„Да споделяш е удоволствие. Данък за милионерите!“
Този лозунг на крайно левите в Германия (Die Linke) висеше навсякъде в Бон, където прекарах неделята на последните немски избори.
В тях нямаше изненади. Ангела Меркел спечели трети мандат като канцлер.
Една от малкото новости поднесоха въпросните леви, сред които са бивши комунистически кадри от ГДР като например Грегор Гизи.
С 8,6% от гласовете те се класираха трети, изпреварвайки зелените и доскорошните коалиционни партньори на Меркел – либералите.
Когато човек се настани в немски хотел, обядва в немски ресторант и пазарува в немски магазин, разбира защо Меркел спечели пак.
И насред най-лошата икономическа криза на Европа от Втората световна война насам в Германия всичко е по-голямо, по-хубаво и по-евтино отколкото в съседните й страни. Място за сравнение с далечния европейски югоизток няма.
Дори в Белгия и Франция нещата са по-малки, по-лоши и по-скъпи, отколкото в Германия.
Немците като практични и честни хора оценяват това. Тяхната икономика и социална система са стабилни. Те изгубиха може би най-малко от завидния си стандарт в сравнение с отстаналите европейци.
И въпреки това гласовете срещу социалното неравенство, които искат данък за най-богатите, са трети на брой.
В съседна Франция президентът-социалист Франсоа Оланд удържа на предизборното си обещание да въведе такъв данък.
По общо признание фискалната полза от него е разочароваща. Той се оказа повече социалистическа жестикулация, отколкото социален лост. Конституционният съвет отхвърли първия му радикален вариант и правителството беше принудено да прокара по-смекчен.
Франция все още не успява да вкара дефицита и дълга си в европейските рамки, а избирателите са масово разочаровани от Оланд, защото той не подобри положението им.
Във Франция и в Белгия (също от водена от премиер-социалист) качеството на живота остава под това в Германия, но е в пъти над това у нас. Средна месечна заплата от над 3 000 евро и минимална около 1 000 евро за Белгия например.
Защо в тези страни, дето не са и сънували бедност като българската, има политици, които настояват за данък върху най-големите богатства, а у нас с трън да завъртиш, не можеш да откриеш такива? Къде са нашите леви?
Най-радикалните призиви от изборите насам бяха да се национализират компании, да се изгонят „колонизаторите“, да се приеме нова конституция, да се намали броят на депутатите и пр. Впечатляваща словенсна канонада се изсипа върху „олигархията“ и върху „задкулисието“.
Никой от политическата класа обаче не се сети да посегне върху парите на имотната класа.
Левите французи и левите германци искат да я обложат, не защото я смятат за криминално забогатяла, а защото намират за несправедливо във времена на лишения едни да имат толокова много, а други – толкова малко.
Нашите леви и дума не отварят за това, макар Европа да им напомня непрекъснато за съмнителната история на пост-комунистическите новобогаташи, за злоупотребите с евросредства, за непрозрачните държавни поръчки, за криминалната икономика.
Според мене е основателен скептицизмът към икономическите основания на данъка върху богатството. И ефектът му във Франция го потвърждава. Но политическите основания за такъв данък у нас са неизмеримо по-сериозни отколкото в богатите европейски страни. Въпреки това тази електорална ниша остава подозрително празна.
А кой да я заеме? Кой да предложи налог „Робин Худ“? ГЕРБ ли ще поиска да скубе Валентин Златев? БСП ли ще се засили да облага Георги Гергов? ДПС ли ще посегне на Делян Пеевски? И всички те заедно ли ще поискат Цветан Василев да сподели богатството си с бедните на връх Бузлуджа? Хайде да не продължавам със списъка.
Моля за извинение господата, които дадох да пример. Не е за мене да съдя, дали богатствата им са незаконни, неморални, или несправедливи.
Исках само да илюстрирам реалността, че на никоя от българските партии и през ум не ѝ минава да натовари бизнеса с повече фискална тежест. Въпреки непримиримите си идейни и политически различия, те всички са много бизнес-ориентирани.
Обясненията са две: Или т.нар. ляво и дясно у нас са смешно политическо театро. Или българинът масово е в мозъка на костите си пазарно ориентиран краен неолиберал, който просто чака историческия шанс да осъществи своята американска мечта и никакви идеи за равенство и преразпределение не го съблазняват.