Сега, като се поуталожи прахът от първия тур на местните избори и малко преди втория, ще ви кажа нещо деморализиращо. Не гласувах. И пак няма да гласувам. Не само на тези избори.
Миналата неделя с кирка и лопата в ръка работих по мой личен инфраструктурен проект. Докато работех обаче ,слушах радио – да не изпусна нещо от това, което не мога да променя.
По радиото говореха умни и добри хора. Те казваха правилни неща. Като например колко е безотговорно да не гласуваш.
Ще се опитам за обясня защо въпреки това не гласувах.
Живея в София на една улица. Тя е асфалтирана, за да може по нея да мине Тодор Живков и да открие Академията за обществени науки и социално управление (АОНСУ), в чиито ремонтирани сгради днес има университет, бежански център и следствена служба.
От Живково време улицата няма тротоар, а асфалтът ѝ само е кърпен.
Аз съм на 61 години, 31 от които живея все на тази улица. Цялата досегашна демокрация изживях на нея, но тротоар не се появи.
Докато изживявах демокрацията, не пропуснах нито едни избори, били те парламентарни, президентски, местни или европейски. Гласувах ли, гласувах. Но тротоар още нямам.
През това време имахме 18 правителства, седем президенти, не помня колко столични и районни кметове. И цар имахме за министър-председател. И членство в НАТО и в Европейския съюз имахме. И магистрала и половина, почти две и два и половина лъча метро имахме. И борба с корупцията имахме. И европейско наблюдение над борбата имахме. И то свърши. И вече си имаме пак само корупция. Но на моята улица тротоар все няма. Десети ноември на нея още не е дошъл.
Всеки ден отивам на работа по платното, което зиме е кишаво и кално, а лете – прашно. Дори трезвен не мога да вървя по права линия, защото непрекъснато трябва да се пазя от профучаващите коли.
Снощи, както след всеки работен ден, крачих 15 минути от най-близката спирка на градския транспорт до дома и там седнах да гледам телевизия. И по телевизията говореха едни добри и умни хора. Едни – от стария университет, други – от новия, в горния край на моята улица.
Кампанията за местните избори, вика един, не трябва да бъде техническа (къде да сложим плочки), а политическа, да има послания към избирателите.
Вече не се карам на телевизора, а си сипвам мълчаливо. Но ако все още се карах, щях да му кажа, че 31-годишната липса на плочки по моя всекидневен път за работа от технически вече е прераснала в политически въпрос.
Да ви таковам на посланията, ако половината от досегашния ми живот чакам тротоар и още не съм го дочакал. И това е демократичната половина, не тоталитарната. Половината, в която, божем, съм можел уж да променям нещата с гласа си. Не знам какво съм променил на национално ниво, но на местно, улично нищо не съм променил. А аз живея предимно на местно ниво. Като гледам комшиите – и те.
Пусна ли телевизора, включа ли радиото, вляза ли в интернет, ме обсаждат разни кандидати и всичките ми обещават промяна. Не искам промяна, бе. Искам тротоар. От 31 години промени улицата ми е sans changement.
Затова реших повече да не чакам промяна от вас, а да си я направя сам. Спирам да гласувам. Не заслужавате.
П. П.: Може да е безотговорно. Но като гледам данните за избирателната активност, половината от българските избиратели (над 3 милиона души) са постъпили като мене. Те всички безотговорни ли са? Или имат други причини да постъпват така?
