Jelev.info
Veselin Jelev's Blog

Архив February, 2019

Доклад за Венецуела от независими експерти за Организацията на американските държави от 2018 г. Само няколко числа от общо 451-те му страници: Екипът е открил данни, покриващи съставите на седем престъпления срещу човечеството, с които обосновава предложение Венецуела да бъде дадена на Международния криминален съд. Между тези деяния са: 131 убийства на демонстранти от силите на реда между 2014 и 2017 г.; 8292 извънсъдебни екзекуции; 1300 политически затворници от 2013 г. насам; 12 000 произволни задържания (по 7 на ден). Много се е объркал този, който обявява такива факти за “вътрешни работи” на която и да било държава. Такива “вътрешни работи” неизбежно стават външни. Ако не ставаха, такива като червените кхмери, Кадафи, Саддам Хюсеин и Милошевич и до ден днешен щяха да избиват и да тероризират собствените си народи. Лидерът, който проповядва “ненамеса” в такива “вътрешни работи”, нанася репутационна вреда на страната си. Демагогия е да обосноваваш такова въздържане с “върховенство на международното право и с твърдото убеждение, че неговото нарушаване няма как да доведе до позитивни резултати”. Какво международно право защитава извършителите на такива престъпления? Репутационните вреди излизат скъпо в Европейския съюз, защото те създават съответно обществено мнение и отношение към въпросната държава членка. Цената им се усеща, когато дойде време за важни преговори – например за финансирането от следващата многогодишна финансова рамка на ЕС. Държавите нетни донорки в бюджета на ЕС, на чиято солидарност страни като България разчитат, неведнъж са напомняли, че данъкоплатците им не искат да финансират тези, които вземат европейските пари, а после тичат да се прегърнат с Русия или с Китай. Европейската солидарност е двупосочна улица. Тя предполага и отговорности, включително по международни въпроси като кризата във Венецуела. Ако у нас все още може това да бъде оспорвано на най-високо държавно ниво; ако то е тема на публичен дебат и “разделя нацията”, съществена роля имат липсата на информираност и фалшивите новини. Случаят с Венецуела показа само колко уязвими са обществото и държавата ни от хибридни влияния. Те тепърва ще се усилват в месеците преди европейските и местните избори. Затова четете. “То сляпото окато прави”. Неинформираността може да излезе скъпа – включително в буквалния смисъл.

От началото на Българското председателство на Съвета на ЕС, когато имах възможност да наблюдавам държавната администрация отвътре, в нея се ширеше една мантра: БСП и президентът нарочно провокират правителството на ГЕРБ, за да предизвикат криза, предсрочни избори и да назначат свое служебно правителство. Затова на провокациите на БСП и на президента не трябва да се отговаря.
Тази мантра не беше тайна, тя е звучала многократно и в медиите. Поводи не липсваха – “протестите” по случай откриването на председателството, съвпадналият с него неуспешен вот на недоверие срещу правителството и пр.
Позицията на президента Румен Радев за Венецуела е очевидно поредната такава провокация продиктувана от партията му носителка. С нея той тества прага на търпение на управляващите, на обществото и на международните партньори на страната ни.
Тази провокация обаче не може да бъде отмината с лека ръка, защото засяга външнополитическия курс на страната ни и свързани с него национални интереси.

Какво означава позицията на Радев

Тя изолира България от водещите държави в Европейския съюз и я приобщава към евроскептичното популистко правителство на Италия и крайнолявото правителство на Гърция.
Извън ЕС президентът нарежда страната ни до режими като Русия, Китай, Турция, Иран, Сирия, Боливия, Куба и я противопоставя на партньори като САЩ и Канада.
Представлявана от президента си, България изглежда в неприятно малцинство пред резолюцията за Венецуела на Европейския парламент, приета с 439 гласа „за“, срещу 104 гласа „против“ и 88 „въздържал се“. С нея евродепутатите заявиха пълната си подкрепа за Националното събрание като единствения легитимен демократичен орган на Венецуела и признаха Хуан Гуайдо като легитимен временен президент в съответствие с венецуелската конституция.
Радев прави това, престъпвайки правомощията дадени му от конституцията. Съгласно нейния член 98 президентът: “сключва международни договори в случаите, определени със закон” и “назначава и освобождава от длъжност ръководителите на дипломатическите представителства и постоянните представители на Република България при международни организации по предложение на Министерския съвет и приема акредитивните и отзователните писма на чуждестранните дипломатически представители в страната”.
Той може също да “отправя обръщения към народа и Народното събрание”, като законодателят не ограничил техния предмет. Затова пък той изрично е посочил в чл. 105 от конституцията, че правителството ” ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната”.
Тоест Радев се изказва по въпрос, където думата има правителството – при това, като сравним позициите им – в противоречие с него.

Какво означава това за България

То означава, че не друг, а държавният й глава призовава за външна политика, отдалечаваща я от Европейския съюз и от водещите партньорски страни в НАТО и приближаваща я към недемократични режими в очевидно противоречие с националния интерес. Т.е. държавният глава работи против държавата си, солидаризирайки се с главната опозиционна партия (бивша комунистическа).
България няма интереси във Венецуела (например петролни концесии), нито пък Венецуела има интереси в България (не сме залети от милиардни инвестиции от венецуелски петродолари).
Затова пък сили като Русия и Китай имат очевидни и неприкрити интереси в поддръжката на режима на Николас Мадуро, чийто избор миналата година нито ЕС, нито САЩ, нито Канада, нито повечето от държавите в Латинска Америка признават за честен и демократичен. Основни партии го бойкотираха, а част от опоненти на Мадуро бяха хвърлени в затвора.
Излиза, че българският държавен глава не само превишава правомощията си, но го прави в защита на чужди интереси. Ако САЩ разследват Доналд Тръмп по подозрения, че екипът му тайно си е сътрудничил с Русия, за да се намеси тя в негова полза на президентските избори през 2016 година, България има много повече основания за такова разследване срещу своя президент. Той не пропуска възможност явно да се солидаризира с Кремъл против Европа.
Но това не е всичко. Радев предлага България да се въздържи от ясна и недвусмислена позиция спрямо сегашния венецуелски режим, който докара една от най-богатите на петрол страни в света до инфлация от 1,7 милиона процента, до хуманитарна криза, която прокуди 4 милиона от гражданите й в чужбина. Там те дирят спасение от липсата на храни, лекарства, питейна вода и от престъпността. Как да обясним, че България е готова да си затвори очите за тези факти?
Най-сетне, българският президент предлага държавата ни да постъпи така, точно когато ЕС е на кръстопът и предстои да решава условията за по-нататъшната си интеграция след “Брекзит”. Когато е очевидно, че липсата на ясен ангажимент към принципите и ценности на Европа праща съответните страни в нейната периферия. Когато предимствата от членството, включително бъдещите еврофондове, се поставят в зависимост от европейската солидарност, а не от пролетарския интернационализъм на замръзналата в миналото си партия-носителка на Радев.

Изводът

Тази провокация на президента не може да остане без последствия. На теория той трябва да бъде гласът на нацията. На дело обаче Радев не е нищо повече от високоговорител на антиевропейската опозиция в парламента. Не може на върха на държавната пирамида да има прокремълски провокатор, който, вместо да обединява, да разделя българите с хибридните си изяви. Не може той да е главнокомандващ на въоръжените сили. Това е въпрос на национална сигурност.

С позицията си Радев ясно показа от коя страна на разделителната линия в съвременния свят стои и това не е страната на България. Той престъпи нещо, което би трябвало да бъде червена линия за достойна за името си европейска демокрация. Какво още трябва да направи Радев, за да се сетят управляващите, че така повече не може?
Ако от ГЕРБ и сега безхаракерно си затворят очите за поведението на държавния глава, рискуват за пореден път (след Истанбулската конвенция и случая “Скрипал”) да самоопровергаят претенциите си, че са граждани, че са за европейско развитие и че работят за България.
Или си за България, или си за сегашния й президент. Среден път няма. Импийчмънт – сега.
П. П. : Излишно е да говорим за т.нар. “патриоти”. Мълчанието им казва достатъчно.

Няма да познавам дали в Министерството на културата има корупция. За това има компетентни органи.
Няма да изразявам и лично отношение към Елена Йончева. Както много публични фигури тя е обект на силни симпатии и антипатии.
От обществен интерес обаче е да обърнем внимание на няколко факта в конфликта й с управляващите.

Първо: Йончева вече не е журналистка. Тя е в политиката, откакто влезе предизборната кампания на президента Румен Радев и след това – като депутатка от БСП в парламента. Качеството й на политичка не изключва присъствие в медиите. Тъкмо обратното. Но това присъствие е като представителка на първата, а не на четвъртата власт. Ако се опитва да играе и двете, това е конфликт на интереси. Трябва да признаем, че у нас няма достатъчно медийна грамотност и демократична чувствителност, за да бъде разпознат този конфликт.

Второ: Йончева не е разследваща журналистка. Такава позиция предполага независимост, свобода от политически обвързаности. Тя е депутатка от главната опозиционна партия. Това предварително поставя въпросителна над “разследванията” й. И тази въпросителна става още по-голяма заради предизборния период и наказателното разследване срещу Йончева.

Трето: Главната й теза, че министърът на културата Боил Банов се е опитвал да опрости петцифрена неустойка на дружество, изпълняващо негов проект, рухна, веднага след като тя обяви “разкритията” си. Оказа се, че министерството води дело за тази неустойка.

Четвърто: В миналото си Йончева беше международна журналистка, известна с репортажите и филмите си от конфликтни зони като Афганистан, Сомалия, Чечения. Това несъмнено я прави авторитет в очите на широката публика, а БСП я използва като свое медийно острие. Най-важното, което журналистът има, е името си. Въпрос на личен избор е на кого позволява да го използва. Очевидна медийна стратегия на БСП е да “продава” Йончева като мъченица на свободното слово срещу режима на ГЕРБ, като смела разобличителка на “аферите” на управляващите. Само че, за да убеждава,  словото трябва да бъде освен свободно и истинно. И освен смело трябва да бъде и безпристрастно. А в случая с Йончева то не е нито едното, нито другото заради изложеното в първите три точки.

Пето: От казаното дотук следва, че някога уважаваната и харесваната Йончева е приела да стане инструмент на партийна пропаганда. По телевизията изглежда, че играе ролята си страстно и вдъхновено. БСП вече я унищожи като журналистка. Да се надяваме, че няма да я захвърли като политичка, когато я употреби докрай.

Шесто: Употребата на Йончева е пореден епизод в подмяната на истинската журналистика у нас, от която гражданите имат крещяща нужда за разлика от политиците, с квазижурналистика. Причината БСП да употребява така Йончева е, че няма как да ползва конгломерата за възхвали и охулвания на Делян Пеевски. Той в момента обслужва само управляващите и ДПС. БСП има теоретичен шанс да се радва на услугите му, ако дойде на власт. Засега обаче трябва да се задоволи с Йончева.

Седмо: Делото за тези €300 000 от Корпоративна търговска банка, които Йончева била “изпрала”, буди смесени чувства. Не съм сигурен доколко основателно е то, но съм сигурен, че допринася за публичния й образ на мъченица на свободното слово (каквато не е). Воплите за наказателното преследване срещу нея малко я докарват на “бият Паниковски”. От една страна не са много журналистите, които индивидуално са имали достъп до такъв ресурс. От друга – и кучетата по улиците вече могат да цитират дълъг списък от медии, които катебействаха с много повече пари отколкото Йончева, но никой не ги преследва. Може би не са ги “прали”, а направо са ги яли непрани и са забравили да ги върнат. Във всеки случай изборът между обвинителите и обвиняемата в случая е като да избира човек между Башар Асад и Ислямска държава.

Осмо: В публичния живот на България остават все по-малко неща, които човек може да възприема сериозно. За сметка това се увеличават карикатурите – на политика, на правосъдие, на медии. В тази карикатурна среда растат децата ни. Не съм сигурен дали си даваме ясна сметка в каква България можем да осъмнем утре.

Девето: Обществото ни се нуждае спешно от реабилитация на истината. Фалшивите новини, “алтернативните факти” вече ни давят. За съжаление, никоя от основните политически сили не изглежда готова да скъса с тях. Все повече хора ги приемат сериозно. Съзнавам, че обсъждайки случая “Йончева”, и аз донякъде въртя пропагандната машина на БСП. За нея е важно разказът им да се повтаря. Не е важно, че е лъжлив. Не е важно, че е сапунено-оперетен. Не е важно и че това е партията с исторически най-големи прегрешения към свободата на медиите и към свободата изобщо.