1.2 Технологична промяна, индустриализация, масово общество
Откакто има човешко общество, а следователно и публичност, има и публична комуникация. Явлението, което предшества днешната „масова комуникация“, е съществувало в продължение на хилядолетия, но е било част от други човешки дейности и форми на съзнанието.
То е съществувало винаги, защото няма общност без общуване. Подсказва го и общият корен на тези две думи в не един език. Community-communication (общност – съобщение, комуникация) на аглийски, communauté-communication (общност – съобщение, комуникация) на френски, comunicazione commune (съобщение, комуникация – община) на италиански, κοινός (общ, съвместен, обществен, публичен) κοινότητα (община, общество, общност), επικοινωνία (връзка, комуникация, контакт) на гръцки.
От гледна точка на теорията на управлението не може да съществува система, ако между елементите ѝ не протича информация, т.е. ако те не комуникират един с друг. Това се отнася и до човешкото общество.
„Обществото е възможно заради свързващите сили на споделената информация, циркулиращи в органична система“, пише Кери (7) и цитира американския философ Джон Дюи.
„Има повече от вербална връзка между думите общ, ощност и общуване.Хората живеят в общност благодарение на общите неща, които имат помежду си. Общото, което трябва да имат помежду си … са целите, вярванията, аспирациите, знанието – общо разбиране – умствена общност, както казват социолозите. Такива неща не могат да бъдат предавани физически от един на друг като тухли; те не могат да бъдат споделяни както лица биха споделили пай, като го разделят на физически парчета… Консенсусът изисква комуникация
И още:
„Има истина в схващането на Маршал Маклуън, че нещото, което рибата не усеща, е водата, точно обкръжението, което формира нейната среда и поддържа нейното съществуване. По същия начин комуникацията, чрез езика и други символни форми, съставлява средата на човешкото съществуване“. (8)
Кери се противопоставя на ограниченото според него „трансмисионно“ или „транспортно“ разбиране на комуникацията като предаване на съобщения на разстояние с цел осъществяване на контрол. Той я разбира като „създаване, модифициране и трансформация“ на символна реалност, като набор от „практики, конвенции и форми“. (9)
Човешкото общуването има нива. Чрез първите две – междуличностното и груповото – функционират първичните клетки на обществото. Това става в непосредствения физически контакт. Той обаче не е достатъчен за комуникацията в общност с географски обхват по-широк от прякото обкръжение и когато става дума не само за осъществяването ѝ в пространството, но и за възпроизводството ѝ във времето.
Може би древният град държава е бил последната за времето си макрообщност, в която всички или повечето индивиди са можели заедно и едновременно да общуват пряко по въпросите, засягащи всички. Кери припомня как Платон е изчислил, че отималният брой на гражданите на една демокрация е 5040.
„Числото показва заблудата на неуместната конкретност, но то изразява демократичното желание за всеобщо участие – пише Кери. – По-големите числа биха направили демократичния дебат и дискусия невъзможни. Демокрациите или републиките са били ограничени тогава от крачката и от силата на езика. Баналност е, че политическата организация е ограничена от преобладаващите начини за транспорт и съобщения и се променя с подобренията в тези технологии. Но гръцката демокрация е превърнала ограниченията в добродетели. Демокрацията, каквато е била теорията, трябвало да бъде достатъчно голяма, за да бъде самодостатъчна, но достатъчно малка, така че гражданите да могат да си знаят взаимно характерите. Демокрациите трябвало да бъдат достатъчно големи, за да бъдат автономни, но достатъчно малки, за да се споделят ролите, които съставляват самоуправлението: никаква постоянна бюрокрация, моля. Това е била устна демокрация, основаваща се на практиките на събранието, дебата, прението и разговора, а не на предаването на заповеди, указания, и на отговори. Дебатът е осигурявал модела за вземане на решения, но той още осигурявал култивирането на изкуствата на риториката и диспута и на свързаните с тях паметни постижения, които са били централни в гръцките идеали за характер, образование и политически живот“ (10).
С появата на империите поради размера и културното и езиковото им разнообразие агората и дебатът на нея стават недостатъчни за функциониренето на цялото. Трябва трансмисия или друга, нефизическа, мислена среда, която да осъществява всекидневната свързаност на макрониво. Става дума за културна, комуникационна среда , чрез която цялото да се реализира в съзнанието на индивидите през бариерите на пространството и времето. Хилядолетия това правят различни форми на общественото съзнание – религия, литература, фолклор, политика, право. Този вид комуникация не е нечие изобретение, макар много от техническите ѝ средства да са. Тя е страна на човешката култура, смята Кери и обществата се различават по формите ѝ.
През Новото време започва постепенно обособяване на макрокомуникацията като самостоятелна професия (scrittori d’avisdo, corantos) (11), съсловие, жанр на словесността в т.нар. дожурналистически явления – писма с новини, столбцы и куранты, гадзети. Факторите, създали потребността от тях са известни – развитието на занаятите, търговията, пазарите, мобилността на работната сила, народните въстания, великите географски открития, отслабването на влиянието на църквата, хуманизмът, т.е. интересът към светското, към човека, обществото, природата, познанието като цяло, книгопечатането, възникването на новата класа, буржоазията, която търси трибуна, революциите. (12)
В доиндустриалните времена тези протоформи на журналистика имат ограничено влияние. Те са занимание за сравнително малък просветен, заможен и привилегирован елит, който е доминирал стопанския, културния и политическия живот. Производството и разпространението на първите вестници са скъпи поради примитивната технология и неразвитата транспортна система. Сферите на дейност, с които първите периодични издания са свързани, също са ограничени до този елит – политика, наука, изкуство, религия, търговия. Грамотността също е била ограничена до него. Доиндустриалните общества са главно селски, което ще рече – от преобладаващо неграмотни хора.
Това не значи, че макрокомуникацията е протичала само вътре в малцинството на заможните, привилегированите и грамотните. То значи, че за да излезе от неговите рамки ѝ е трябвал „предавателен механизъм“. Той е бил в първичните, „органични“, както ги нарича Жак Елюл, общности, в които е живеел индивидът – семейството и рода, селската задруга, общината, религиозната общност – паство или енория. (13).
Тоест, в доиндустриалните времена публичната комуникация е била сложно опосредствана. Тя е минавала през многостепенна система от социални структури и институции. Вярващите в католическия свят, например, не са можели като днес едновременно да видят обръщението на папата от Ватикана. Словото на Светия отец е стигало до тях отгоре надолу по стъпалата църковната йерархия.
В края на Новото време обаче възникват първите масови общества и съответстващите им масови медии. Пионерите са първите евтини масови вестници в САЩ и в Европа в средата на XIX век (14).
Какво прави едно общество и една комуникация масова? Има ли количествена граница, след чието преминаване, те се превръщат в такива? Люксембург има население от 614 000 души, Китай – от 1,4 милиарда души. И в двете страни обаче печатът, радиото, телевизията, уеб изданията, мрежите, търсачките, платформите са еднакво „масови“. Китайската „маса“ очевидно е по-внушителна от люксембургската, но и двете са маси, точно както и миниатюрният пинчър, и сенбернарът са все кучета.
Този прост пример е достатъчен, за да покаже, че не количеството на общуващите, а тяхното качество определя състоянието им на маса.
В „Пропаганда“ Елюл не дава определение за масово общество, но обяснява генезиса му. То е плод на индустриализацията, която означава миграция на селско население към промишлените предприятия в градовете и създаване на големи градски центрове с висока гъстота на населението. В този процес „органичните“ общности на индивида – семейството, родът, задругата, общината, паството – се разпадат, т.е. разпада се трансмисията, по която словото, адресирано към всички, е стигало до него. Разпада се културната среда, спояваща общността.
В градовете индивидите са от една страна „атомизирани“, т.е. откъснати са от първичните си общности и представляват „самотна тълпа“, посочва Елюл, от друга – те са изправени пред общи предизвикателства. Деветнайсти век е векът на индивидуализма и, парадоксално, именно той поражда масовите общества, пише Елюл.
„Всъщност едно индивидуалистично общество трябва да бъде масово общество, защото първата стъпка към освобождаването на индивида е да бъдат разбити малките групи, които са органичен факт на цялото общество. В този процес индивидът се освобождава изцяло от семейството, селото, енорията или братските връзки, само за да се озове лице в лице с цялото общество. Когато индивидите не са държани от местните структури, единствената форма, в която те могат да живеят заедно е, неструктурирано масово общество (подчертаването е мое – В.Ж.). По същия начин едно масово общество може да бъде основано само върху индивидите – т.е. върху хора в тяхната изолация, чиито идентичности са определени от техните отношения един с друг“. (16).
По-нататък Елюл пояснява, че изваденият от органичната си среда индивид е „изкоренен“ и потопен в една нова, урбанизирана среда. „Той няма повече традиционно място, където живее и историческо потомство, към което принадлежи. Той става мярка на всичко, носи отговорност за всички свои оценки и решения“.
„На теория това е възхитително. Но какво става всъщност на практика? Индивидът е поставен в малцинствено положение и същевременно е обременен с тотална, смазваща отговорност. Такива условия правят едно индивидуалистично общество плодородна почва за пропаганда (подчертаването е мое – В.Ж.). Постоянната несигурност, социалната мобилност, отсъствието на социологическа защита и на традиционни рамки на съотнасяне – всички тези неща неизбежно снабдяват пропагандата с ковка среда, която може да бъде захранвана с информация отвън и оформяна произволно“ (17).
Макар Елюл да говори за пропагандата, която е темата на труда му, е очевидно, че неговият анализ е валиден за макрокомуникацията изобщо. Още повече, че значителна част от нея обективно е „убеждаваща“, ако си послужим с класическия термин, т.е. състои се в разпространение, обмен, внушаване на идеи.
Следователно масовото общество е обществото на разрушените органични групи, на концентрираните и атомизирани индивиди в урбанизирана среда. Масовата комуникация е съдържанието и процесът, благодарение на които масовото общество функционира като единно цяло. Масовата комуникация заменя традицонната трансмисия на публичните послания през органичните групи в доиндустриалните общества. Тя заменя техните „практики, конвенции, форми“, формиращи предходната културна среда на индивида.
Ако „печатът е рожба на буржоазията“ (Дафин Тодоров), масовите медии са рожби на индустриализацията и по-късно – на глобализацията.
Но не само формирането на масови общества е в основата на генезиса на модерните новини. Има най-малко още три фактора, способстват за това. Те са техническият прогрес, грамотността и революциите.
Деветнайсти век и началото на двайсти век, освен всичко друго, са време на научни открития и технически изобретения, които променят живота на човека и процеса на общуване – телеграфът (1845 г.), телефонът и електрическата крушка (1879 г.), радиовълните (1895 г.), самолетът (1903 г.), масовият евтин автомобил (1908 г.), въвеждането на парната машина в полиграфията (1814 г.). Взети заедно, те означават, че информацията тече значително по-бързо, стига значително по-далече и е значително по-широко достъпна при значително по-ниски разходи. Т.е. тя вече не е занимание за ограничен, привилегирован елит.
Деветнайсти век е и век на демократизация на образованието. То създава потребителите на масовия вестник – хора, които могат да четат. Развитието на образованието, науката и технологиите създава „бели яки“, хора на умствения труд, т.е. сравнително широка публика, която не само може, но и иска да чете, чийто начин на живот култивира тази потребност.
Най-сетне, XIX век е век на либерални и демократични революции, в който се разпадат монархии и се образуват национални държави. Революциите означават участие на масите в политиката, която още от първите буржоазни революции през предишното столетие е престанала да бъде занимание, отредено само за елита. Печатът, а по-късно и другите масови медии стават нейни главни инструменти.
(Следва)
Цитирана литература:
6. James W. Carey. Communication as Culture. Routledge. NY, 2009. Pp. 11-29
7. James W. Carey. Пак там. Стр. 18
8. James W. Carey. Пак там. Стр. 19
9. James W. Carey. Пак там. Стр. 20-33
10. James W. Carey. Пак там. Стр. 3
11. Дафин Тодоров. Чуждестранна журналистика. „Наука и изкуство“. Софиа, 1977 г. стр. 15-20.
12. Норман Дейвис. Европа.История. Издателство „Абагар“, Велико Търново. 2005 г., стр. 426-434
13. Еllul, Jacques. Propaganda. The Formation of Men’s Attitudes. Vintage Books. Random House, NY, 1962.
14. Дафин Тодоров. Пак там. Стр. 182-185.
15. Еllul, Jacques. Пак там. Стр. 90-91
16. Еllul, Jacques. Пак там. Стр. 92
17. Пак там.