Jelev.info
Veselin Jelev's Blog



Как умира България (II)

Снощи гледах американски шпионски сериал по “Фокс лайф”. В него добрите бяха от ЦРУ, а лошите – от “Държавния отдел”. Главната героиня, млада и красива разузнавачка, се опитваше да вербува съветник на тежко болен арабски диктатор, докато последният тайно се лекуваше в САЩ с ходатайството на техния “Държавен отдел”. Отделът беше уредил диктаторът да продава по-евтин петрол на Америка, ако нейните лекари спасяха живота му. Затова Отделът не се радваше, че ЦРУ си пъха носа в сделката, но главната героиня накрая го надхитри.

През цялата серия  се чудех какъв е този “Държавен отдел” и защо ЦРУ му пречи. Нали и едните и другите работят за интереса на САЩ? Най-сетне преведох “Държавен отдел” обратно на английски и ми светна: State Department. Преводачът е имал предвид Държавния департамент, т.е. американското външно министерство. Ясно.

След филма четох книга. “Европа. История” от Норман Дейвис, издадена на български от “Абагар”. В последната й глава се разказва за създаването на обединена Европа и нейните институции. Там пише за “Европейския съд за справедливост”. Очевидно това е буквалният превод на European Court of Justice, който на български е известен като Съдът на ЕС. Съществителното court на английски може да означава двор, кралски двор и съд. Затова пояснението court of justice е необходимо, когато става дума за инстанция на правосъдието. Преводът му на български обаче няма нужда да е буквален. Стига само “съд”. Пак в тази глава се разказва как Европа въвела “стойностния добавен данък (VAT)”. Така е преведен изразът value added tax, т.е. данък върху добавената стойност (ДДС), въведен в България в ранните 90 години на миналия век. И кучетата у нас знаят правилното му наименование за разлика от преводача, редактора и издателя на въпросната история.  По-напред в нея се говори за белгийската провинция “Хайнаулт”. Всъщност става дума за провинция Ено (около Шарлероа), чието име на френски се пише Hainault. Също както Renault, което се чете Рено и Thibault, което се чете Тибо.

Дано не ме обвинят в максимализъм, но ми се струва справедливо да очаквам от преводите на филмови диалози и на книги да не са буквални, а тези, които ги правят и публикуват, да знаят, че в някои европейски езици (между които английския и френския) се пише едно, а се произнася друго. Смятам за справедливо и очакването ми издателите и редакторите на такива текстове да не допускат до публикуване суровите им чернови от “Гугъл преводач”.

Не бих занимавал никого с тези малки примери, ако в тях не се оглеждаше голям проблем – че в нашето общество системите, които предават от поколение на поколение знания и опит, не работят, а може би някъде вече и не съществуват. “Държавният отдел”, “Европейският съд за справедливост”, “стойностният добавен данък (VAT)” и “Хайнаулт” са знаци за широки дупки в общата култура на хора, които очевидно са формално образовани. Иначе как биха превеждали, публикували и продавали текстове, предназначени за широка публика? Така преведената история например съм си купил за 35 лева от книжния пазар на площад “Славейков” в София. За да гледам “Фокс лайф”, плащам по близо 15 лева абонамент на месец.

Ако си послужа с думите на Николай Слатински, аз съм от поколението, чийто единен граждански номер (ЕГН) започва с 5 и поради това не бива повече да бъде допускано в политиката (нямам и не съм имал такива амбиции – б.а.). “Това поколение носи първородния грях за пасивността, конформизма и несъпротивата в късния соц.”, пише Слатински. “То изнесе основната тежест на политиката при Прехода и затова е отговорно за провалите, поради които държавата ни е на последно място в Европа по позитивните и на първо място по негативните показатели. Пак то е поколението, което допусна децата му да емигрират”.

Може и да е прав. Към така щрихирания образ на моето поколение бих добавил, че в него мнозинството от хората с диплома, особено тези, които пишат, превеждат или говорят за широка публика, знаят какво е Държавен департамент и ДДС и правят разлика между исторически и фонетичен правопис. Това поколение, при всичките му слабости и грехове, имаше шанса да получи прилично образование, което продължава да служи на него и на обществото. Да, тогава образователната система беше идеологизирана, но Питагоровата теорема и граматиката – българска и друга – важаха през цялото време. Дори комунизмът имаше нужда от хора, които знаят кое копче да натиснат. Дори тогава трябваха такива, които знаят “как се кара влакът”. Цитираните примери обаче не ми позволяват да вярвам, че и днес е така.

Спомням си как европейските избори у нас през 2014 година – и по-точно демагогията и купуването на гласове – дадоха повод на някои политици и коментатори да говорят за “социална некроза”. Под това те разбираха умиране на обществената тъкан в райони и групи, където хората са дотолкова обеднели, оскотели и изоставени, че животът им е сведен до биологични функции. Оттук те са най-лесният за манипулиране електорат.

Цитираните примери ме карат да мисля и за интелектуална некроза, т.е. умиране на знания и на опит, натрупани от обществото. За разлика от социалната некроза интелектуалната изглежда излиза извън кръга на социално и икономически маргинализираните. Невежите и безпаметните не са напременно бедни и социално изключени. Знанията и опитът “умират”, защото тези, които трябва да ги съхраняват и предават на новите поколения отсъстват, или се занимават с нещо друго. Става дума за образованието и за медиите. Преди известно време Евгений Дайнов писа, че българските вестници се самоубиват, защото зарязват вътрешноприсъщата им функция да просвещават.

Образованието и медиите създават много повече от съдържание. То е междинният им продукт. Крайният са хората, които избират властта, кандидатират се за нея и я упражняват. Поведението следва от убежденията, а те – от знанията. Оттук интелектуалната некроза изначално лишава значителни маси от населението от способността за разумен избор. Преки нейни следствия са избраници като Бареков, Баракова, Бат’ Сали, Пеевски и не само те. Оказва се, че у нас има сектор от електората, в който е възможно да лъжеш всички през цялото време.

Поради световния разцвет на популизма много коментатори са заети да обясняват как популистите лъжат. Малцина се занимават с далече по-важния въпрос – как толкова много хора им вярват. БКП/БСП е партията чието управление досега без изключение е завършвало с дълбоки кризи, цената на които сме плащали всички – през 1989 г. , ранните 1990 години, 1996-97 г., 2013-2014 г. Как лъжат (бившите) комунисти е известно. Неизвестно е как след всичките им лъжи и провали все още, ако вярваме на сондажите, има достатъчно хора да им вярват, да изберат техния кандидат за президент и да са готови да им дадат и изпълнителната власт. Анализирайте това.

Със скромните ми знания и опит на човек с ЕГН, започващ с 5, не виждам друга причина освен интелектуалната некроза, безпаметността, неспособността или нежеланието на тези избиратели да си спомнят “Възродителния процес”, “Голямата екскурзия”, мораториума по външния дълг от 1989 г., досиетата, лагерите на смъртта, пожара в Партийния дом, оперетните дела срещу обвинените за поредната национална катастрофа, грабежа “на входа и изхода” при правителството на Беров и “Мултигруп”, рекета и дивата организирана престъпност при СИК и ВИС, кражбите на кръга “Орион”, финансовата криза и хиперинфлацията при правителството на Виденов, далаверите “Батко и братко” и САПАРД при Тройната коалиция, Големия шлем, скъпата авантюра АЕЦ Белене, скандала Пеевски в ДАНС и далаверата “Южен поток” при Орешарски.

Някои от тези авантюри БСП обещава да започне отначало и предварително е ясно как ще свършат те – с криза и нова голяма сметка за джоба на всички. И въпреки това има кой да им го позволи. Какъв трябва да си, за да повярваш в размножителния план на Корнелия Нинова – да станем 8 милиона с безлихвени заеми за младите семейства? Как за почти три десетилетия преход (Слатински го пише с главна буква) не научихме, че лихвата е цената на парите и че безлихвен заем е същото като безплатен хляб или безплатен ток. Неизбежно е някой, в случая държавният бюджет, да възстанови загубата на производителя или търговеца. Т.е. Нинова възнамерява да задължи със закон една част от българите да плащат през бюджета за (несигурното) размножаване на друга част, без да пита първите дали са съгласни. Кой гарантира, че от покупката на евтин апартамент непременно следва правене и раждане на деца? От кой клон трябва да си паднал, за да гласуваш за това? Защо никой не пита Нинова как циганите имат в пъти по-висока раждаемост от българите, без да имат техните жилища и техните възможности да теглят и плащат заеми?

Вместо дебат по тези въпроси виждам култ към гласа народен, към пряката демокрация, към референдума, който може да ме задължи да ходя със зелени гащи, накратко – култ към мнозинството, което винаги е право, само защото е по-голямо от малцинството. Какво е този култ, ако не форма на интелектуална некроза, на безпаметност? Нали като държава, живяла 45 години под тоталитарен режим, трябва да си спомняме, че този тип режими се опират именно на смазващи мнозинства (вж. Ж. Желев “Фашизмът” за разликата между тоталитарен и военен режим), които никак, ама никак не са били прави. При това са решавали въпроси далече отвъд цвета на гащите.

За съжаление кампаниите за всички нови избори у нас илюстрират как умира България – както се вмирисва рибата – откъм главата.

Leave a Reply