Jelev.info
Veselin Jelev's Blog



Защо Нинова и др. да благодарят на НАТО и на ЕС

Знаете ли коя дата е днес?

Правилно, 14 юни. Денят, който накриви шапката на Делян Пеевски. Преди три години.

Но 14 юни е и друга дата. На нея преди 93 години пада главата на Александър Стамболийски.

Не знам колко от българите вече правят разлика между Стамболийски и Стамболов, но на тези, които я правят и най-вече я преподават, бих казал, че не си говорим достатъчно и честно защо са убивани български министър-председатели. Включително Стамболийски. Защо едни българи са клали други българи, “тъй както и турчин” не ги е клал.

Не мога да оправдая политическо убийство. Но смятам за задължително да го обясним.

Стамболийски  е убит, защото настройва цяла България извън Земеделския съюз против себе си в един особено болезнен за нея момент – когато тя оплаква над 100 000 загинали в Първата световна война, когато територията й е разкъсана, армията – унищожена, когато е обезкървена от репарации.

Стамболийски е убит, защото е селски диктатор (Оранжевата гвардия, съдебната разправа с опозицията, побоищата срещу учредителите на Конституционния блок) и национален предател (Нишката спогодба). И той, между другото, си е служил с референдум, за да легитимира режима си. Да посочи опозицията като виновна за дереджето и да я вкара в затвора.

Стамболийски е убит, защото за разлика от един по-късен селски диктатор няма външна суперсила, която да го крепи на власт.

Най-поучителното в гибелта на Стамболийски за мене е, че тя го е сполетяла, макар да е оглавявал най-многобройното съсловие в тогавашна България – над четири пети от нея са живеели в селата. Два месеца по-рано неговата партия печели предсрочните избори с 52 на сто, взема 212 от 245 места в парламента.

Превратът на 9 юни 1923 година показва какво може да направи системно погазваното чувство за справедливост, било то малцинствено и преследвано. Преди 93 години то е било смазано – веднъж от катастрофата на идеала за национално обединение, втори – от условията на Ньойския диктат, трети – от дружбашкото “народовластие”.

Деветоюнците са били малцинство от знаещи “кое копче да натиснат” – действащи и запасни офицери, местни гарнизони, част от градските съсловия, ВМРО, дворецът. Но с тях е била силата на оръжието и на свършилото търпение. Българското търпение свършва много бавно. Така че злоупотребяващите с него забравят какво се случило при предишното му изпчерпване. И повтарят историята, дори случайно да са я чели.

Между “бийте думбазята” и “вие сте прости и аз съм  прост” има много години, но няма много история. Няма и между 14 юни 1923 година и 14 юни 2013 година. Юни се очертава като месец на свършилото българско търпение, на възпламенения гняв.

Единственото масивно парче история, което прави разлика между тези две дати, е членството на България в НАТО и в Европейският съюз. Както казва специалистът по преврати, диктатури и преходи проф. Драгомир Драганов, преврат в България вече е невъзможен по “технически причини”.

Не съм сигурен обаче, че липсват другите предпоставки. Гневът от потъпканата справедливост десетилетия се трупа у наглед мълчаливо мнозинство българи и клапата му отдавна не е отваряна докрай. България е тялом в тези организации, но духом в много отношения остава в миналото си.

България не е разчистила сметките си с него, затова чувството за неправда и желанието за възмездие са силни като след предишните национални катастрофи. Няма нито наказани, нито покаяли се за лагерите на смъртта, за предателството “16-та република”, за т.нар. “Възродителен процес”, за т.нар. “Голяма екскурзия”, за кражбите масова приватизация, “Мултигруп”, “Орион” и КТБ, за поръчковите убийства от 1990-те, за смутното време на групировките,  на което краят още не се види, няма нито един висш корумпиран, нито един организиран престъпен бос в затвора. Само българите са са с 2 милиона по-малко отколкото при последния, този път безкръвен преврат на 10 ноември 1989 година. И това – без война. И всички, при чието управление се случи то, претендират да са били “национално отговорни”.

Затова класата на забравилите (се), независимо на кой паметник се кланя – на Александър Стамболийски, на Съветската армия или на Тодор Живков –  днес трябва да благодари (дори да е наум) на НАТО и на ЕС.

Да им благодари, че армията няма роля в политиката, че е поставена под граждански контрол (по ирония на коалицията – земеделски :) ), че е по-малка от ловно-рибарския съюз и малко по-добре въоръжена от него. Иначе един списък забравили (се) точно както преди 93 години плачат за своя капитан Харлаков. Но причината да не си го намерят не е изцяло в България.

One Response to “Защо Нинова и др. да благодарят на НАТО и на ЕС”
  1. Malinda Says:

    This is exactly what I was looking for. Thanks for wrnitig!

Leave a Reply