Jelev.info
Veselin Jelev's Blog



Да разлаем Брюксел

Когато бях стажант-репортер в софийския окръжен вестник “Софийска правда”, Константин Пенчев беше районен съдия в Своге.

Един ден съдбата ни срещна. Бяха ме командировали в неговия съд, за да пиша за делата от частен характер.

Това са дела, които хората водят заради “пилищата” на съседа,  които кълват градината им, или заради оградата му, която нарушава териториалната ѝ цялост.

Не знам колко са днес  делата от частен характер, но тогава съдилищата бяха затрупани с тях – особено в селските и във вилните райони. Народът масово се съдеше, дори разходите по адвокати, експертизи и държавни такси да надвишаваха заложения интерес.

Естественият ми въпрос беше: Защо?

-Защото българинът иска да възтържествува – отговори Пенчев.

И понеже системата не създаваше кой знае какви възможности за публично възтържествуване, делото от частен характер май изглеждаше на много народ достъпна възможност за това.

Не помня дали отговорът на Пенчев беше отпечатан, но остана запечатан в паметта ми.

Към него сам се залепи един отговор на Калин Донков на среща с курса ни във Факултета по журналистика на Софийския университет. Колега го попита:

-Какво е липсвало най-много на българина в историята му?

-Справедливост – каза Донков, без да се поколебае.

Така от студентската скамейка започнах да мисля за българина като за човек, който се чувства лишен от справедливост и иска да възтържествува.

Минаха години и по нашите земи възтържествува демокрацията. Българинът обаче пак не успя – в голямото си мнозинство. Над него продължиха да тържествуват малцинства, които можеха да си платят тържествата. Включително и в съда.

Появиха се обаче и други инстанции, където обикновеният човек можеше да потърси своето тържество – омбудсман (Константин Пенчев)  и Брюксел.

Брюксел прилича малко на отдел “Писма на читатели” в соцредакциите. За разлика от него те не можеха да предлагат законодателство и да откриват “наказателни процедури”.

-Знаете ли кой опира до нас? – казваше шефът на отдела.- Този, дето е загубил всяка друга надежда.

Тук тържеството беше съвсем платонично – да видиш жалбата си публична, да размахаш вестника и да покажеш, че са те чули. И току-виж автобусът започнал да спира и на твоята спирка. Но дотук.

Днес няма какво да размахаш. Вестниците са на умиране. Доколкото ги има, почти никой не ги чете. А и доколкото ги чете, изобщо не му пука от тях. Никакво тържество не можеш да направиш с вестник вече. А и да направиш, съмнително е дали ще можеш да си го платиш. А и да си платиш, не е ясно кел файда.

Брюксел остава последната надежда.

Онзи ден една адвокатка обяви, че Европейската комисия е започнала “наказателна процедура” срещу българската държава заради закон, който според нея и неправителствената ѝ организация е несправедлив към длъжниците.

Медиите стръвно напубликуваха съобщението ѝ, без да го проверят. Толкова силно беше желанието им за тържество над тяхната държава. Никой не вдигна телефона на Брюксел (макар да го има в интернет) да попита вярно ли ще “наказва” България.

Днес Европейската комисия отрече да е започвала такава процедура и уточни, че е получила жалба за въпросния закон, на която е отговорила.

Изразът “наказателна процедура” е неправилен. Точният термин е “процедура за нарушение”. Нейната цел не е Европейската комисия да “наказва” суверенна държава, а да ѝ посочи къде нарушава общностното право и да ѝ помогне сама да се поправи.

До санкции се стига само в краен случай –  и то след като Комисията и държавата се срещнат като равноправни страни в Съда на ЕС. Той решава дали съответната страна да плати глоба.

“Наказателна процедура” обаче е любимият и вече неизкореним термин на българските медии. Предполагам, че те го предпочитат не от невежество, а заради публиката си – заради хроничния дефицит на справедливст, заради естественото ѝ желание и тя от време на време да тържествува, заради легитимното очакване някой все пак да наказва лошите.

Не съм чел нито жалбата, нито отговора. Не обсъждам предмета им по същество. Не поставям под съмнение добрите намерения на жалбоподателите, нито тези на медиите.

Не може обаче да не се забележи колко шум прави една не-новина вБългария. И това не се дължи на нея, а на болезнената среда, в която е хвърлена.

Струва ми се, че за нея би било уместно да разместим крилатата на фраза на Енио Флайано: “В Италия ситуацията е тежка, но не е сериозна”.

В България ситуацията не е сериозна, но е тежка.

 

Leave a Reply