Jelev.info
Veselin Jelev's Blog



Кога Европа ще има силен лидер…

…беше един от често повтаряните въпроси покрай европейските избори на 23-26 май.

В демокрациите лидерството е функция на два фактора – личностни качества и признание.

Връзката между тях обаче не е автоматична.

Интелектът, силата, смелостта, волята, харизмата са необходими условия, за да бъде човек лидер. Но не са достатъчни.

Достатъчното условие е те да бъдат признати от водените. Признанието дава главната сила на лидера – легитимността.

Нацията се оглежда в лидера, когото е признала. Той е образ и подобие на това, което признаващите ценят.

“Хората не обичат елитарни партии, елитарни хора”, каза Бойко Борисов в реч пред актива на ГЕРБ преди евроизборите. “Ние трябва да внимаваме много, да не се превърнем в такива…”

За личностните качества на Борисов (интелект, сила, смелост, воля, харизма) може да се спори. Но ми се струва безспорен усетът му за това, което легитимира лидера пред мнозинството от българите.

То обяснява защо толкова от конкурентите му за властта въпреки безспорните си личностни качества не поулучават признанието на мнозинството.

Демократичният механизъм за легитимиране са изборите. Начело на Европа са 28-те демократично избрани национални лидери, които заседават в Европейския съвет и вземат стратегическите решения.

Лидерите на съюза, които Европейският съвет посочва обаче, са по-скоро назначени след пазарлъци при закрити врати и одобрени от Европейския парламент след подобни сделки между политическите групи.

Тази фаза на преговори и сделки (каквато тече в момента) подменя демократичния процес и прекъсва връзката между европейските избиратели и лидерите на ЕС. Затова, независимо от личностните им качества, те винаги се оказват “слаби” – липсва им легитимността.

Наистина, председателят на Комисията, който е ключовата фигура сред тях, не може да заеме поста си без одобрението на пряко избрания от гражданите Европейския парламент.

Парламентът обаче може да каже само “да” или “не” на номинацията на Европейския съвет. Не може да предложи свои кандидати.

Системата на Spitzenkandidaten е опит парламентът да си “присвои” такова правомощие, като използва неяснота в Лисабонския договор. Договорът казва, че номинирайки председателя на Комисията, Европейският съвет взема под внимание резултатите от изборите за Европейски парламент.

Следва ли от това, че Европейският съвет е длъжен да посочи председател на Комисията само измежду посочените от европейските политически партии Spitzenkandidaten?

Според част от държавните и правителствените ръководители (например Меркел) той е длъжен да направи точно това. Според други (Макрон, Орбан, Бетел) не е.

Макрон се обосновава, че такова задължение би съществувало, ако изборите за Европейски парламент се провеждаха по транснационални, общоевропейски листи.

В речта си за състояните на Съюза през 2017 година, сегашният председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер предложи за в бъдеще (неясно колко далечно) постовете на председател на Европейската комисия и на Европейския съвет (сега Доналд Туск) да бъдат слети, но се въздържа да предложи този, който ги заема, да бъде пряко избиран от европейските граждани.

“Европа ще функционира по-добре, ако длъжността на председателя на Европейския съвет и тази на председателя на Европейската комисия се слеят”, каза Юнкер като по-напред се обяви за утвръждаване на процедурата на Spitzenkandidaten и за въвеждане на транснационални листи.

За да избират европейците пряко лидера на своя съюз, вероятно ще трябва да променят сегашния му договор или да приемат нов. Това зависи от волята на сегашните национални лидери.

Сега те са работодателите на председателите на Комисията и на Европейския съвет, които номинират. Ако тези два поста се слеят в един и заемащият или заемащата го бъде избрана (а) от всички граждани на ЕС, той или тя изведнъж биха надскочили по легитимност всеки от членовете на Европейския съвет. Те представляват своите нации, а той или тя – всички европейци.

Това наистина би бил лидерът на Европа, чийто телефон може да вдигне президентът на САЩ. Дали този европейски лидер би продължил идеята на Дьо Гол за Европа на нациите или амбицията на Макрон за “европейски суверенитет” на мястото на националния, е избор, който не принадлежи нито на учените глави, нито на политическите. Той принадлежи на гражданите и трябва да им бъде даден.

Искат ли обаче държавните и правителствените ръководители в Европа наистина да направят това? И биха ли им позволили техните избиратели да го направят?

Leave a Reply