Не знам вие как сте, но аз, откакто се помня, съм все прав, но само по принцип.
След “принцип” идва едно “но”, подир което се оказва, че изобщо не съм прав, а тъкмо обратното.
Като гледам новините, подозирам, че не съм сам. Много сме тези, дето цял живот са прави само по принцип. А повечето от благата и радостта, произтичащи от правотата, се падат на другите, след “но”, които може да са криви, обаче – само “по принцип”.
Гледайки новините, забелязвам и нещо друго: Хората от първата част на изречението, тези преди “но”-то, в един момент им писва да бъдат прави само по принцип. Скачат и поискват да станат наистина прави. И да се възползват от правото си.
В гнева си обаче си го изкарват на “но”-то, а не непременно – на тези след него. Разрушават “но”-обществото и създават друго, което не признава никакво “но”. То обаче се оказва още по-лошо от предишното. И принуждава гробокопачите на “но”-то да го възродят.
След това историята се повтаря.
“Но” е важен съюз. След него “започва интересното”, казваше легендарният ми преподавател по история на европейската и американската журналистика проф. Дафин Тодоров.
Обществата, в които няма “но”, не са просто безинтересни. Те са опасни. Защото това са еднопосочните общества, в които няма алтернатива.
Обществата, в които има твърде много “но” не са просто интересни. Те също са опасни. Защото са общества с твърде много посоки и алтернативи и без принципи.
Опасявам се, че няма да се разберем как да живеем заедно, ако не се споразумеем колко “но”-та носи един принцип и за колко време.