Jelev.info
Veselin Jelev's Blog



Защо съм “за” окупаторите

Аз съм “за” студентите-окупатори. Повечето ми приятели са против.

Казват, че окупаторите били малцинство. Че лозунгите им били смешни, а исканията – недомислени.

Да викаш днес “Долу БКП!” наистина не говори за здрав разум. Да искаш “оставка” на цели партии не говори за политическа култура.
За мене обаче тези очевидни слабости на протеста не стигат, за да го отпиша.

Кой реши, че ако си малцинство, не си прав? Мислех, че отдавна сме се разделили с това разбиране. Ако не умееш да формулираш искания, това лишава ли те от правото да искаш? На кого не му е ясно това: 1. Оставка на правителството; 2. Предсрочни избори? Как по-“екзактно” да го кажат?

Днес в мрежата прочетох следното: “Мисля, че ако това се обучава в СУ, университетът трябва да бъде закрит, там да се направи мол, а парите за построяването му да се върнат на наследниците на братя Евлоги и Христо Георгиеви.”

Написала го е една от любимите ми авторки. Предполагам, че е имала основания. Питам се обаче, кое е по-лошо – “това”, дето се обучава, или онова, което ни управлява? С какъв критерий съдим толкова строго студентите? Ами ако го приложим към политиците? Тогава и парламента трябва да обърнем на мол.

Да, вероятно окупаторите не винаги успяват да се изразят добре. Да, те сигурно не знаят какво да правят после. А сигурни ли сте, че тези дето са в политиката и във властта, знаят? Аз вече не съм. Особено след гласуването за земята и обяснението му с “всеобщата лудост”.

Бог да пази страната, дето ще чака студенти да ѝ напишат решение за криза като днешната. Не бива нито да ги надценяваме, нито да ги подценяваме. Те в момента са нещо като бели кръвни телца – вдигат ни температурата, не за да ни излекуват, а за да сигнализират, че сме болни. Причиняват ни жизненоважно неудобство.

Един от преподавателите им обобщи най-точно и кратко тяхното послание: “Повече не може така”. Не е нужно да можеш да “караш” държавата, за да забележиш, че този, който я кара, не се справя. Какво следва за страна под наблюдение за корупция и организирана престъпност, ако вземе да нарушава и договора си с ЕС?

Ето, затова окупаторите викат, че повече така не може. Трябва да ги чуем.

Живея на 2 000 километра от България и съдя за окупацията само по телевизиите и по Интернет. Допускам да я виждам изкривено. Но от Брюксел, където съм, кристално ясно се вижда друго – че страната не просто върви,  а тича в обратната на вярната посока. И ако не спре и не се обърне, ще платят скъпо всички българи, включително тези, които днес са против окупаторите.

Не става дума само за прословутия Пеевски. Нито само за кадрите на ДС. Нито само за популисткия флирт с пушачите. Нито само за непипнатите монополи.

Последните седмици показаха, че в България отсъства елементарното основополагащо съгласие за принципи и ценности, които никъде в Европа не подлежат на ревизия, независимо дали си ляв, десен или центрист.

В гласуването за земята на 22 октомври парламентът с впечатляващо мнозинство зачеркна конституцията. Това ли ни е европейското върховенство на закона? Мечтаната голяма коалиция се състоя спонтанно, но се оказа против Европа.

В страните от ЕС и в неговия парламент проевропейските партии (леви, десни, либерални) са единни срещу аналозите на “Атака”. У нас е точно обратното – те всички си партнират с нея срещу своите опоненти. Това отблъсква партньорите ни в ЕС, подрива доверието в България. И затова бият тревога студентите.

Да, техният протест е политически. А какъв да е? Каквито основанията, такъв и протестът. Те искат европейска, а не евразийска България. Смущаващото е, че обществото подминава същината на протеста и спори ожесточено за заобикалящите я детайли.

В реакцията си на студентите България не изглежда като членка на ЕС, а като кандидатка за него. Това е впечатлението и от съдържанието на дебата, и от формата му.

Най-тъжното е, че са разединени и преподавателите – интелектуалния елит, които може да води. Ако бях олигарх, щях да съм доволен от това.

Не вярвам правителството да се притесни, че някой не учи. Но съм сигурен, че ще внимава примерът му да не зарази тези, които работят. Да не излезе блокадата по улиците и магистралите.

Тук е и единственият ми скептицизъм за акцията – дали университетът е най-чувствителната точка за натиск в съвременна България? Според мене властта другаде ще я боли повече. Но това е свързано с подкрепата, която окупаторите могат да получат от обществото.

Могат ли днес студентските протести това, което са правили преди? Не само в България.

Европа още преживява най-голямата си икономическа и социална криза от Втората световна война насам. Безработните са 26 милиона. В Испания и Гърция младежката безработица минава 50 на сто. Всички говорят за “изгубено поколение”.

Защо 1968-а на студентските вълнения, които преобразиха Франция и Европа, не се повтаря? Има протести на “възмутените”, има аналози на “окупирай”, но те остават далече от оригинала.

Тази тема отсъства от българския дебат. Все едно, че сме остров. Нашата криза е само наша и друга като нея няма.

Leave a Reply