Jelev.info
Veselin Jelev's Blog

Архив March, 2019

Остана ли някой (освен Николай Бареков), който да не защитава българските превозвачи, от подлия европейски законодателен пакет “Мобилност”, за който те казват, че ограничава достъпа им до транспортния пазар на Западна Европа?

Май не. Не съм убеден, че този патриотичен ентусиазъм е в полза на превозвачите и на България като цяло. Ето защо:

Същността на спора. Източноевропейските транспортни фирми, в това число и българските, твърдят, че спорният пакет ги натоварва с непосилни социални разходи и по този начин затваря за тях пазара на по-богатите държави в ЕС.

Тези държави пък възразяват, че източните превозвачи,  които плащат по-малко на шофьорите си и им дават по-ограничена социална защита, ги конкурират нелоялно и извършват т. нар. “социален дъмпинг”.

И двете страни имат своите аргументи. Изтокът твърди, че Западът ограничава свободата на конкуренцията, свободното движение на работна сила в единния пазар на ЕС и свободата на установяване в него.

Западът посочва, че свободната конкуренция не е игра без правила, че ЕС е “социална пазарна икономика” (каквото и да значи това), че  социалната политика е национална, а не е от европейска компетентност и че оттук по-богатите държави са в правото си да отстояват трудно отвоюваните нива на социална закрила, за които цял свят им завижда.

ЕС има 7% от световното население, 25% от световния БВП и 48% от световните социални разходи. За едни това е постижение в жизненото равнище, от което не бива да се отстъпва. За  други – диспропорция, която обрича европейската икономика на неконкурентоспособност.

Очевидно, спорът е такъв, че не може да се реши без преговори и компромис. Т.е. – чрез разумни отстъпки и от двете страни. Никоя не може да вземе всичко за себе си, а направи ли го, рискува да начертае дълбока разделителна линия в Европа, от която никой няма полза.

Драма и истерия. И за Изтока, и за Запада темата е чувствителна вътрешнополитически. Затова политическата класа и от едната, и от другата страна я драматизира, а в някои случаи дори я истеризира.

Много преди българските и румънските превозвачи да запротестират против западните ограничения, френските и белгийските им колеги манифестираха редовно против нелоялната конкуренция на фирмите, чиито шофьори возят за част от тяхното заплащане, спят по кабините, мият се по тоалетните на бензиностанциите и с тази си нискотарифност им измъкват клиентелата.

За френския президент Еманюел Макрон Европа, която защитава (включително лоялната конкуренция и социалната сигурност) е приоритет. За източните правителства Европа, където техните страни и бизнеси са равни, недискриминирани, неподложени на двойни стандарти – също е приоритет със силно вътрешнополитическо звучене.

Политическите елити на Изтока бързо усвоиха лошия навик на колегите си от Запада да играят защитници на своите избиратели от “Европа” и от “Брюксел”. От тази Европа и от този Брюксел, които са тяхно дело.

Почти никой не иска да изпусне политически рентабилната роля на защитник на “националния интерес” и поради този общ устрем навред спонтанно никнат ситуативни, многопартийни антиевропейски мнозинства. В тях номинално проевропейски партии се състезават кой по-добре брани своите европейци от Европа и всеки сочи другия с пръст, че нещо е проспал и нещо е предал на коварните й попълзновения.

Реализъм. Всъщност, правилата за международните автопревози са само част от законодателния пакет “Мобилност” и едва ли проблемът е съответен на шума, който вдига.

По данни на Евростат командированите работници в 512-милионния ЕС са общо малко над 2 милиона. Макар техният брой да е скочил с 41,3 на сто от 2010 г. до 2015 г., те представляват 0,9 процента от цялата работна сила в съюза. Не всички са заети на пълен работен ден. Делът им спада до 0,4 на сто, ако се преизчисли по пълното работно време. Шофьорите на тежкотоварни камиони за международни превози са само част от това число. Следователно впечатлението, което създават, е далече от реалния им ефект и за източните, и за западните европейски икономики.

Реализъм липсва и в българската интерпретация на темата. Първо, забравихме, че става дума за един секторен спор. Без да подценяваме значението на международните товарни превози, те далеч не изчерпват българския интерес в ЕС. Напротив – представляват сравнително малка част от него. Струва ли си заради нея да обтягаме отношения с партньорски държави и да рискуваме всичко останало?

Второ, като че ли не се усещаме винаги за реалното съотношение на силите в спора. От една страна са най-старите държави основателки на ЕС, най-големите му икономики, играчи в тежка категория на международната арена, нетни донори в бюджета на ЕС. От другата са значително по-леките и икономически, и политически, и демографски нетни получатели от този бюджет, чието мъчително договаряне вече е в ход.

Не е трудно да бъде предсказано развитието на тази ситуация. Най-сигурният начин да излезеш губещ от нея са агресивността и твърдоглавието, особено когато са обосновани с дребни, краткосрочни, конюнктурни вътрешнополитически цели.

Ние ще им спрем пакета “Мобилност”, те пък ще ни спрат няколко милиарда еврофинансиране. При това – не като отмъщение. Имат достатъчно други уважителни причини да го направят: Обединеното кралство си отива от ЕС, а с него – и вноската му в европейския бюджет. Той става по-малък, а нуждите, на които трябва да отговори – по-големи: миграция, сигурност и отбрана, иновации, евро.

Ако българският политик не иска да помогне на германския или на френския си колега да изглежда добре у дома, защо те да му помагат за същото? Солидарността е основополагащ европейски принцип, казва президентът Румен Радев.

Патриотарското себераздаване (то не струва нищо на представителите си) против пакета “Мобилност” е на всичко отгоре и късогледо. Хоризонтът му стига до върха на собствения нос.

Бранителите ни сякаш не се сещат, че България, макар и най-бедна в ЕС, вече привлича чуждестранна работна сила (северни македонци, молдовци, украинци), които са съгласни да работят и при субстандартни условия, стига да са в Европа.

Колкото повече растат българските доходи, толкова повече тази тенденция ще се усилва. Когато след десетина години поне част от Западните Балкани влязат в ЕС, България ще има същия проблем, от който днес се оплакват Германия, Франция, Белгия и ще иска Европа да я пази от свободното движение на работна сила и от следващия социален дъмпинг.

Дотогава обаче има повече от два парламентарни мандата. Това е твърде дългосрочно планиране за българската политика. Тя се отличава с краткосрочност и конюнктурност.

Номиналност. Ако цялата олелия около крамолния пакет направи нещо полезно, то е, че показа колко фалшиви са политическите етикети у нас.

Ако беше истинска, а не номинална левица, БСП щеше да защитава пакета “Мобилност”. Защото той е в полза преди всичко на наемния труд. Този пакет означава: когато българският шофьор работи във Франция, неговият работодател е длъжен да му плаща като на френски шофьор, да му осигурява френски условия на труд и френска социална защита.

Тук обаче БСП изведнъж забравя за българския шофьор и се загрижва за неговия работодател (което по принцип е работа на десницата, т.е. на ГЕРБ). Ама ще може ли този работодател да плаща толкова? Ясно, че няма да може. Значи да го защитим, за да запази той работните места, които сега осигурява.

Добре, но те са работни места като за третия свят. Конкурентоспособността на запълваща ги работна сила е за сметка на експлоатация – по стандартите на Европа. Този вид свободна конкуренция е състезание към дъното, против което партията на Сергей Станишев непрекъснато говори.

От друга страна, как да се вдигат българските доходи, над които БСП безутешно ридае, ако никой и нищо не притиска работодателите да ги повишават? Ако те отказват да го направят, работниците им в ЕС имат изход – отиват при чуждестранните работодатели в бранша – германски, френски, белгийски, холандски и пр. Това е процес, който вече тече.

Прочетете това свидетелство на очевидка.

Единствен защитник на социалните права на българските шофьори се оказа не друг, а консерваторът Николай Бареков, чиито сърце и ум (обратно на социалистическите) би трябвало да са по-близки до тези на бизнеса. Бареков обаче се оказа поредната мистерия на българската политика – консерватор по членство, но социалист по душа.

Медиите са корумпирани, фалшиви, народни врагове и истинската опозиционна партия.
Тръмп отново изригна срещу тях, след като резюмето на доклада от анкетата на независимия прокурор Робърт Мълър заключи, че той не е бил в заговор с Кремъл против съперничката си на президентските избори през 2016 г. Хилъри Клинтън.
На калпавия демократ медиите му пречат. Затова Тръмп ги заобикаля през Туитър. Социалната мрежа не задава трудни въпроси. В нея не е нужно да отговаряш, да обясняваш, да се аргументираш. Можеш само да се надвикваш. И да слагаш главни букви, където си искаш. Можеш да си напишеш Своя Граматика (или тръматика) за общуване с масите.

Опозицията обаче иска да чуе целия доклад на Мълър, който е засекретен и ФБР е готово да свидетелства при закрити врати за своята част в него. За развръзка май е рано, както и за тържествуване над медиите.
Всъщност, вероятно без да иска, Тръмп им е направил комплимент – че са истинската опозиция. Опозиция е равно на враг на народа само при режимите.

П.П. Написах това, за да го прочете, който трябва, и като свърши анкетата за апартаментите, да не говори и да не пише като Тръмп.

22.03.2019

Европейската новина е Брекзит. Българската – апартаментите на Цветанов и на Цачева. Знам коя е по-важната, но не съм сигурен коя е по-лошата.
На ГЕРБ не му върви с буквата Ц – Цветанов, Цачева, Цацаров, ЦИК. Трябва да внимават с тази буква.
Ако Цветанов и Цачева са злоупотребили с нещо, в една правова държава това би трябвало да е проверимо – и то бързо и публично.
Предизборен ли е скандалът? Който смята, че не е, да си вдигне ръката. Оттук не виждам гора от ръце.
ГЕРБ пак се хванаха на въдицата да опровергават, да обясняват. Точно това иска опозицията. Всяко обяснение, всяко оправдание, всеки отговор, какъвто и да бъде той, дава повод на опозицията в парламента и извън него да повтаря рефрена си – тия крадат, тия злоупотребяват с властта. Публиката може и да не разбира точно какво става, но чува този припев поне по няколко пъти на ден. При такива обвинения се препоръчва пълна откритост, сътрудничество с компетентните проверяващи органи и никакви други коментари, докато органите излязат със становище.
На никого обаче не му пука за органите. Всички чакат Бойко Борисов “да се прибере от Брюксел и всеки да си понесе последствията”.
Пита се: Има ли държава, когато Борисов го няма?
И отговорът май пак е в тази коварна буква:
Ц.

21.03.2019
Image ©Licensed to i-Images Picture Agency. 01/08/2016. London, United Kingdom. Prime Ministers Official Portrait. Picture by Andrew Parsons / i-Images

Тереза Мей

Явно, както при гръцката дългова криза през лятото на 2015 г., и сега развръзката ще дойде в последния момент. ЕС-27 се очаква да каже тази вечер на Тереза Мей: или идната седмица прокарваш два пъти отхвърленото Споразумение за оттегляне през Камарата на общините, или Обединеното кралство тръгва към Брекзит без споразумение. Според британските медии шансовете на Мей да получи одобрение за тази сделка са минимални. Против нея е не само опозицията, но и част от собствената й партия и патерицата на парламентарното й мнозинство – Демократичната юнионистка партия на Северна Ирландия.
Ако британските депутати кажат за трети път “не” на споразумението, най-вероятно идната седмица ще последва извънреден Европейски съвет. Възможните изходи от него се два: или Мей представя ясен план за излизане от кризата, който убеждава ЕС-27 да й даде дълга отсрочка (година или повече), или ЕС-27 казва на британците: Напускате в полунощ на 29 март.
Вътрешнополитически Мей има богат избор от неприятни и още по-неприятни решения: да подаде оставка, да поиска предсрочни избори, да оттегли молбата за напускане на ЕС, да поиска нов референдум за членството на страната си в ЕС.

President_Bolsonaro Wiki

Президентът на Бразилия Жаир Болсонаро. Снимка Уикипедия

Хрумването на Доналд Тръмп да покани Бразилия за партньор и дори член на НАТО е едно от най-екзотичните му досега. Северноатлантическият (Вашингтонският) договор в своя член 10 посочва кои страни могат да бъдат в алианса – САЩ, Канада и европейските. Бразилия не отговаря на формалния географски критерий. Въпреки това идеята на Тръмп не заслужава да бъде подценявана. Тя издава стремеж (макар и засега нереалистичен) към изместване на фокуса на военно-политическя съюз и разтварянето му във водите на Атлантика. Н-то като north (север – англ.) май пречи. За да отпадне то и да остане само АТО (Atlantic Treaty Organization) обаче, Вашингтон би се нуждал от общото съгласие на всички юзници за промени в техния почти 70-годишен договор от 4 април 1949 г. Хрумването на Тръмп съдържа друго тройно предизвикателство – към европейците в НАТО, от чиито отбранителни разходи и политики американският президент не е доволен, към групата БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка), в която САЩ виждат главни конкуренти на световната сцена, и към склонността на Латинска Америка да левее и да се противи на САЩ. Венецуела не е сама. А Бразилия, най-голямата икономическа сила в Южна Америка в момента има за президент консерватор и националист от породата на Тръмп. Идеята може да изглежда луда, но по думите на Шекспировия Полоний “все пак има разум в нея”. Тя потвърждава генералната линия на Тръмп: шок на системата – по света и у нас. “Вашингтон пост” пише, че Тръмп толкова зле разбира НАТО, че иска Бразилия да бъде част от него. Струва ми се, че Тръмп изобщо не се опитва да разбира днешната НАТО. Той просто не я иска. И не може да скрие това. Проблемът не е в невежеството, а във волята му да руши и властта, с която разполага за това.