Едно от предимствата на възрастта е натрупването на спомени. В безпаметното ни време спомените са предимство. Те позволяват на човек да сравнява и да прогнозира.
Един от спомените ми показва, че е лош знак за БСП, когато външен министър я напусне. През 1996 година Георги Пирински подаде оставка от правителството на Жан Виденов. Това беше началото на края му.
Днес Ивайло Калфин, евродепутат и външен министър в правителството на Сергей Станишев /2005 – 2009 г./ подаде оставка като водач на българските социалисти в Европейския парламент.
Той се мотивира така: „Аз съм изправен съм пред абсурден избор между идеите и партийното ръководство, които се оказват все по-несъвместими. Както и досега, за себе си имам ясен и дългосрочен отговор на този избор. Той е в полза на идеите”.
Калфин формално не е член на БСП, но беше едно от ключовите й лица – съветник на президента Георги Първанов, външен министър, евродепутат, кандидат за президент. Все още е зам. председател на една от най-важните комисии в Европейския парламент – по бюджети. Безспорен е приносът му към законодателната дейност на тази институция.
Калфин беше едно от лицата, свързвани с БСП, които трябваше да убеждават България и света, че тя вече не е същата, че върви по пътя на европейска лява партия. Оставката му е красноречив признак, че това не е така.
От “нестандартното решение” Делян Пеевски да прави “катарзис” на България европейската фасада на столетницата става все по-напукана. И през пукнатините се зъби грозното лице на миналото й – близко и не чак толкова.
Напускането на Калфин е атестат и за сегашния лидер на БСП, който води и европейските социалисти. Това е началото на края на една претенция.
Когато Георги Първанов пое БСП от подалия оставка Виденов, започна кариерата на Сергей Станишев в партията. Симптомите от миналото говорят, че може би и той върви по пътя на Виденов. На последния само липсваше толкова амбициозна съпруга. Но имаше много неща, които по-късно се навъдиха и около Станишев – и приятелски бизнес кръг с банка , зинал да глътне цяла България, и стъпки за овладяване на медиите, и газови проблеми с руснаците, и все по-гласовита вътрешна опозиция в БСП, и нарастваща външна изолация, и намаляващо вътрешно доверие.
БСП не е еднородна партия. Това е клише, но е вярно. В нея има каста, която експлоатира и изхабява необратимо младите европейски на вид лидери, за да преяде от властта, която те уж упражняват. В един момент те вече не могат да прикриват лакомата каста и прилежащите й коалиционни такива. Тогава тя изхвърля употребения лидер – до следващия конгрес, до другите избори и до неизбежната нова криза.
И причината за това Калфин формулира ясно – лявата идея е декор за интереси, които нямат нищо общо с нея.
