Ако искате да не получите отговор на въпрос, задайте го на Европа. Отговорът в повечето случаи ще е: да, ама не.
Днес Европейската комисия започна двудневен семинар за антисемитизма и ислямофобията. По този повод първият ѝ заместник-преседател Франс Тимерманс заяви, че и двете явления нямат място в нашите свободни и демократични общества, че те са деца на популистите, които търсят изкупителни жертви за кризите и предлагат лесни решения, че да дискриминираш или тормозиш мюсюлманка, за това че носи забрадка, е “ужасно”.
“Ако хората смятат носенето на забрадка за част от тяхната идентичност, религия и изразяване, те би трябвало да носят забрадка в едно свободно общество като европейското”, каза Тимерманс, уточнявайки, че държавите-членки могат да регулират използването на забрадки на обществени места. “В никакъв случай не виждам в това противоречие с нашето антидискриминационно законодателство… Това е свързано с неутралността на някои обществени служби”.
На въпрос дали намираза “ужасни” законовите забрани във Франция и Белгия да се носи никаб (забрадка покриваща цялото лице) на публични места, Тимерманс отговори:
“Никабът е различно нещо, защото той не позволява да се вижда лицето. И това е различна област от носенето на забрадка. Не бих повдигал въпроса пред страни, които законодателстват в тази област”.
Безупречна политическа коректност. Трудно е да ѝ възразиш. Но тя оставя след себе си въпроси, които стават парливи с новото мюсюлмаско преселение към Европа. Ето някои от тях (без претенции да изчерпателност):
Щом Европа така последователно защитава “идентичността, религията и изразяването” на всички свои граждани, защо позволява те да ги губят, заемат ли публична служба? Не е ли и това дискриминация – ставаш чиновник за сметка на религиозните си права, чиято защита е иначе висша европейска ценност?
Защо един модел забрадка (по-изрязаната) съответства на европейските демократични стандарти, а друг – не? Кой е преценил това – Коко Шанел или Карл Лагерфелд? Защо да си криеш косата може, а бузите, челото и устните – не може?
Не съм наивен, знам мотивите на френския и на белгийския закон – в интерес на обществената безопасност. Всеки трябда да е разпознаваем за властите на обществени места. Това не попречи на теростите да направят кървава баня в Париж през януари.
Замислих се и дали т.нар. братя Галеви не са духнали от България с никаби на главите. Но да не се отплесвам.
Не е трудно да се забележи, че съображенията за сигурност всъщност са приемливо и трудно оборимо алиби за културно ограничение.
Религиозната, етническата и културната идентичност не започват и не завършват с облеклото. Какво да кажем за културата на людоедите от Папуа Нова Гвинея? В Европа не им дават да изядат никого. А това е сърцевината на тяхната култура. Значи ги дискриминираме.
Ние най-тиранично им налагаме нашата първа Божа заповед: “Не убивай”. Но те имат друг бог, различен от нашия. Какво става тогава с религиозната им свобода?
Въпросът, на който Европа не отговаря е за границите на толерантността. Той не е: Да бъдем ли толерантни с различните? По него в пропития ни с кръв континент вече има консенсус: да (с безброй отенъци).
Трудното започва след това: Докъде да бъдем толерантни и защо?
Защо е “варварски” начинът, по който българинът или румънецът си колят прасето по Коледа (името на празника не идва от глагола “коля”), а коленето на агнето, така че да е “хелал” не е “варварско”?
Какво общо има с европейската цивилизация, с европейското светско общество и държава средновековната принуда над жената да крие косите, лицето, тялото си? Това винаги неин избор ли е сред мюсюлманите, или е резултат от тиранията на общността и догмите над индивида в едно изостанало общество? Защо цивилизована Европа приема тази тирания просто като “културно различие” и я охранява?
Да, много мюсюлманки искат да носят и забрадка, и хиджаб, и никаб, но това далече не винаги е защото са набожни, а защото се страхуват от остракизма, на който ще бъдат подложени, ако хвърлят булото, от насилието от страна на мъжете и роднините им.
Приказките, че това е дълбоко “личен” избор, са лицемерие, с което Европа заобикаля дълга си да брани личните човешки права и свободи, с което си затваря очите пред огромните капсулирани и неинтегрирани мюсюлмански гета в нейните градове.
В тях от европейското е останала само една куха черупка – архитектурата – а забрадките, хиджабите, шалварите, фесовете, дългите роби не са личен а определено масов и колективен избор.
Напоследък в Белгия, Франция, Германия виждам следната карикатура: младо мюсюлманско момиче със силно забрадена глава, под нея дънково яке и по-надолу – впит клин и високи токчета, разкриващи пикантно цялата анатомия до петите. Изглежда ние пазим това, от което част от младите им се опитват да избягат.
Европа беше безгръбначна и двусмислена във всичките си големи кризи досега и продължава да бъде.
Подкрепяме европейските стремежи на украинците . Но не дотам, че да ги защитим от Путин.
Искаме да запазим Гърция в еврозоната, но не на всяка цена. На каква цена? На каквато се договорим.
Ще приемаме имигранти, но не можем да приемем всички. Колко можем? Ще видим.
От тази половинчатост и безхарактерност печелят популистите. Те имат неверни, но ясни отговори на всички трудни въпроси: Трябва ли ни Украйна? Не. Оставете я на Путин. Да пазим ли еврото? Не. Да си върнем старите валути. Да приемаме ли имигранти? Не. Да върнем границите и да построим огради по тях.
Избори не се печелят с верни, а с ясни отговори. Хората не гласуват за тебе, ако нямаш посока. Ако им казваш: да, ама не. Те искат: да или не.
И въпросът, който миграционната криза ще поставе все по-болезнено и с нарастваща политическа цена е: Европейска цивилизация – да или не?