Изборът не е вляво или вдясно, а напред или назад

Сигурно съм последният човек, който още не се е изказал за българската десница. Днес обаче се престраших.

Бият президента им. А тях никакви ги няма.

Росен Плевнелиев е президент на всички българи. Но беше предприемач, кандидат на ГЕРБ, подкрепен от Европейската народна партия и изразител на техните разбирания. Къде са му политическите другари сега да го защитят от компроматите? Ослушват се.

Главният проблем, който българската десница има, е, че я няма. Демоскопите я търсят с микроскопи. Говоря за тази, която се самоопределя като “автентична десница”.

Има български народ. Той отколе има традиционни интереси и ценности – земя, имот, Бог, семейство, родина. Народна партия обаче няма.

Цитираните ценности и интереси са обсебени от тези, които десетилетия наред са ги предавали и продавали.

Защо? Мога да дам само ненаучен отговор. Той се основава на репортерските ми наблюдения вдясно, откакто то бе реабилитирано като официална политическа ниша у нас – 1989 г.

Те сочат, че в политическото дясно у нас се наблюдава най-голямата концентрация на леваци.

Не само защото там почти липсват традиционно десните истински богати хора (които са в политическото ляво), не само защото българската средна класа все още е по-скоро състояние на духа, а не материално състояние, но и защото вдясно бяха най-драстичните прояви на радикализъм, на якобинско и хунвейбинско поведение.

Хора, които довчера бяха искали от родителите си пари за цигари, днес правеха пазарна икономика. И нищо чудно, че от техните среди не излезе нито един истински капиталист. Е, хайде, излязоха няколко. Толкова са малко, че се броят на пръсти и всички ги познават по прякор дори.

В наблюденията си съм забелязал два възгледа за българското дясно: Песимистичен – дясно, но българско и оптимистичен – българско, но дясно.

Следейки отлюспванията, градовете на истината, “изборите до дупка” (от които остана само дупката), “кой не скача е червен” и др. от този жанр, съм се питал по какво се отличава истински десният човек в българската политика. Къде трябва да го гледам, за да позная менте ли е или оригинал?

По хромозомите ли му личи? ДНК проба ли трябва? Или някой набор от черти като на истинския ариец, да не дава Господ?

Тази липса на ясни критерии е притеснителна и объркваща за електората. Бойко Борисов – десен. Хубавото Наде – и то. Иван Костов е най-десен. А председателят на СДС (извинявайте, не помня името му и не ми се търси в “Гугъл”) къде е в отсечката между Костов и Борисов? И нито един от тях не може да търпи останалите.

Кажете ми какво християнско и какво демократическо има в Бойко Борисов? Да, ама европейските християндемократи него признават за своя човек в България. Защо? Защото той може да печели избори срещу социалистите. Количествената разлика между ГЕРБ и СДС е като между бизон и бозон (най-малката елементарна частица).

Няма общоприет сертифициращ орган, който да каже на гражданите: Ето, това тук е автентично дясно, а онова там е китайско, да речем.

С тази дейност се занимава кой му падне и като резултат дясното пространство у нас беше не само опразнено, но и асфалтирано, за да паркира в него който иска новия си джип.

Помня анализ на Юлиан Попов, според който по света дясното е посока, а у нас е порода. Или клан. Или те пускат в него, или не. За онова “автентичното” говоря. Ами как секта, в която влизаш през кастинг, да бъде народна и да спечели избори? Те се чудят как да се опазят по-малко, сал най-породистите, а искат за тях да гласуват най-много. Това няма връзка с главния мозък.

Какво става обаче, докато десните си мерят десния въртящ момент? Не само бият президента. Страната се хлъзга към миналото си. България върви в обратна на Европа посока. А обратната на Европа посока в българския контекст е Русия.

Тя не влиза у нас с газа, нефта, ядреното гориво, енергийните проекти, туристи и заселници. Те са из цяла Европа. Никъде в нея обаче не отглеждат олигархия или цензура, или злоупотреба с институциите.

В България се наблюдават руски политически порядки – на назначени милионери сраснати с партии, държава и медии. Оперетен парламент. Бутафорно правосъдие. Поради историческата си съдба страната ни винаги е имала политическа прослойка, за която Русия е “като слънцето и въздуха за всяко живо същество”. Тя е жива и здрава, мутира и се бори.

И успява, защото, парадоксално, съумя до американизира българския политически дебат в най-вулгарния смисъл на думата. Той вече изобщо не е за каузи, а само за образи. Станишев, Борисов, Местан, Сидеров, Кънев, Кунева и пр. Ако си за единия, си против другия. Имаш и опцията всички да са маскари и да не гласуваш.

Вдясно гъмжи от големи и самотни политически его-та и пустее откъм избиратели. Всичките са умни глави. Защо не вдяват, че след като образите им не събират гласове, им трябва кауза. И тя не се смуче от пръстите, а се определя от избора, пред който е изправена страната. Той не е наляво или надясно, а напред или назад. Към Европа, или към Русия?

Образите, които пречат на хората да прегърнат каузата и да се обединят около нея, трябва да разберат, че е по-добре да се оттеглят, включително и заради себе си. Защото, като набият президента, ще стигнат и до тях.