвкав и с по-малък капацитет от конкурентите си в Интернет. Това според мене са причини само той да се промени в сравнение с това, което е днес.

Главната грешка на пророците на неговата смърт е, че го разглеждат единствено като технически носител на информация, като контейнер за букви и образи. Който можем да хвърлим и да заменим с по-нов модел контейнер. Вестникът е повече от това.

Модерният вестник възниква горе-долу заедно с парния локомотив, но, както виждаме, не си е отишъл с него. Въпреки че кандидат-заместителите на вестника са дошли също горе-долу заедно с дизеловите и електрическите локомотиви.

Вестникът не е просто опаковка на информацията, превозно средство за съдържанието, което можем да заменим с нещо по-евтино, по-бързо, по-голямо, по-ефикасно. Той, за разлика от парния локомотив, е сраснат със сетивата и възприятията на човека от индустриалната епоха. И, струва ми се, докато този човек съществува, ще има и вестници.

Всъщност, това е революционната теза на Маклуън от 1964 година: The medium is the message. Средството е съобщението. Медиите не просто пренасят съдържание. Те формират начина, по който възприемаме. Те ни правят четящи хора, слушащи хора, гледащи хора, сърфиращи хора. Днес ние сме по малко от всичко това, като някой от елементите преобладава.

Човешкият избор на средства не винаги е рационален. Защо тежкото, чупливо и скъпо стъкло продължава да е преобладаващият носител на виното? Защо това не е леката, здрава и евтина пластмаса? Тя разваля вкуса, ще ви кажат винарите. Да, но съвременната химия със сигурност има средства да отстрани този недостатък. И защо не пием виното в порцелан? Той не разваля вкуса.

Просто вино се налива в стъкло. Защото виното не е само течност. То е ритуал със строго определени атрибути. Средството е съобщението. Същото е с вестника.

Той е част от всекидневния ритуал на градския човек и е вписан  в навиците му. Неизменно например върви със сутрешното кафе и отиването на работа.

Вестникът не само е всекидневната връзка на индивида с  обществото. Той е белег за индентификацията ни в това общество, център на общност в него. Има читатели на “Таймс” и на “Гардиън”, на “Монд” и на “Фигаро”, на “Капитал” и на “Телеграф”.

Ако телевизията е за всички, вестникът създава около себе си група. И струва ми се, че болшевишкият вожд Владимир Илич Ленин е имал нещо съвсем практично предвид, когато го е нарекъл “колективен организатор”.

Разбира се, за да върши всичко това, вестникът няма нужда да е непременно на хартия. По същия начин той действа и на компютъра, и на таблета ни. За разлика от тях обаче периодичният печат е съществувал много по-дълго (от ХV век до днес) и е твърде вкоренен в бита и в чувствителността ни. Целият въпрос за бъдещето му е с каква скорост те се променят и какво запазват от миналото.

Компютърът и таблетът са много по-функционални, но те не заменят чувството от разгръщането на страниците, мириса на прясното мастило, пробягването с поглед по заглавията. Те не заменят ритуала на четеното на истински вестник.

Електронните носители на информация остаряват и си отиват много по-бързо от класическия вестник. Компакт дискът вече прилича на воденичен камък в сравнение с ю ес би-то. Ай-падът масово измества лаптопа, а вече се задава и конкурент – ай-уоч (почти същото устройство, но на мястото на ръчния часовник).

След няколко години всички тези джаджи вероятно ще ни изглеждат анахронични. Те се сменят толкова бързо, че нямат време да пуснат корени в живота ни.

Може би не е далече времето, когато информацията просто  ще се появява в пространството пред нас като холограма – текст и жив триизмерен образ. Като призрака на Оби Уан Кеноби в “Междузвездни войни”. Щракваш с пръсти и ти се явяват Делян Пеевски, майка му, или Николай Бареков. И почват да те “страхуват”. Примерно.

Чудя се обаче, дали това окончателно ще убие навика на част от човечеството да седне на креслото в тиха стая и да разгърне страниците?

Електрическият локомотив ускорява пътуването с влак, но почти не променя ритуала му от гледна точка на пътника. Чакаш на перона, качваш се на вагона, сядаш в купето и слизаш на твоята гара.

“Майкрософт” промени драматично ритуала на четенето. Седиш пред екран, отваряш “прозорци”, “клик”- аш, “скрол”- ваш. Клавиатурата, Shift, Control, Alt, Enter, F1  и  пр. опосредстват контакта ти с текста. Това са коренно нови не само читателски, но и цивилизационни навици.

Една от гениалните черти на ай-пада и ай-фона на “Епъл”, както и на всички тъч-скрийни е “разлистването”. Стийв Джобс ни позволява да “пипаме” текста, както са го правили предците ни от индустриалната и прединдустриалната епоха.

Защо Джобс се е отнесъл с такова внимание към този архаичен навик на четящото човечество? Според мене – пак защото the medium is the message.

Гледайки далече напред, той не е забравил какво оставяме назад.

Дори в “Уиндоус”, когато искате да смените прозореца, или да осъществите някаква функция, стрелката на курсора се превръща в ръчичка с протегнат напред показалец, готова да прелиства. Още един остатък от Гутенберговия човек, който не иска да си отиде от нас. В тази ръчичка с протегнат показалец, за мене има искрица надежда за периодичния печат.

Класическите вестници са осъдени на смърт, ако се вкопчат в историческата си функция да носят вести. Името им, което идва от нея, е  вече символично. Тук не могат да се конкурират с електронните медии.

Те обаче остават място за дебат и за идеи. И в тази област най-силният им конкурент са социалните мрежи. Анахроничното във вестника не е толкова хартията и тромавата периодичност, колкото неговата еднопосочност и неинтерактивност. Малка група от професионални комуникатори облъчва със съобщения маси от реципиенти.

Още през 1960 г. Джоузеф Клапър доказва, че последните не са пасивни потребители на съдържанието, а го възприемат селективно, съобразно индивидуалните си нагласи, груповите норми и лидерите на мнение. В тази епоха обаче възможностите на аудиторията да реагира и да индивидуализира общуването, да избира канала му и съдържанието, са много по-малки от днес.

Сега всеки може да пише във “Фейсбук” или “Туитър”, да има блог. Т.е. не само да пречупва индивидуално съдържанието, но и да създава съдържание.  Сигурни ли сме обаче, че това би изместило професионалните комуникатори и организациите, чийто предмет на дейност е да информират обществото? Съмнявам се. То винаги ще има нужда от лидерство, включително в мненията и тук ролята на традиционните медии, включително на вестника остава. Те са институциите на общуването на надиндивидуално и групово ниво.

Струва ми се, че ако вестникът не оцелява като място на публичен дебат, причината не е толкова в материалната му същност, колкото в съдържанието. Ако имате наистина оригинална идея, ако направите наистина потресаващо разкритие и на глинена плочка да го издълбаете, хората ще го прочетат. Въпросът е, че при такива изисквания към качеството количеството на вестниците не може да остане същото. Вероятно ще оцелеят малкото най-добри.

Пиша всичко това, не за да обясня, защо умират българските вестници. Както вярно отбеляза наскоро Евгени Дайнов, повечето от тях умират, защото сами се отказаха да бъдат вестници. Те умират като стари предизборни плакати и като амбалажна хартия. Защото са подобие на вино в подобие на стъклена чаша.

Какви вестници има едно общество зависи от самото него. Нереалистично е да очакваме истински вестници, ако няма истински избори, истински институции, истински партии, истинска съдебна система. Малък е шансът хората да пият истинско вино, ако всичко друго в живота им е менте. Няма как да спуснеш в такава среда истинска журналистика. Ако я има, тя живее като диверсант. Кратко и трудно.

 

3 Responses to “Умират ли вестниците?”
  1. Simeon Gasparov Says:

    Bravo!!!

  2. JJ Says:

    Промяната в медиите може да дойде много по-бързо и лесно, отколкото в институциите.

  3. Емилия Милчева Says:

    Чак сега попаднах на този материал, но доброто писане си е добро писане и е като доброто вино – с времето става по-добро :)

Leave a Reply