Занаятът новини (пълен текст)

Увод

Журналистиката може да бъде занаят, може да бъде и изкуство.

За изкуството трябва талант. Той не се преподава и не се учи. За занаята трябват умения. Те се преподават и се учат.

Повечето журналисти остават на нивото на занаята. Малцина стигат до изкуството. И светът научава и помни имената им.

Пряк път към изкуството в журналистиката няма. Той винаги минава през научаването на занаята.

Това е книга за занаята на новините.

Ако сравним журналистиката с музиката, можем да кажем, че това е помагало по солфеж. Не всеки, който е учил солфеж, ще стане Моцарт, но солфежът е задължителен, ако искаш поне да свириш или да пееш професионално.

Често съм срещал съпротива, когато съм казвал, че в писането на новини има правила и стандарти. Нашата дейност е творческа, откъде накъде ще ми налагаш калъп?

Доста по-творчески дялове на словесността познават “калъпи” – например стихотворните стъпки в поезията (ямб, хорей, хекзаметър), структурата на сонета, композицията на драмата (завръзка, кулминация, развръзка). Просто жанровете имат повтарящи се елементи и правила, без  които не бихме могли да ги познаем и различим.

Съвременните новини още от средата на XIX век представляват индустриално производство на съдържание. (1). А където има индустрия, има и стандарт. Всичко извън него е предшестващата този етап манифактура.

Тази книга е за стандарта на новините от съвременната епоха. Докато техническите средства за размножаването, предаването и разпространението им са се развили и продължават да се развиват, стандартът в основата си е останал същият заради своята функционалност.

В труда си „Теория на масовата комуникация. Въведение“ британският теоретик Денис Маккуейл пише: „Част от твърдението, че новината е особен културен жанр или тип в същия смисъл като романа, документалния филм или операта, почива на наблюдения за константността, предвидимостта на и универсалността на новинарската форма“ (подчертаването е мое – б.а) (2).

Този стандарт е познатата “обърната пирамида” с елементите ѝ – лийд, цитат, ключов абзац, контекст, бекграунд. Докато общият принцип на обърнатата пирамида е добре известен и едва ли се нуждае от по-нататъшни разяснения, детайлите на този вид композиция на разказа заслужават внимание и  са от значение за професионалното израстване на младия журналист.  С тези детайли се занимават отделни глави.

Преди да стигна до тях обаче, съм се опитал да проследя генезиса на този начин на писане и да обясня неговата своеобразна “естетика”. Корените ѝ са в промените, които масовото индустриално общество внася в човешкото общуване. Оттук стигам и до жизнеспособността и устойчивостта на този модел разказ и в постиндустриалната епоха и в интернет.

Днес “обърнатата пирамида” и “резюмиращият новинарски лийд” са на близо 150 години, но са все така преобладаващи, защото не са измислени и наложени от някого, а от самия живот. Той ги е утвърдил като най-успешната форма за съобщаване на новини и все още техен заместител няма.

Разбира се, тази форма не е изсечена върху камък веднъж и завинаги. Тя се е развивала продължава да се развива с промените в медийната технология, включително в цифровата епоха. Но се оказва, че в принципа си създанието от времето на телеграфа не губи актуалността си и в новите медии в дигиталния свят. Тази книга е предимно за новините в тях.

Първа глава: „Нови“ и „стари“ медии

1.1 Ролята на агенциите

Под нови медии разбираме тези медии, които възникват заедно с интернет. Това са различните сайтове, включително търсачките, платформите, социалните мрежи, блоговете, подкастите, както и комуникационните приложения.

Новините в новите медии са най-близо до новините в информационните агенции. Това са предимно, макар и не изцяло, писани новини, предназначени за четяща публика. Те се публикуват в реално и в близко до реалното време. Проследяват събитията в развитие и представляват т.нар. „живи текстове“, т.е. текстове, които се развиват пред очите на публиката – с допълнения, актуализации, редакции. И най-сетне, това са мултимедийни съобщения, често съчетани с аудио и видеофайлове, каквито срещаме и в съвременните информационни агенции.

Между агенционните новини и аналозите им в новите медии обаче има и разлики. Първите, за разлика от вторите, преимуществено не са предназначени пряко за широката публика, а за абонатите на агенциите, т.е. за редакциите. Не във всички случаи те представляват готови за публикуване текстове. 

Публика и аудитория са различни видове общности от социологическа гледна точка. Публиката е аморфно, ситуативно, неустойчиво множество. (3) Тя е резултат от съвпадение и конюнктура. В нея влизат тези, които случайността заедно прави свидетели на някакво събитие в определен момент. Публиката няма ясно определен социален състав и количествени рамки. В нея могат да влизат от няколко десетки души на улицата до няколко милиарда по планетата. Обединява ги нещо извън тях – събитието, което едновременно наблюдават, ситуативно общият предмет на съзнанието. Като част от публиката индивидът е пасивен. Не той търси комуникацията, а случващото се във външния свят го въвлича в нея.

За разлика от публиката, аудиторията е относително трайно множество с ясно изразени социални характеристики – възраст, образование, националност, култура, регионална принадлежност, политическа ориентация, имуществен статус и пр. Образуващият фактор на аудиторията е споделеният от членовете ѝ информационен интерес. Оттук, като част от дадена аудитория, индивидът е активен участник в комуникационния процес. Той не участва в него заради външни обстоятелства, а заради своя вътрешна мотивация. Той не е случайно изложен на съобщенията, а сам търси определен тип съдържание и това го обединява с другите членове на аудиторията.

Маккуейл пише: „Аудиторията е общност (в оригинала collectivity – б.а.), която е формирана или в отговор на медиите (канали и съдържание) или от независимо съществуващи социални сили (когато тя съответства на съществуваща социална група снабдяваща се със собствени канали за комуникация (медии). Понякога тя е неразривно и двете едновременно“. (4) По-нататък авторът посочва, че аудиториите не могат да бъдат локализирани по време и място и че съществуват само в отношенията си към дадени източници. „Аудиториите са едновременно причина и отговор на предлагане на съобщения“. (5)

Съдържанието, предлагано от агенциите, е адресирано до максимално широка публика. То трябва да бъде продаваемо на читатели от всякакви култури и политически цветове. От гледна точка на адресата им уебсайтове приличат на класическите печатни издания. Последните са свързани с определена общност, която се образува около споделен информационен интерес към определен тип съдържание. Оттук, докато отделният сайт отразява този интерес, агенцията се старае да стигне до различни аудитории, следователно продукцията ѝ трябва да бъде максимално семантично достъпна и смислово неутрална.

Както отбелязах по-напред, не всички агенции предлагат готови за публикуване текстове. Някои от тях отразяват фрагменти от събитие или процес (например , отделни изказвания по време на дебат или движения на борсови цени), които редактор би могъл да „сглоби“ в готов за аудиторията текст. Големите международни агенции като Асошиейтед прес, Ройтерс, Франс прес обаче, като правило, предлагат завършени текстове, които биха могли да се публикуват директно без значителна редакторска намеса. Тъй като са предназначени пряко за краен потребител, уебсайтовете, за разлика от агенциите, публикуват само завършени истории. Изключение правят някои онлайн агенции като българската „Фокус“ например.

Агенциите са тематично универсални и жанрово ограничени. Уебсайтовете, обратно – са тематично профилирани (съобразно с аудиторията им), а жанрово по-разнообразни. Агенцията обикновено предлага максимално разнообразна тематика – от политика и икономика до спорт и светски новини. Тя трябва да отговори на възможно най-много видове търсене. Тематиката на уебизданията се определя от типа на аудиторията и преобладаващия ѝ интерес. Както класическите печатни издания, те биват национални и регионални, общополитически (с класически раздели като политика, икономика, международни новини, забава и любопитно, спорт) и специализирани (научни, женски, спортни, кулинарни,  модни и пр.) Преобладаващите (макар и не единствените) жанрове в агенциите са информационните. В уебизданията те са балансирани с аналитичните и художествено-публицистичните. 

Съвременният новинарски стил, който наблюдаваме и в дигиталната журналистика, е рожба на информационните агенции още от създаването им през XIX век. Той се е запазил и до наши дни заради функционалността си. В литературата по журналистика често бива представян като продукт на технически или пазарни изисквания. Историята да бъде разказана кратко – за да не струва скъпо предаването ѝ по телеграфа. Да не се разказва хронологично, а да започва с най-важното, за да не се загуби новината, ако линията пропадне. Да бъде разказана безпристрастно, за да може да бъде продадена на различни аудитории. Тези обяснения са верни, но недостатъчни. Те отразяват само детайли от цялостната културна и социална промяна, вследствие на която журналистиката скъсва пъпната връв с други форми на словесността (като хрониките, ораторското изкуство и литературата например) и се обособява като като самостоятелен вид творческа дейност, форма на изразяване, професия, съсловие и обществена институция. Или, както би се изразил Джеймс Кери, като страна на човешката култура. (6)

Това скъсване е процес, продължил векове – от възникването на първите и най-примитивни форми на периодика през XV век до индустриализацията и революциите през XIX и началото на XX век. В класическата историческа периодизация това е почти целият период на Новото време.

1.2 Технологична промяна, индустриализация, масово общество

Откакто има човешко общество, а следователно и публичност, има и публична комуникация. Явлението, което предшества днешната „масова комуникация“, е съществувало в продължение на хилядолетия, но е било част от други човешки дейности и форми на съзнанието.

То е съществувало винаги, защото няма общност без общуване. Подсказва го и общият корен на тези две думи в не един език. Community-communication (общност – съобщение, комуникация) на аглийски, communauté-communication (общност – съобщение, комуникация) на френски, comunicazione commune (съобщение, комуникация – община) на италиански, κοινός (общ, съвместен, обществен, публичен) κοινότητα  (община, общество, общност), επικοινωνία (връзка, комуникация, контакт) на гръцки.

От гледна точка на теорията на управлението не може да съществува система, ако между елементите ѝ не протича информация, т.е. ако те не комуникират един с друг. Това се отнася и до човешкото общество.

„Обществото е възможно заради свързващите сили на споделената информация, циркулиращи в органична система“, пише Кери (7) и цитира американския философ Джон Дюи.

„Има повече от вербална връзка между думите общ, ощност и общуване.Хората живеят в общност благодарение на общите неща, които имат помежду си. Общото, което трябва да имат помежду си … са целите, вярванията, аспирациите, знанието – общо разбиране – умствена общност, както казват социолозите. Такива неща не могат да бъдат предавани физически от един на друг като тухли; те не могат да бъдат споделяни както лица биха споделили пай, като го разделят на физически парчета… Консенсусът изисква комуникация

И още:

„Има истина в схващането на Маршал Маклуън, че нещото, което рибата не усеща, е водата, точно обкръжението, което формира нейната среда и поддържа нейното съществуване. По същия начин комуникацията, чрез езика и други символни форми, съставлява средата на човешкото съществуване“. (8)

Кери се противопоставя на ограниченото според него „трансмисионно“ или „транспортно“ разбиране на комуникацията като предаване на съобщения на разстояние с цел осъществяване на контрол. Той я разбира като „създаване, модифициране и трансформация“ на символна реалност, като набор от „практики, конвенции и форми“. (9)

Човешкото общуването има нива. Чрез първите две – междуличностното и груповото – функционират първичните клетки на обществото. Това става в непосредствения физически контакт. Той обаче не е достатъчен за комуникацията в общност с географски обхват по-широк от прякото обкръжение и когато става дума не само за осъществяването ѝ в пространството, но и за възпроизводството ѝ във времето.

Може би древният град държава е бил последната за времето си макрообщност, в която всички или повечето индивиди са можели заедно и едновременно да общуват пряко по въпросите, засягащи всички. Кери припомня как Платон е изчислил, че отималният брой на гражданите на една демокрация е 5040.

„Числото показва заблудата на неуместната конкретност, но то изразява демократичното желание за всеобщо участие – пише Кери. – По-големите числа биха направили демократичния дебат и дискусия невъзможни. Демокрациите или републиките са били ограничени тогава от крачката и от силата на езика. Баналност е, че политическата организация е ограничена от преобладаващите начини за транспорт и съобщения и се променя с подобренията в тези технологии.  Но гръцката демокрация е превърнала ограниченията в добродетели. Демокрацията, каквато е била теорията, трябвало да бъде достатъчно голяма, за да бъде самодостатъчна, но достатъчно малка, така че гражданите да могат да си знаят взаимно характерите. Демокрациите трябвало да бъдат достатъчно големи, за да бъдат автономни, но достатъчно малки, за да се споделят ролите, които съставляват самоуправлението: никаква постоянна бюрокрация, моля. Това е била устна демокрация, основаваща се на практиките на събранието, дебата, прението и разговора, а не на предаването на заповеди, указания, и на отговори. Дебатът е осигурявал модела за вземане на решения, но той още осигурявал култивирането на изкуствата на риториката и диспута и на свързаните с тях паметни постижения, които са били централни в гръцките идеали за характер, образование и политически живот“ (10).

С появата на империите поради размера и културното и езиковото им разнообразие агората и дебатът на нея стават недостатъчни за функциониренето на цялото. Трябва трансмисия или друга, нефизическа, мислена среда, която да осъществява всекидневната свързаност на макрониво. Става дума за културна, комуникационна среда , чрез която цялото да се реализира в съзнанието на индивидите  през бариерите на пространството и времето. Хилядолетия това правят различни форми на общественото съзнание – религия, литература, фолклор, политика, право. Този вид комуникация не е нечие изобретение, макар много от техническите ѝ средства да са. Тя е страна на човешката култура, смята Кери и обществата се различават по формите ѝ.

През Новото време започва постепенно обособяване на макрокомуникацията като самостоятелна професия (scrittori d’avisdo, corantos) (11), съсловие, жанр на словесността в т.нар. дожурналистически явления – писма с новини, столбцы и куранты, гадзети. Факторите, създали потребността от тях са известни – развитието на занаятите, търговията, пазарите, мобилността на работната сила, народните въстания, великите географски открития, отслабването на влиянието на църквата, хуманизмът, т.е. интересът към светското, към човека, обществото, природата, познанието като цяло, книгопечатането, възникването на новата класа, буржоазията, която търси трибуна, революциите. (12)

В доиндустриалните времена тези протоформи на журналистика имат ограничено влияние. Те са занимание за сравнително малък просветен, заможен и привилегирован елит, който е доминирал стопанския, културния и политическия живот. Производството и разпространението на първите вестници са скъпи поради примитивната технология и неразвитата транспортна система. Сферите на дейност, с които първите периодични издания са свързани, също са ограничени до този елит – политика, наука, изкуство, религия, търговия. Грамотността също е била ограничена до него. Доиндустриалните общества са главно селски, което ще рече – от преобладаващо неграмотни хора.

Това не значи, че макрокомуникацията е протичала само вътре в малцинството на заможните, привилегированите и грамотните. То значи, че за да излезе от неговите рамки ѝ е трябвал „предавателен механизъм“. Той е бил в първичните, „органични“, както ги нарича Жак Елюл, общности, в които е живеел индивидът – семейството и рода, селската задруга, общината, религиозната общност – паство или енория. (13).

Тоест, в доиндустриалните времена публичната комуникация е била сложно опосредствана. Тя е минавала през многостепенна система от социални структури и институции. Вярващите в католическия свят, например, не са можели като днес едновременно да видят обръщението на папата от Ватикана. Словото на Светия отец е стигало до тях отгоре надолу по стъпалата църковната йерархия.

В края на Новото време обаче възникват първите масови общества и съответстващите им масови медии. Пионерите са първите евтини масови вестници в САЩ и в Европа в средата на XIX век (14).

Какво прави едно общество и една комуникация масова? Има ли количествена граница, след чието преминаване, те се превръщат в такива? Люксембург има население от 614 000 души, Китай – от 1,4 милиарда души. И в двете страни обаче печатът, радиото, телевизията, уеб изданията, мрежите, търсачките, платформите са еднакво „масови“. Китайската „маса“ очевидно е по-внушителна от люксембургската, но и двете са маси, точно както и миниатюрният пинчър, и сенбернарът са все кучета.

Този прост пример е достатъчен, за да покаже, че не количеството на общуващите, а тяхното качество определя състоянието им на маса.

В „Пропаганда“ Елюл не дава определение за масово общество, но обяснява генезиса му. То е плод на индустриализацията, която означава миграция на селско население към промишлените предприятия в градовете и създаване на големи градски центрове с висока гъстота на населението. В този процес „органичните“ общности на индивида – семейството, родът, задругата, общината, паството – се разпадат, т.е. разпада се трансмисията, по която словото, адресирано към всички, е стигало до него.  Разпада се културната среда, спояваща общността.

В градовете индивидите са от една страна „атомизирани“, т.е. откъснати са от първичните си общности и представляват „самотна тълпа“, посочва Елюл, от друга – те са изправени пред общи предизвикателства. Деветнайсти век е векът на индивидуализма и, парадоксално, именно той поражда масовите общества, пише Елюл.

„Всъщност едно индивидуалистично общество трябва да бъде масово общество, защото първата стъпка към освобождаването на индивида е да бъдат разбити малките групи, които са органичен факт на цялото общество. В този процес индивидът се освобождава изцяло от семейството, селото, енорията или братските връзки, само за да се озове лице в лице с цялото общество. Когато индивидите не са държани от местните структури, единствената форма, в която те могат да живеят заедно е, неструктурирано масово общество (подчертаването е мое – В.Ж.). По същия начин едно масово общество може да бъде основано само върху индивидите – т.е. върху хора в тяхната изолация, чиито идентичности са определени от техните отношения един с друг“. (16).

По-нататък Елюл пояснява, че изваденият от органичната си среда индивид е „изкоренен“ и потопен в една нова, урбанизирана среда. „Той няма повече традиционно място, където живее и историческо потомство, към което принадлежи. Той става мярка на всичко, носи отговорност за всички свои оценки и решения“.

„На теория това е възхитително. Но какво става всъщност на практика? Индивидът е поставен в малцинствено положение и същевременно е обременен с тотална, смазваща отговорност. Такива условия правят едно индивидуалистично общество плодородна почва за пропаганда (подчертаването е мое – В.Ж.). Постоянната несигурност, социалната мобилност, отсъствието на социологическа защита и на традиционни рамки на съотнасяне – всички тези неща неизбежно снабдяват пропагандата с ковка среда, която може да бъде захранвана с информация отвън и оформяна произволно“ (17).

Макар Елюл да говори за пропагандата, която е темата на труда му, е очевидно, че неговият анализ е валиден за макрокомуникацията изобщо. Още повече, че значителна част от нея обективно е „убеждаваща“, ако си послужим с класическия термин, т.е. състои се в разпространение, обмен, внушаване на идеи.

Следователно масовото общество е обществото на разрушените органични групи, на концентрираните и атомизирани индивиди в урбанизирана среда. Масовата комуникация е съдържанието и процесът, благодарение на които масовото общество функционира като единно цяло. Масовата комуникация заменя традицонната трансмисия на публичните послания през органичните групи в доиндустриалните общества. Тя заменя техните „практики, конвенции, форми“, формиращи предходната културна среда на индивида.

Ако „печатът е рожба на буржоазията“ (Дафин Тодоров), масовите медии са рожби на индустриализацията и по-късно – на глобализацията.

Но не само формирането на масови общества е в основата на генезиса на модерните новини. Има най-малко още три фактора, способстват за това. Те са техническият прогрес, грамотността и революциите.

Деветнайсти век и  началото на двайсти век, освен всичко друго, са време на научни открития и технически изобретения, които променят живота на човека и процеса на общуване – телеграфът (1845 г.), телефонът и електрическата крушка (1879 г.), радиовълните (1895 г.), самолетът (1903 г.), масовият евтин автомобил (1908 г.), въвеждането на парната машина в полиграфията (1814 г.). Взети заедно, те означават, че информацията тече значително по-бързо, стига значително по-далече и е значително по-широко достъпна при значително по-ниски разходи. Т.е. тя вече не е занимание за ограничен, привилегирован елит.

Деветнайсти век е и век на демократизация на образованието. То създава потребителите на масовия вестник – хора, които могат да четат. Развитието на образованието, науката и технологиите създава „бели яки“, хора на умствения труд, т.е. сравнително широка публика, която не само може, но и иска да чете, чийто начин на живот култивира тази потребност.

Най-сетне, XIX век е век на либерални и демократични революции, в който се разпадат монархии и се образуват национални държави. Революциите означават участие на масите в политиката, която още от първите буржоазни революции през предишното столетие е престанала да бъде занимание, отредено само за елита. Печатът, а по-късно и другите масови медии стават нейни главни инструменти.

1.3 Интернет революцията

В епохата до интернет единственият начин един да говори на всички е през медиите, които днес наричаме „традиционни“ – печата, радиото, телевизията, киното. Оттук следва и най-често срещаният модел на процеса на масовата комуникация:

Субект на комуникацията (социален или политически актьор) – професионален комуникатор (журналист, редакция) – канал (вид медиум) – обект на комуникацията (публика, аудитории).

Описанието на процеса и анализът му включват: кой, казва какво, на кого, по какъв канал, с какъв ефект (18).

Традиционните медии са неизбежните посредници, т.е. естествени монополи. Ако не си в тях, значи те няма никъде, не съществуваш в публичния свят. Защото публичността, това са те. Извън тях тя не съществува. Съдържанието им отразява дневния ред на обществото. Разбира се, в демократичните и плуралистичните общества между тези медии съществува конкуренция, но извън тях публичността няма равностойна алтернатива.

Ключова фигура в традиционния медиум е т.нар. „пазач на входа“ (gatekeeper) – редакторът, който решава какво да бъде публично и какво – не. Пазачът е филтърът на съдържанието в така описания линеен модел на масова комуникация (19).

Интернет технологията и основаващата се на нея световна мрежа разрушават този модел и го заменят с мрежов. В него вече няма постоянна точка на предаване и постоянна точка на приемане и традиционен маршрут между тях. Вместо да текат от субекта към обекта през канала, съобщенията вече текат от всеки терминал в мрежата към всички останали, т.е. всеки обект на комуникация може потенциално да стане неин субект и обратното. Всеки реципиент е потенциален комуникатор и обратното. Всеки може да говори на всички и всички могат да говорят на всекиго.

При това съобщенията трябва да текат безпрепятствено, защото неутралността е основополагащ принцип на мрежата от създаването ѝ (20) макар и впоследствие многократно нарушаван. Старият „пазач на входа“ го няма, което не значи, че няма нов.

Освен че филтрира съдържанието, „пазачът на входа“ има и друга, не по-маловажна функция – той го подрежда. Човешкият стремеж към подреденост и обяснимост е естествен и свързан с поддържането на душевно равновесие и комфорт.

„Тъй като не понасят незнанието, човеците създават знания – пише френският писател Ерик-Еманюел Шмит в „Нощта на огъня“ – Измислят митове, измислят богове, измислят отделен бог, измислят науките. Боговете се сменят, редуват се, умират, също и космологичните модели, но остава една амбиция: да обясниш света… Изправени пред странни явления – небе, луна, годишни времена, раждане, смърт – хората искат да зърнат невидимата архитектура зад видимия свят. Умът, който се бои от непознатото, както тялото от празнотата, измисля непрекъснато разни истории, за да преодолее усещането за самота и безпомощност. Да предположиш нещо е по-добре, отколкото да не знаеш. Дори непълноценно, едно възможно обяснение е по-добро от отсъствието на такова. Нуждата да разбереш не се свежда до апетита за рационалност, тя е нужда да се успокоиш, като дадеш име на мрака, като внесеш ред в хаоса. Всъщност, всички обяснения се свеждат до една причина: страха от липсата на такива“. (21)

За базовата потребност от обяснимост и оттам за приемливост на действителността говорят както Елюл, така и американецът Лиън Фестингър, създател на теорията на когнитивния дисонанс, и по-късно Чарлз Озгуд и Пърси Таненбаум (22), автори на свързаната с нея теория на съответствието, както и  изследователи на ползите и удволетворението от масовата комуникация като Елиху Кац. Това е течение в американската социална психология, което се занимава не с това, което медиите правят на хората, а с това, което хората правят с медиите. 

Задача на „пазача“ е споделената мислена картина на света, върху която се крепи общността, да бъде смислена, логична и оттук – приемлива. Тя трябва да показва важното и второстепенното, причините и следствията, доброто и злото, красивото и грозното. Т.е., подреждайки съдържанието, „пазачът“ подрежда „вътрешната картина на външния свят“ на всеки индивид, в която е същността на комуникацията, казано на български – на общението и на приобщаването. Ние сме общност, защото споделяме една и съща картина.

След като веднъж е елиминиран от мрежовия модел, на мястото на традиционния „пазач“ зейва вакуум, който трябва да бъде запълнен. Количеството на комуникаторите и притокът на съдържание в мрежата нарастват, а с тях – и необходимостта от нова подреденост. Традиционните медии, поради историческата си роля, икономическите и кадровите си възможности, донякъде запълват този вакуум, като играят ролята на информационни лидери, но техният сектор вече не е монополистът на комуникационната арена, а само един от играчите на нея. Всички социални субекти – институции, партии, групи, организации, корпорации, бизнеси, индивиди – присъстват тук самостоятелно и вече не е задължително да минават непременно през печата, радиото и телевизията, за да стигнат до публиката. Те могат да се обръщат към нея пряко. Споделеният предмет на съзнанието, който е сърцевината на общността, може да съществува и извън традиционните медии. И това особено силно започва да се чувства във втория етап от развитието на световната мрежа – Web 2.0 – в който се появяват платформите, търсачките и социалните мрежи и чийто жалон е интерактивността (т.е. взаимодействието, диалогичността). (23)

Платформите и търсачките не генерират, а агрегират съдържание, т.е. те го събират, класират и подреждат, правят го използваемо и помагат на публиката да се ориентира в него. Т.е. те я въвличат, позволяват й да участва в подреждането на вътрешната картина на външния свят, която традиционните медии ѝ даваха наготово. Тази роля се откроява особено в следващия етап от развитието на мрежата – Web 3.0 – в който тя става „семантична“, т.е. престава само да сравнява ключови думи, но открива и техния контекст и в нея се оформят „семантични блокове“ (24). Споделената картина на действителността се състои от съдържанието, което платформите и търсачките подреждат на най-видимото място, т.е. на върха на първите си страници. Така те естествено стават новите „пазачи на входа“. За разлика от традиционните „пазачи“ обаче те са много по-малко регулирани, т.е. по-свободни от контрол.

Със социалните мрежи световната мрежа става „популистка“. Тя се превръща в глобален Хайд парк или агора. Тук всеки може да говори всичко на всички и навсякъде. Да, традиционните медии могат да си купят (в буквалния смисъл на думата) по-видимо място и по-силен глас в нея, но те вече не са сами, състезават се с други актьори.

Макар още Джоузеф Клапър (25) да опровергава бихейвиористкия възглед за активните медии и пасивната публика, при традиционните медии масовата комуникация е видимо преобладаващо еднопосочен процес, включващ малцинства от пишещи, говорещи и показващи и мнозинства от четящи, слушащи и гледащи. С пълното съзнание, че комуникаторите се съобразяват с културата и социално-психологическите особености на реципиента, не можем да не забележим, че в класическите медии имаме ясно изразени субекти и обекти на комуникацията. Посланията текат предимно еднопосочно – от субектите към обектите, макар интересите и нагласите на последните да влияят на посланията.

„Връзката между изпращача и получателя е еднопосочна и рядко интерактивна“, пише Маккуейл. (26)

В новите медии комуникацията става видимо по-многопосочна. Вече няма безгласна публика. Тя не само може да реагира, но и активно да комуникира,  да създава и разпространява свое собствено съдържание. Резултат от това са блоговете, личните сайтове, гражданската журналистика (27). В прединтернетния свят понятията медии и журналистика в значителна степен съвпадат. В света на интернет  журналистиката става подмножество на по-широка медийна сфера, която освен традиционните включва и дигиталните медии в пълното им разнообразие – от сайтовете до приложенията.

Социалните мрежи позволяват на хората не само да разговарят, но и да си сътрудничат пряко, без посредници, да се организират в групи, да предприемат заедно действия и да го правят сами, без „колективен агитатор, пропагандист и организатор“.

Публиката е активна и в друг аспект – всеки индивид в нея има възможността сам да композира свое персонализирано съдържание за потребление, като комбинира елементи от съдържанието, предлагано от различни комуникатори чрез функции като XML, по-късно – RSS или newsfeed. Това означава, че за разлика от света на класическите медии, на индивидуално ниво приеманият информационен продукт може да бъде различен от предавания.

Това ни води към още една разлика между традиционните и новите медии. Първите са продукти, а вторите, в значителна своя част – мрежи, търсачки, платформи – са виртуални инфраструктури, в които текат процеси.

Продуктът, включително информационният, е стандартизиран. Той има постоянни параметри във времето и пространството – обем, периодичност, тематика, дизайн. Процесът има само обща рамка, очертана от платформата или социалната мрежа.

Единият за всички масов информационен продукт все повече се превръща в отживелица.

1.4. Последствията за медиите

Световната мрежа променя изоснови света на медиите и начините, по които той функционира. Тук ще се опитам да обобщя промените няколко групи.

Конкуренция. Тя се изразява от една страна в нарастването на броя на източниците и от друга – в разнообразяването на вида им. Традиционните медии, както видяхме по-напред са само част от общия медиен пейзаж. Интернет е медиум (среда) на медиите (средствата). Нарастващият информационен хаос поражда потребност от подреждане и в отговора на нея традиционните медии имат предимството на своя исторически статут на информационни лидери.

Глобализация. Мрежата по принцип е глобална. Всеки участник в нея е потенциално свързан с целия свят. Възможността за геоблокиране (т.е. за ограничаване на достъпа до мрежата изобщо или до отделни нейни части на дадена територия) е реална, но би трябвало да се приема по-скоро като изключение, което е противно на самата идея за World Wide Web. Глобалната свързаност означава една или друга степен на денационализация на медиите. Тя е най-малкото географска, тъй като обхватът им вече надхвърля традиционния – регионален, национален,  местен. Традиционните медии остават в значителна степен национални в езиков и в културен смисъл, но новите медии – особено най-големите търсачки, платформи, социални мрежи – са глобални. Този процес предстои да се развива в идните етапи от развитието на мрежата, като например Web 4.0,  в който тя вече е дефинирана като  Световна операционна система (World Operating System или WOS). Т.е. тя е отворена, свързана, интелигентна, сравнима с човешкия мозък, единна и в нея информацията тече от всяка точка към всяка точка (28). Това би трябвало да означава, че в обозримото бъдеще всеки индивид с достъп до мрежата може да присъства виртуално навсякъде по света и да бъде пряк свидетел или участник в това, което се случва там. Всеки ще може да гледа и да чува всичко. Това не значи, че всеки ще може да вижда и да разбира всичко. Необходимостта от това светът да бъде обясняван, остава и тя подчертава потенциално нарастващата интерпретативна роля на традиционните медии.

Мигновен достъп. Глобалната постоянно свързана мрежа означава, че човек вече не трябва да чака някой да му „донесе“ новината. Той има мигновен и пряк достъп до всичко, което се случва в мрежата. Днес печатът радиото и телевизията все още запазват традиционните си новинарски цикли – от брой до брой, от емисия до емисия – и те остават част от ритуала на масовата комуникация. Но онлайн медиите не чакат часа за новини. Те ги съобщават веднага, щом ги научат. Така действат и уебсайтовете на традиционните медии. Още в етапа на Web 3.0, един от чиито белези е развитието на мобилните комуникации, човек може да се информира, когато реши и където и да се намира, стига да бъде в обхвата на съответния оператор и мобилното му устройство да има достъп до интернет. Това означава, че онлайн медиите вече действат като информационни агенции – с непрекъснат информационен цикъл. Това неизбежно се отразява и на стила на новините.

Промяна на форматите. Интернет изтрива границите между изразните средства на традиционните медии. В мрежата писаният текст съжителства с аудио и видеофайлове, включително с преки предавания. Мултимедийността е една от характеристиките на онлайн журналистиката.

Персонализация. Както видяхме по-напред, виртуалният свят слага край на традиционния масов информационен продукт – вестник, списание, телевизионна или радиопрограма – който е еднакъв за всички свои потребители. В световната мрежа всеки потребител има възможността да синтезира свой собствен микс от информационни продукти съобразно с интересите и предпочитанията си посредством функции като XML и RSS. Има основания да се предположат разминавания между предаван и приет продукт, между съобщавана и възприемана реалност и по-голяма динамика и флуидност на аудиториите. Те не са вече така фиксирани около определени източници както в традиционния медиен свят. За много хора прозорецът към света днес са социалните мрежи, от които те сами сглобяват пъстри и индивидуални картини на света.  „Информационната среда фрагментира публиките и техните безбройни възприемани реалности, подкопавайки споделените разбирания за световните събития, които някога улесняваха международното сътрудничество“, се казва в доклад на Службата на Директора на националното разузнаване на САЩ. (29)

Смяна на бизнес модела. Исторически, публичните съобщения са два вида – такива, които се размножават в еднообразни екземпляри и се транспортират до публиката и такива, които са в един екземпляр и до които публиката получава широк достъп.

И двата вида съществуват от древността. Примерите за първия започват със съобщенията, разнасяни от вестоносците и свършват с модерния периодичен печат. Вторите започват вероятно с каменните надписи и изображения (петроглифи) и гипсовите дъски с обяви (Acta diurna и Аcta Senatus) и стигат до днешните сайтове и страници в интернет.

Производството, размножаването и разпространяването на съобщение означава преодоляване на пространство, за което трябва определено време. Първо телеграфът, а след него радиото и телевизията елиминират транспортната функция в масовата комуникация (30), която е неизбежна при печата.

Пространството престава да играе роля. Времето за преодоляването му се свежда практически до нула. Съобщението стига до получателя в момента на предаването му. Телеграфът и телефонът не позволяват то да стигне до маса от получатели едновременно. Това правят радиото, телевизията и интернет, като тенденцията е скоростта и обхватът на достигането да се увеличават, а разходите за тях да намаляват.

При печатните медии обект на продажба е поставено на хартиен носител съдържание. Читателят плаща, за да го получи. Истина е, че още от миналия век основните приходи на печатните издания не идват от ръчната продажба, а от рекламата. При нея изданието формално продава части от своите страници на рекламодателите, но същностният обект на продажба не са те, а вниманието на аудиторията, на която се радват. Колкото по-широка е тя, толкова по-заинтересован е рекламодателят да стигне до нея и да плати за това. Размерът на аудиторията обаче зависи от обема на продажбите, макар и те да не носят основния дял от приходите на печатното издание. Продажбите зависят от привлекателността на предлаганото съдържание.

Джеф Джарвис, преподавател от Нюйоркския университет, нарича този икономически модел „икономика на съдържанието“. По думите му то в случая е носителят на добавената стойност. Джарвис го противопоставя на модела при дигиталната журналистика, който той нарича „икономика на връзките“.

Причината е, че в огромното мнозинство на източниците в интернет достъпът до съдържанието е безплатен. Ако не единственият, основният източник на приходи на медиума стават рекламите. Оттук главният обект на продажба в цифровите медии е тяхната свързаност, т.е. връзките, които читателите им правят с тяхното съдържание. При това купувачът вече не е аудиторията, радваща се на безплатен достъп, а субекти, които искат да стигнат до нея посредством реклами или други видове убеждаваща комуникация.

“Виждаме преминаване от икономиката на съдържанието към икономиката на връзките. В икономиката на съдържанието бихте могли да продадете многобройни копия от дадено произведение, било то книга, вестник или синдикирана статия. Онлайн ви трябва само един екземпляр от каквото и да е и връзката към него е това, което добавя стойност”.(31).

Накратко, при „икономиката на съдържанието“ стоката е самото то, докато при „икономиката на връзките“ стоката е свързаността с него. В първия случай страни в размяната са медиумът и неговите потребители, във втория – медиумът неговите рекламодатели или други заинтересовани от неговата аудитория социални актьори.

Преходът от „икономиката на съдържанието“ към „икономиката на връзките” означава, че с интернет технологията и глобалната мрежа инфраструктурата заменя размножителната машина. Комуникаторът не произвежда масови копия на един и същ продукт, а се стреми да осигури масов достъп до неговото единствено копие.

Вместо съдържанието да отива при хората (както в Гутенберговата ера), хората отново отиват при съдържанието както в древността – със съществената разлика, че виртуалният свят взривява тесните граници на физическия достъп  и ги разширява несравнимо. С всеки следващ етап от развитието на мрежата този достъп става, моментален, глобален и непрекъснат. Мрежата става “второто аз” на нашия свят.

Образно казано, интернет превръща света в глобална “агора”, на която се конкурират милиони “глашатаи”, “оратори” и “стени” със съобщения. Случайно или не, най-популярната социална мрежа, “Фейсбук” е сбор именно от “стени” със съобщения сред които посетителите сърфират. Аналогията с гипсовите дъски с Acta diurna в древния Рим се налага сама.

Цифровата технология разтоварва медиите от съществени разходи. Те вече не плащат за хартия, печат, разпространение, които преди са били основни пера в бюджетите им (32). Основната инвестиция, която дигиталните медии предполагат, е в развитието на съобщителна инфраструктура, но тези разходи вече преминават в други сектори – на съобщенията и на териториалното развитие. Не само медиите, всички в обществото, могат да ползват тази инфраструктура на достъпни цени.

„Икономиката на връзките“ обаче предполага, че, за сметка на спестените „традиционни разходи“, цифровите медии са принудени да инвестират все повече във  финансов и човешки капитал, в конкурентоспособност. Това ще рече да произвеждат повече, по-бързо и по-качествено съдържание и то да намери по-видимо място на новия пазар, представляван от търсачки, платформи и социални мрежи, които стават посредниците между субектите на интереси и на влияние и публиката.

Данните, които търсачките, платформите и мрежите натрупват за поведението на публиката, се превръщат в нов и търсен ресурс, присъщ на „икономиката на връзките“.

Втора глава: Новината

2.1. Какво е новина

„Новина“ е всекидневно понятие. Като такова, то изглежда, че има очевидно значение и няма нужда от определение.

Журналистиката обаче е всекидневно решаване на въпроса какво е новина и какво не е. Затова почти няма учебник по журналистика без дефиниция за новина. (33).

Обикновено тези дефиниции се въртят около прилагателните „ново“, „различно“, „актуално“, „значимо“, често повтарят класическия пример за разликата между тривиално (куче ухапва човек) и необикновено (човек ухапва куче).

Всекидневието обаче рядко предлага толкова ясни антиномии. Опитът показва, че критериите за ново, различно, актуално могат да бъдат твърде субективни и следователно – различни.

Към журналистическото понятие за новина можем да тръгнем от произхода на думата, който изглежда безспорен – ново, нещо ново, новопоявило се съдържание. То трябва да бъде поне от днешния ден, по възможност – от последния час или минута взависимост от типа медиум.

Но в последния ден, час, минута стават хиляди неща. От гледна точка на времето,  в което се случват, те всички са нови. Изтичат нови милиони кубици метри вода в реката. Слънцето отново изгрява или залязва. Заводът произвежда нова серия от даден продукт. Министерският съвет и Народното събрание провеждат нови заседания. Външният министър отива на ново посещение. „Левски“ и „ЦСКА“ играят нов мач, Народният театър играе нова постановка.

Във всяко от тези изречения присъства думата „ново“ или „отново“, но в нито едно от тях няма новина. Става дума за рутинни, повтарящи се събития, които са очаквани.

От реката се очаква да тече,          от завода – да произвежда серийно продукти, от слънцето – да изгрява и да залязва, от правителството и парламента – да заседават, от външния министър – да пътува в чужбина, от футболните отбори – да играят мачове, а от театрите – да играят постановки.

Очевидно, събитието да бъде „прясно“, е необходимо, но не е достатъчно условие, за да стане то новина.

Ако заговорим на езика на философите, дотук трябва да заключим, че новинността не е иманентно, а функционално качество на съдържанието. Т.е. то не е вътрешно присъщо на събитията, а те го придобиват в отношението си към други фактори.  

Първият от тях е знанието, на чийто фон идва новата информация. Ако тя не прибавя нещо различно към него, не е новина. Някои казват, че новината не е непременно станалото току-що, а това, което досега не сме знаели. Така че новина може да бъде и установен днес факт от праисторическите времена. Стига досега да е бил неизвестен.

Следователно, втори елемент на новинността, след времевата ѝ характеристика, е отношението ѝкъмсъществуващатапознавателнарамка на публиката.

Да речем обаче, че ви информирам за нещо, което досега не сте знаели – авторът на тези редове е висок 178 см и тежи 82 кг. Информацията е нова спрямо съществуващо ви познание за него. Но тя пак не е новина, поне в журналистическия смисъл на думата. Не можете да я „продадете“ на никой редактор. Той ще ви попита: И какво от това?

„И какво от това“ е ключовият въпрос на новинаря. Отговорът му показва дали това, което сте научили, ще направи заглавие. Т.е. съдържанието трябва не само да бъде скорошно и ново спрямо досегашното познание. То трябва да има определен смисъл, който да го прави значимо за достатъчно голяма група хора.

Информацията има значение в отношението си към предметите, които обозначава. Инфлация означава „подуване“ на паричната маса спрямо стоковия ѝ еквивалент. Смисълът на „инфлация“ обаче е поскъпване на живота и понижаване на неговото качество, вероятно – финансова и политическа нестабилност. „Избори“ ще рече демократична процедура, при която гражданите посочват кой да ги управлява. Това е значението. Смисълът обаче е ново правителство или правителствена криза – взависимост от резултата.

Информацията добива смисъл в отношението си не към своя обект, а към хората и обществото. За да стане новото знание новина, то трябва да поражда очевиден и безспорен смисъл за достатъчно голяма група хора. Става дума за колективен смисъл, т.е. засягащ  отношенията между тях по повод на съдържанието. Смисълът е достатъчното условие новото съдържание да се превърне в новина.

Графично това може да се изобрази така:

            обект ——————информация——————-общество

                               значение                                смисъл

Следователно, новината в журналистическия смисъл на думата е ново съдържание, пораждащо колективен смисъл за достатъчно голяма група хора.

2.2. Обърната пирамида – новата новинарска култура

Новините не винаги са били разказвани, както медиите ги представят днес. Първоначално журналистиката е заимствала формата им от други видове словесно творчество, с които има генетична връзка – реторика, фолклор, литература. До средата на XIX век тя е следвала традиционния за тях хронологичен разказ, който отразява естествената последователност на събитията във времето. Освен това журналистите са се оптивали да наподобяват изящната словесност – с пищни описания, с лирични отклонения или с есеистични разсъждения.

Това е била журналистиката за привилегированото малцинство, което не е бързало за никъде и е разполагало с достатъчно време за интелектуални занимания.

Ето например как Уилям Хауърд Ръсел, кореспондент на “Ландън илъстрейтид нюз”, започва репортажа си за битката при Балаклава от Кримската война на 25 октомври 1854 г., при която британската кавалерия понася тежки загуби заради погрешна тактика:

“Ако демонстрацията на най-блестящата храброст, на излишък от смелост и на дръзновение, което би отразило блясъка в най-добрите рицарски дни, може да даде пълна утеха за днешната катастрофа, не можем да имаме причина да съжаляваме за меланхоличната загуба, която претърпяхме в битка с див и варварски враг”.

Днешният международен редактор без колебание би хвърлил подобен текст „в коша“ и би се скарал на кореспондента, който му го е изпратил. Но за времето си това е бил нормалният стил на вестниците.

Американският преподавател по журналистика Чип Сканлън обяснява защо в статията си „Раждането на обърнатата пирамида: Дете на технологията, търговията, историята“ (34), като не пропуска да отбележи, че Ръсел стига до новината – стотиците британски жертви – едва към края на текста си.

„Ръсел е нямало защо да пише спешен материал, защото са трябвали близо три седмици, за да стигне той до читателите с кораб и с влак и да разпространи новината за „Атаката на леката бригада“ – пише Сканлън. – Всичко това се променя с внедряването в цял свят на телеграфа, изобретен през 1845 г. от портретист на име Самюел Морз. Появява се нов и коренно различен вид разказ, наречен „обърната пирамида“, продукт на новите технологии и променящата се интелектуална среда, която възприема реализма в изкуството, науката и литературата“.

„Обърнатата пирамида може би не би се случила, ако не беше изобретяването на телеграфа – продължава той. – За телеграфа трябва да се знае, че по негово време той е бил толкова революционен, колкото и интернет. В нашето време на мигновена комуникация и на „последни новини на живо“ е трудно да си представим реалността на комуникационните технологии преди 150 години, когато са трябвали два дни, за да стигне писмо от Вашингтон до Ню Йорк или месец, за да пропътува то до Западното крайбрежие с дилижанс или с параход през Панамския канал“ (завършен през 1914 г. – б.а.).

Индустриалната епоха създава нов модел разказ. Той се появява в САЩ и навлиза в журналистиката постепенно от средата до края на XIX и началото на ХХ век. Основната му характеристика е композиционна – елементите на съдържанието се подреждат по важност, а не по последователността си във времето. Оттук идва името «обърната пирамида» – най-важното, тоест основата, е най-отгоре. Съобщенията стават кратки, оголени от емоции, мнения, подробности.

2.2.1 Теории за произхода на „обърнатата пирамида“

Има различни теории за възникването на обърнатата пирамида. Най-популярната е „икономическата“. Навлизането на телеграфа в новините оскъпява предаването на дълги и хронологично построени разкази. Вестниците са принудени да пестят.

Друга теория свързва новия композиционен похват с Гражданската война в САЩ (1861-1866 г.). Според тази теория журналистите на фронта са се стараели да напишат най-важното в първите изречения на дописките си, защото не са знаели кога линията може да прекъсне, или военните да им отнемат достъпа.

Американският историк на журналистиката Дейвид Майндич търси корените на обърнатата пирамида в докладите на Едуин Стантън министър на войната и главен цензор при президента Ейбрахам Линкълн. (35).  Като пример той сочи доклада на Стантън за убийството на Линкълн в театър „Форд“ във Вашингтон от симпатизиращия на Конфедерацията Джон Уилкис Буут на 14 април 1865 г. (36)

В книгата си „Само фактите. Как „обективността“ започна да дефинира американската журналистика“ Маиндич сравнява депешата на Стантън с информацията на тогавашния кореспондент на Асошиейтед прес във Вашингтон Лорънс Гобрайт и установява, че вторият се е придържал към класическия хронологичен наратив, докато Стантън е построил протообраз на днешната „обърната пирамида“.

Маиндич разглежда „обърнатата пирамида“ като елемент и белег на културна промяна в прехода от аграрно към градско, индустриално и масово общество. Този преход неизбежно засяга и общуването на макрониво. То се деперсонализира и комерсиализира, както подчертава Джеймс Кери в есето  „Технология и идеология: Случаят на телеграфа“ (Technology and Ideology: The Case of the Telegraph. James Carey.  In Communication as Culture. Routledge, New York, 2009, p. 155-178).

Маиндич нарежда „обърнатата пирамида“ на трето място сред пет елемента, които според него образуват журналистическото понятие за „обективност“. Останалите четири са: безпристрастност, непартийност, фактуалност и баланс.

Новата форма на разказа следва от природата на новото съобщително средство – телеграфа, артикулирана от Кери. Телеграфът за първи път отделя комуникацията от транспорта. Той позволява контрол не само над съдържанието, но и над материални процеси. Създава по-широки от дотоговашните пространствени общности. Деперсонализира комуникацията. Затваря пространствената и отваря времевата граница в общуването. (38).

Изследване на Университета на Южна Калифорния (39) коригира теориите, че телеграфът и Гражданската война незабавно са довели до замяната на хронологичното белетристично повествование с „обърнатата пирамида“ и резюмиращия новинарски лийд, като нейн централен елемент. Хипотезата на авторите е потвърдена с анализ на съдържанието на американски вестници от XIX и началото на XX век (1860-1910 г.) Той показва на първо място, че „пирамидата“ и лийдът не са влезли в масова употреба през Гражданската война (1861-65 г.), а през Прогресивната епоха (1880-1910 г.). На второ място – според авторите те не са страничен ефект на техническите ограничения по време на войната, а резултат от подема на науката и образованието, особено на висшето образование в американското общество на границата между XIX и XX век.

Изследването показва, че резюмиращият новинарски лийд и обърната пирамида не се появяват системно в американските вестници през цялата Гражданска война и следващите десетилетия чак до началото на новия век. 

По-конкретно, с този похват са написани 0,1% от материалите през 1860 г.; 0% през 1865 г.; 0,04% през 1870 г.; 0,14% през 1875 г.; 0,27% през 1880 г.; 0,38% през 1885 г.; 0,68% през 1890 г. Едва през 1895 г. този вид дописки надминават 1% от всички – 1,14%. През граничната 1900 г. те са 4,22% от всички. През 1905 г. са 6,64%.

През 1910 г. те са вече забележимите 11,03%. Средно за изследвания период материалите с резюмиращ новинарски лийд и обърната пирамида са 2,48% от всички.

Успоредно с вестникарските публикации изследователите проследяват и движението на дела на неграмотното население в САЩ. За 1860 г. те не цитират статистически данни. За 1870 г. 20% от всички тогава 31,4 млн. американци са неграмотни. През 1880 този процент падана на 17% от 50,1-милионното население. През 1890 г. той е 13,3% от 62,6 млн. население. През 1900 той е 10,7% от 76,09 млн. население.

В “История на американския народ” (40) историкът Пол Джонсън цитира данни от преброяване на населението на САЩ, според които през 1840 г. 78% от него е било грамотно. Този процент е бил 91% за бялото население. Това той обяснява с увеличаването на обхвата на децата в училище от 35% през 1830 г. (за възрастовата група от 5 до 19 години) до 50,4% през 1850 г. и 61,1% през 1860 г.

Изследователите коментират, че тези “традиционни новинарски структури може да са били изобретени и използвани в кореспонденцията между репортер и редактор, но не са стигали до печат”. Вестниците остават още дълго време верни на белетристичната традиция с хронологичното повествование и украсения стил.

Проучването посочва, че няма отделни вестници или региони в САЩ, където резмюзиращият новинарски лийд и обърнатата пирамида да са преобладаващи или по-силно присъстващи.

Проучването стига до извода, че факторите, които са променили начина на писане на новините са били три: (1) Скокът в научните открития; (2) подемът в науката предизвиква съответстваща революция в образованието; (3) революцията в образованието променя общата публика, засилва интереса ѝ към фактите и търсенето на факти, но в същото време променя и журналистите, които пишат новините в съответствие с променената публика.

Населението на САЩ се утроява от годината непосредствено  преди началото на Гражданската война (1860 г.) от 31 милиона души на 92 милиона души през 1910 г.

По-точно, по данните на Джонсън, то 39,8 млн. през 1865 г., 50 млн. през 1880 г., 62,8 млн. през 1890 г. Т.е. то расте с по 25 на сто на десетилетие. През 1900 г. то надхвърля 75 млн. А преди Първата световна война преминава границата на 100-те милиона.

Между 1870 и 1900 г. учащите в училища в Америка се удвояват до 15 милиона а студентите във висши училища нарастват 12 пъти – от 500 до 6000 годишно. Докато населението се утроява след Гражданската война, процентът на неграмотните намалява с една трета.

В цитираната вече „История на американския народ“ Джонсън пише, че през 60-те години на XVIII век, в навечерието на независимостта, Америка е имала 9 колежа и университета. Преди началото на Гражданската война, през 1860 г. те са били вече 516 в 16 щата. Броят на колежите и университетите в САЩ се увеличава от 563 през 1870 г. на 951 през 1910 г., а броят на студентите в тях се увеличава от 63 000 през 1870 г. на 355 000 през 1910 г. (близо 6 пъти). При това класическото хуманитарно образование е поставено наравно с ориентираните към икономиката точни, природни, социални и приложни науки. (41)

Важни през Прогресивната епоха са двата закона на Морил (1862 и 1890 г.), с които се дава безплатно земя за строеж на колежи и на щатите се отпускат федерални средства, за да ги субсидират с цел да произвеждат специалисти за земеделието и за индустрията. (Джъстин Смит Морил, конгресмен и сенатор от Върмонт 1855-67 г. и 1867-1898 г.). 

Прогресивната епоха е и рождена за разследващата журналистика в САЩ, т.нар. “мъкрейкъри” през управлението на Теодор Рузвелт– това е журналистика посветена изцяло на фактите. Много журналисти от това време се изживяват като изследователи и реформатори на обществото.

Джонсън пише за тях: “В периода 1880-1914 г. бяха по-ефективни отколкото политическите партии и законодателството в ограничаването на антисоциалните ексцесии на капитализма. Те (вестниците и списанията – б.а.) растяха дори по-бързо от гигантските индустриални корпорации. През 1850 г. е имало 260 всекидневни вестника в Съединените щати. До 1880 г. те са повече от 1000. Десет години по-късно общият им брой скача до близо 1 600 и през 1900 г. те са 2 200. През 1910 г. достига максималното си разширяване по брой на заглавия с почти 2600 вестника, произвеждани всекидневно“. (42)

Но не само науката и образованието променят журналистиката в САЩ през XIX век. Това е столетие на дълбока културна промяна в най-широкия смисъл на думата. Тя включва промяната на начина, по който обществата мислят за себе си и се изразяват.

Ще отбележа два нейни аспекта – социално-икономически и политически.

През този период, особено от 1870 г. нататък, т.е. след десетилетието на Възстановяването САЩ се превръщат от предимно аграрна в предимно промишлена страна и не само промишлена страна, а най-голямата икономика в света, с която други, дори най-силните, е трудно да се сравняват. Това се дължи в голяма степен на обширната територия, която заселниците усвояват, на колосалните ресурси и на прилагането на научни изобретения, които рязко повишават производителността на труда, поевтиняват стоките и позволяват по-високо качество на живота за мнозинството от населението в сравнение с останалата част на света.

САЩ стават най-големият магнит за имигранти в света. Благодарение на тях и на естествения прираст населението им бързо се увеличава, създават с големи градски центрове с висока гъстота на населението, неговият живот и социална структура се променят, така че се създава пазар за масовите евтини вестници. Заедно с това XIX век е векът на дефиниращото събитие в американската история – Гражданската война. Тя създава американската нация и въвлича в този процес на практика цялото население.

До началото на Гражданска война САЩ вече са най-богатата страна в света от гледна точка на жизненото равнище на населението, но от гледна точка на производството са подобни на днешните страни от Третия свят – изнасят суровини, главно памук и тютюн и внасят индустриални продукти.

Гражданската война дава мощен импулс на американската промишленост и САЩ стават в голяма степен самодостатъчни. Между 1859 и 1914 г. производството на промишлени стоки в стойност нараства 18 пъти, а до края на Първата световна война през 1919 г. – 33 пъти. Между 1860 и 1870 г. броят на работниците се увеличава с 56,6%, а на компаниите – със 79,6%. През 1840 г. САЩ са четвърти в света по промишлено производство. През 1860 г. са четвърти. През 1894 г. са първи. До това време САЩ произвеждат два пъти повече от Великобритания, която е била предишният лидер и 1,5 пъти повече от цяла Европа, взета заедно.

Увеличава се градското за сметка на селското население. През 1880 г. 49% от работната сила в САЩ е заета в земеделието. През 1910 г. този дял пада на 32,5% и на 21,4% през 1930 г.).

Железопътните линии в САЩ през 1850 г. са с обща дължина 9000 мили. През 1860 г. са вече 30 000 мили. Между 1850 и 1870 г. в железниците са инвестирани космическите за тогава 2,2 милиарда долара, а до 1916 – 21 милиарда долара. До 1890 г. общата дължина на железниците е 164 000 мили, а през 1916 г- – 254 000 – една трета от дължината на всички железници в света. (43)

Това означава не само бурно развитие на икономиката, но и историческо нарастване на свързаността на територията и на мобилността на населението. Това са все условия, които динамизират процеса на комуникация. От една страна повишават търсеното на новини, от друга – ускоряват и разширяват съобщаването им.

Политически, Гражданската война променя фундаментално тогавашната журналистика. Първо, тя е събитие, което въвлича в политиката всички. Това е война, която се води за решаване на въпроса за правата на щатите и на Съюза, за отстояването на неговата цялост, за конституционното разбиране за права и суверенитет, за премахване на робството. Второ войната е събитие, което поражда непрекъсната, ежедневна потребност от новини, от последни новини. Трето, войната поражда непрекъсната тревожност, която на свой ред стимулира потребност от осведоменост, т.е. от знаене на фактите. 

Индустриализацията и войната (с всичките ѝ последствия) променят пазара на медиите в САЩ. За времето си това е пазарът на вестниците и списанията. В средата на XIX век на него се появява и информационната агенция.

До 30-те години на XIX век вестници в САЩ са два вида – партийни (субсидирани от политическите партии и защитаващи техните политики) и търговски, в които главното са били рекламата и съобщенията за движението на цените, гарнирани с малко международни новини. Това са били издания, предназначени предимно за политическата и търговската класа. 

През 30-те и 40-те години на XIX век в големите градове по Източното крайбрежие се появяват първите евтини масови вестници, т.нар. вестници за 1 пени (1 цент). Издателите им се целят в неразработен досега пазар – увеличаващите  се работническа класа и средна класа, които са продукт на индустриализацията.

Масовите вестници се продават шест пъти по-евтино от останалите, чиято средна цена е била около 6 пенса (цента). Особено важно за тях е, че са самоиздържащи се. Т.е., не могат да разчитат на партийна субсидия и не могат да се ограничават до съдържанието на традиционните издания, които имат утвърдена аудитория. Те трябва да отговарят на глада за новини на новата градска публика, която е образована и активна, т.е. участва и в стопанския, и в политическия живот. При това да засищат този глад на конкурентна цена, т.е. да разчитат на по-големите продажби (тиражи). 

Тяхната публика е разнородна и работеща. Т.е. те не могат да рискуват да загубят част от пазара си, като преследват определена линия като партийните издания. Не могат и да разчитат, че читателите им ще имат много време за четене  и разсъждения, подобно на имотните и привилегированите класи. За да оцелеят и да се развиват, тези издания се стремят да бъдат не само финансово, но семантично достъпни. Техните новини са кратки и започват с най-важното (четат се бързо), написани са просто (разбират се лесно), фактологични и безпристрастни са (т.е. полезни и ясни, а не объркващи и противоречиви). 

Така се раждат обърната пирамида и резюмиращият новинарски лийд. Те представляват по-функционален начин на писане и за издателя (да продава по-лесно и повече вестници), и за публиката (по-лесно и по-евтино да ги чете), но в същото време са нещо много повече от това: Обърнатат пирамида и резюмиращият новинарски лийд са в основата на нова култура на изразяване и общуване – това е комуникационната култура на развитото индустриално и демократично общество.

Този стил и тази култура се развиват до съвършенство в информационните агенции. Те са фабрики за  новини. Това, което евтиният масов вестник прави за разнородната масова публика, информационната агенция прави за разнородните масови издания. Агенциите се появяват, за да съкратят техните разходи по осигуряването на новини. Най-ясен пример за това е Асошиейтед прес, възникнала през 1846 година като кооператив (какъвто е и до днес) между няколко нюйоркски вестника, с цел да предава новини от фронта на войната с Мексико по единен стандарт, за който те са се споразумели.

В Европа новият американски начин за съобщаване на новините навлиза по-късно – към края на ХIX век и цялата първа половина на ХХ век. „Адаптацията на европейската журналистика към американските норми, практики и конвенции“, т.е. към „реториката на модерността“ в някои европейски страни продължава дори след Втората световна, показва в своя студия нидерландският изследовател Марсел Брурсма. (63)

Той отбелязва, че това става първо и най-бързо в Обединеното кралство. Причините са няколко- тук капиталистическите отношения са най-развити в сравнение с останалата част на Стария континент, отпадат правните и данъчните ограничения за печата, по-бързо отколкото в останалата част на Европа се развива демократично общество. Съответно – социалните и културните им последствия на всичко това са най-близки до тези в Северна Америка. Споделеният английски език с лаконичността си позволява лесното пренасяне на новата изразност на журналистиката от западния на източния бряг на Атлантика. И най-сетне, за това помагат и британските журналисти, пребивавали известно време в Съединените щати и повлияни от американското световъзприемане, мислене и изразяване.

Вместо да се занимава с американския „културен империализъм“, Брурсма отдава предпочитание на авторите, които разглеждат „американизацията“ на европейската журналистика като отражение на „модерността и на масовото общество и тенденцията за глобализация на културите и на потребителските пазари“. Политически американизацията може да се разглежда и като преход от партизанския печат към свободния печат, а терминът може да бъде използван като „синоним на професионализация и модернизация“.

През епохата, в която на двата бряга на Атлантика възникват и се развиват демократични и пазарни общества „образованието и стандартът на живот се подобряват и повече граждани получават правото да гласуват и да участват в официалната политика – пише Брурсма. – В същото време технологичните иновации процъфтяват и се развиват потребителски общества, които позволяват на индустриалните производители да продават своите продукти на масовите пазари. (Подчертаванията са мои – б.а.) Темпото на тази обществена трансформация обаче се различава в различните страни. Обединеното кралство очевидно е фаворит със Северна Европа и Франция. В Южна Европа нивата на грамотност, икономическият растеж и възходът на демокрацията отнемат повече време, в някои страни дори до последните десетилетия на ХХ век. Репресивни режими и цензура ограничават печата в Гърция, Испания и Португалия“.(64)

„Новинарският стил навлиза в Европа през Обединеното кралство през 1880-те. В резултат на трансформацията към масова преса, комерсиалните издатели прегърнаха този стил, който беше успешно разработен и използван в Съединените щати за изграждане на широка читателска база“. (65)

Ролята, която САЩ изиграват в следвоенното възстановяване на Европа и за да ограничат разширяването на съветската сфера на влияние, има и своя културен аспект, включващ медиите. Американският тип новинарство идва заедно с „Кока Кола“, „Лъки страйк“, уестърните и рокендрола и цялостния култ към американския начин на живот, подчертава авторът. То е част от ритуала на победилата демокрация.

Брурсма разглежда американизацията и като преход от преобладаващия в Европа преди нея „разсъдъчен, тълкувателен“ тип журналистика, вплетена в политиката, литературата и публицистиката. Старият европейски журналист се изживява като мислител, трибун, образовател, педагог, интелектуален водач. Неговото работно място е кабинетът. Той не тича да събира новини и да прави сензации, стои над всекидневните тривиалности.

Обратно, при развитието на масовия евтин печат в Европа и най-напред във Великобритания „за да привлекат широка публика, вестниците усещат необходимостта да заемат по-неутрална позиция, вместо да бъдат организирани според определени идеологически възгледи. Новинарският стил е съсредоточен върху фактите, докато новинарската стойност предлага централния организиращ принцип. Това апелира към усещането за бързина, което сякаш характеризира модерността и позитивистките стремежи на науката и технологиите. Да съобщават новини, вместо да оценяват света от политическа, социална и културна гледна точка стана най-важната и ценена дейност за журналистите“. (66)

Авторът посочва двойнствеността на европейската реакци – от една страна е възхищението от жизнеността на американския модел, но от друга – възмущението или презрението от чисто търговската логика, съчетана често с ниско интелектуално равнище. Настъпателното поведение на американските репортери, решени на всяка цена да направят „удар“ е била неприемливо от гледна точка на консервативните европейски поведенчески норми и на социалната стратификация – антипод на американския егалитаризъм.

Американизацията означава и нова организация в редакциите и на съдържанието по страниците на европейските вестници, възприемащи къде изцяло, къде отчасти презокеанския модел на журналистика. Журналистът престава да бъде „писател“ и „автор“. Неговата индивидуалност остава на заден план. Производството на материалите е разделено на операции, подобно на производството на масови автомобили в конвейрите на Хенри Форд. Репортерът тича по местата и след хората, които раждат новини. Неговата задача е да донесе заглавие, а не свои мисли за живота и света. Той дори рядко се подписва, защото носи само суровината за крайния продукт, който е дело на редактори и оформители, следващи строго определени стандарти, съответни на масовия пазар.

Старото дълго и хронологично повествование, в което читателят сам трябва да намери новото и интересното е заменено с „пирамидалното“, което го атакува от първия ред с новото и важното, градира подробностите и изхвърля ненужното. Променя се и външният вид на вестниците. До „американизацията“ техните колони се пълнят като „наденица“ с информации, статии, антрефилета по рода на тяхното пристигане. Почти няма разлика в шрифтовете, отделните материали или нямат заглавия и са разделени само от графични елементи (например линии, получер шрифт на първите думи), или, ако имат, те приличат по-скоро на рубрики, най-общо и неясно маркиращи темата като например „Войната“ или „В парламента“. Американският тип журналистика режисира страниците, въвеждайки заглавия, разказващи сюжет и набрани с едър шрифт и подредени отгоре надолу по важност и привлекателност.

Ако трябва на техническо професионална ниво да обобщим предимствата на „американския“ журналистически дискурс и на обърнатата пирамида като негова конкретна проява, те са, че пести време и усилия на читателя. Помага му да се ориентира, като градира съдържателните елементи по важност. Позволява сбито изложение – повече съдържание в по-малко думи. Улеснява редактирането / съкращаването на текста – отдолу нагоре, без да се налага пренаписване.

2.2.2 Елементи на „обърнатата пирамида“

Различните учебници и помагала по журналистика, както и наръчниците на големите информационни агенции, посочват няколко градивни елемента на обърнатата пирамида.

На първо място сред тях е лийдът. Това е първият абзац, който обобщава най-важното в текста. Следва вторият абзац, който съдържа най-важните допълващи и поясняващи лийда обстоятелства. Задължителният трети елемент е цитатът. Той  потвърждава лийда и придава автентичност на разказа (44).

Особено важен „етаж“ на „пирамидата“ е т.нар. nutgraph. Това е трудно преводим термин, идващ от американската новинарска практика. Той произлиза от идиома to say something in a nutshell (буквално „да кажеш/побереш нещо в орехова черупка), т.е. да кажеш нещо сбито, синтезирайки смисъла му „в две думи“. Думата nut (орех) се използва и в смисъл, че тази част от текста съдържа „ядката“, ядрото на съдържанието му.

Предполагам, че точният смислов превод на nut graph на български е „ключов абзац“. Той е ключов, защото поставя първите три абзаца в контекст и подсказва на читателя защо казаното в тях е важно и защо трябва да продължи да чете. Този абзац отговаря на въпроса: „И какво от това?“

Следващите, най-ниски етажи на „пирамидата“ са контекстът и бекграундът, т.е. абзаците, които посочват мястото на новината в перспективата на „голямата картина“ и които разказват предисторията ѝ.

На всеки от тези елементи ще се спра в отделни части на тази книга.

Трета глава: Строежът на новината

3.1. Заглавието

Преди да разгледам елементите на „обърнатата пирамида“,  ще се спра на това, което стои над нея – заглавието.

То обикновено е последното, което журналистът пише, но е първото, което читателят вижда (заедно с илюстрациите), както отбелязва  доктор Мерлин Ман от Християнския университет в Абилийн, Тексас.  (45)

Преди да избере текст и да започне да  го чете, читателят обикновено „сканира“ с поглед страницата – била тя на вестик, списание или уебсайт. Заглавията на нея дават рамката на неговия избор.

Челните страницина интернет изданията обикновено съдържат само заглавия или илюстрации или заглавия, подзаглавия (или лийдове) и илюстрации. По тях потребителят решава какво да прочете.

В новите медии заглавията са още по-важни, защото от тях зависи дали търсачките ще индексират материала и оттук – каква част от публиката ще стигне до него.

Лошите навици често вземат връх над добрите. Както отбелязах по-напред, лош навик в  журналистиката  е репортерът да пише заглавието последно и бързайки .

Обичайната „технология“ е той или тя първо да пренесе съкратено и “насипно” записките или диктофонния си запис в текста, да ги редактира, след което да измисли фраза, която горе-долу ги обобщава и да я напише най-отгоре, за да бъде публикувана с по-едър шрифт. Тя трябва да бъде заглавието.

Този начин на писане е широко разпространен, защото е лесен – пести усилия, а именно: да осмислиш събитието, на което си присъствал, да синтезираш в няколко думи смисъла му, да формулираш накратко това, което искаш да кажеш на читателите си, още преди да си го написал, да избистриш есенцията да посланието. 

Пътят на по-малкото съпротивление обикновено е репортерът да залепи формален етикет на механично пренесената в текста информация от бележника или диктофона, който да бъде горе-долу верен. 

Това обаче прави и всеки чиновник, който пише доклад за извършена от него работа. Чиновникът не се грижи докладът му да привлече и да задържи вниманието на бъдещите си читатели. Те са служебно задължени да го прочетат и няма изискване той да им бъде интересен. 

Журналистическият текст има по-трудна задача. Той трябва да бъде избран сред хиляди други. При това читателят е свободен в избора си – да чете или да не чете и ако чете – какво да прочете и какво да пропусне.

Първата стъпка към този избор той прави по заглавието.

Читателят обикновено има ограничено време и избира това, което смята, че не може да пропусне, като го отсява от другото, което може да почака или изобщо да не бъде четено. В нарастващата информационна лавина пресяването на информацията неизбежно предшества възприемането ѝ. 

Следователно заглавието е ключово за това доколко потенциалната информация се превръща в реална, т.е. доколко тя има шанс да влезе в “кошницата” на свободния читателски избор.

За разлика от класическите печатни издания и най-вече от вестниците, където страниците са съвкупност от заглавия, текстове и илюстрации, в интернет изданията страниците са комбинация предимно от заглавия, подзаглавия, евентуало уводни абзаци (лийдове), отправки (тийзъри). До текста на публикацията читателят стига, когато кликне върху заглавието, така той преминава на нова страница.

Друга промяна, която интернет внася в читателското поведение е, че за новини голяма част от публиката все по-рядко прибягва до любимия вестник или уебсайт. В преобладаващия дял от случаите те стигат до аудиторията си с посредничеството на търсачки, платформи и социални мрежи, които агрегират информация от милиони източници. Това, което търсачките, платформите и социалните мрежи предлагат, са менюта от заглавия, от които публиката избира. Тя стига до търсеното от нея съдържание чрез т.нар. “дълбока връзка” (deep link), която я води от менюто в агрегатора пряко към търсеното съдържание, като “заобикаля” главната страница на изданието, в което то е публикувано.

Това означава, че ако в класическите медии репутацията на на един медиум в значителна степен е продавала заглавията, в новите заглавията изграждат тази репутация и продават медиума. Онлайн медиите се състезават на пазар, където вместо челните им страници се виждат техните заглавия, смесени с хиляди други. 

На традиционния пазар на периодични печатни издания изборът е обозрим и в значителна степен предопределен. Основните вестници и списания пълнят една вестникарска сергия, в която всяка аудитория има свое кътче – дясно, ляво, центристко, консервативно, либерално, мъжко, женско, младежко, зряло, пенсионерско и пр.

На онлайн пазара изборът е много по-широк, а времето, което публиката има, за да направи избора си- все по-малко. При това медиите за четене са под силната конкуренция на аудиовизуалните, които изискват по-малко умствено усилие.

Голяма част от публиката търси интересуващото я съдържание не по източници и рубрики, а по ключови думи. Това още повече засилва и модифицира ролята на заглавието. От всяка негова дума зависи къде се класира то в страниците на агрегаторите и оттам – до колко читатели ще стигне. 

Ролите на заглавието са две: да разкаже и да продаде (46). Първата означава то да резюмира текста. Втората – да привлече към него внимание и да предизвика интерес. Тези роли не винаги съвпадат, но и не си противоречат непременно. 

Има теми и сюжети, които не се нуждаят от реклама. Те сами по себе си привличат вниманието и обосновават интереса – със злободневност, съответствие с важни за аудиторията неща, емоционална натовареност, познавателна стойност. Естествено е, например, че в нощта на изборите заглавието, което посочва победителя, едва ли би имало конкуренция. Същото се отнася за шокови развития – война, катастрофа, бедствие, тежко престъпление, атентат, преврат и пр.

Повечето събития, които пълнят медиите, обаче не са толкова вълнуващи. Ето защо се налага заглавията на информациите за тях да бъдат “подсилени”, т.е. да подсказват на читателя защо са важни или интересни. Доколко тази мотивираща читателя роля може да се отклони от достоверното обобщение на съдържанието и до известна степен да го драматизира, зависи от типа на медиума.

По заглавието посрещат. То е “връхната дреха” на материала и оттук има репутационна функция – първо показва на читателя с кого си има работа. Затова в заглавието компромиси и грешки не бива да има. То трябва да бъде фактически, смислово, стилистично и граматически издържано. Ако не е, “посрещането” може да завърши без изпращане и без завръщане на читателя към същото издание и автор.

Заглавията са като минувачите по оживена улица. Много от тях дори не забелязваме или веднага забравяме. Но има такива, които приковават погледа и след които дори се обръщаме.

Редакторите се радват на кратки, съблазнителни и верни заглавия. Съвпадението на тези три качества е идеалното, което означава, че се среща рядко и изисква търсене.

Ето пример за такова заглавие в печатното издание на “Политико” от 24 юни 2016 г. – деня, в който се разбра, че привържениците на напускането са спечелили британския референдум за членството на страната им в Европейския съюз, обратно на призива на министър-председателя Дейвид Камерън да гласуват за оставане и да се борят за реформа на ЕС. В деня, след като резултатът от гласуването беше обявен, Камерън подаде оставка. “Политико” обобщи поредицата със следното изречение, на което подробен разбор ще направя по-късно, когато говоря за стилистиката на заглавието: BritainLeaves, sodoesCameron (Британия напуска, Камерън – също).

Изискването за краткост не е просто технически остатък от класическия печат, където полиграфската форма налага “железни” в буквалния и в преносния смисъл ограничения на дължината на фразата. В интернет те не съществуват. Там пространството за писане е “разтегателно”. Но читателските перцептивни възможности не са. Колкото по-дълго пишеш, толкова повече време и усилия трябват на читателя да прочете и разбере. Само да прочете и да разбере. Което още не означава да хареса и да избере. През това време по-краткото заглавие открадва вниманието му.

Може би затова в стиловия наръчник на Ройтерс препоръчителната дължина на заглавието е до 50 знака, включително интервалите между думите (47). Би Би Си отпуска от 50 до 55 знака взависимост от това на какво ниво е заглавието – на заглавната страница или на страницата със съответния материал. (48)

За да напише успешно заглавие, журналистът трябва да се постави на мястото на своя читател, т.е. да си представи как текстът го засяга, как написаното се отнася до непосредствения или опосредствания интерес (49) на адресата си.

Ако не можете веднага да формулирате такова съобщение в кратко изречение или израз, най-вероятно нямате новина. В редакционния наръчник на Ройтерс четем: „Напишете първо заглавието. Ако можете да напишете заглавието, можете да напишете и лийда. Ако можете да напишете лийда, можете да напишете и материала“.

Както вече отбелязах, успешното заглавие трябва да бъде кратко, съблазнително и вярно; идеалният случай е да бъде и трите едновременно, но той не винаги и възможен. 

Ако не е и ако правите качествена журналистика, абсолютно задължителното е зглавието да бъде вярно. Точността е приоритет.

Това не значи, че точното заглавие никога не допуска креативност, образност, двусмислица, но тогава точният му смисъл трябва да бъде пояснен в подзаглавието.

Дългосрочният интерес, който журналистът трябва да пази, е доверието на читателя, а не временното му внимание.  

За да изпълнява ролята си, заглавието трябва да бъде и разбираемо, което означава да бъде написано на достъпен език и да има ясна връзка с интереса на читателя. Тук от особено внимание е аудиторията, за която пишем. Ако например става дума за специализирано финансово издание термини като марж, суоп, спред и българските им еквиваленти не са проблем, защото читателите на този тип медиум всеки ден си служат с тези понятия. Но ако медиумът е общополитически или (като Блумбърг например) е специализиран, но същевременно – с адрес до по-широка аудитория, тогава общодостъпният речник е задължителен. В наръчника си Блумбърг съветва своите журналисти да си представят своята леля и да се опитат да ѝ обяснят с думи прости как съответното финансово или икономическо събитие засяга нейните парѝ.

„Пишете с идеята, че братя и сестри, родители, роднини, приятели, съпрузи и  други важни за вас хора ще четат вашите истории. И не забравяйте леля Агата, за която трябва да е по-лесно да чете вашите истории, отколкото нейните банкови извлечения“, пишат авторите. (50)

Заглавието трябва да бъде и съответно на жанра и тона на материала. Не подхожда закачливо заглавие над некролог или поетично – над информация за цените на борсата.

Могат да се направят различни класификации на журналистическите заглавия по разнообразни критерии. Според жанра на публикацията те могат да бъдат информационни, аналитични и публицистични (образни).

Според строежа (структурата) си те могат да бъдат прости (изречение или израз), сложни (заглавие с подзаглавие или подзаглавия и/или надзаглавие или рубрика), едноетажни, двуетажни, многоетажни.

Според синтаксиса си заглавието може да отразява вида изречение или израз, в който е въплътено – разказно, въпросително, възклицателно, безглаголно, еднословно и пр.

Според графичното оформление заглавието може да бъде едноредово, двуредово, многоредово, равнено, центрирано, потопено, циклопично. 

Ето няколко полезни съвета за писане на заглавие: 

Напишете първо заглавието, като отделите време да помислите над него. Целта е да измислите най-точното, най-краткото и най-привлекателното резюме на онова, което имате да кажете в текста – новината или темата. Ако се окаже, че не можете да формулирате краткото послание, най-вероятно е безсмислено да се трудите над дългото. Заглавието е “зародишът” от чиито клетки след това се развиват лийдът и целият текст. То обаче не бива да повтаря огледално лийда или обратното – той да повтаря заглавието.

Набележете ключовите думи в съдържанието, по които търсачките ще индексират вашето заглавие. Достойнствата на мисълта ви се обезсмислят, ако “паяците” на агрегаторите не го открият. 

Наръчникът на Ройтерс препоръчва, преди да започне да пише, журналистът да си направи списък на десет ключови думи, без които не може да разкаже историята и да се погрижи те да бъдат в заглавието и в първите два абзаца. (51)

Ако пишете новина, трябва просто да я обобщите. Ако пишете коментар, анализ, очерк или есе, ви трябва теза или образ. В новините за заглавие е най-подходящо простото разказно изречение, най-често: Кой прави какво на кого.

Напишете няколко варианта на заглавието и накарайте някого да ви ги прочете на на глас. Или сам (сама) го направете. Кой ви звучи най-добре?

Забавлявайте и провокирайте читателя, доколкото темата и жанрът ви го позволяват. Търсете виц, хипербола, пародия, ирония. В новините обаче избягвайте всичко, което може да бъде за  сметка на точността и достоверността на заглавието.

Краткостта е задължителна, но също – не за сметка на точността.

Избягвайте двусмислицата и неяснотата в новините. Тяхната цел е да информират, а не да провокират въображението.

Не преувеличавайте. Имайте мяра. Пет наводнени мазета не са „потоп“и трима ранени на пътя не са „касапница“.

Избягвайте съкращенията като например ДКЕВР, КЗК, КПУКИ, КОНПИ и пр. Изключения може да правите за най-популярните като например ООН, ЕС, ГЕРБ, БСП и пр.

Избягвайте непознати имена и понятия. Помнете обаче, че името прави новината. Добре е, ако е възможно, заглавието да започва с име, за да привлече внимание.

Не използвайте жаргон (уличен или професионален), освен ако съдържанието на текста не го изисква.

Използвайте глаголи. В доброто заглавие има действие. А носител на действието в речта е глаголът. Това не значи, че безглаголните заглавия са забранени.

Използвайте действителен/деятелен залог. „Хасан изяде баницата“е по-добро от „Баницата беше изядена от Хасан“. Първото казва с три думи  това, което второто казва с пет. Първото се чете по-лесно и ясно показва кой е субектът и кой обектът на действието. Второто разменя местата им. Използването на деятелния залог обаче не бива да се превръща в догма

Пишете на български. Избягвайте чуждиците. Ако читателят не ви разбере от първия контакт с вас (който е заглавието) не се надявайте да продължи усилията си в текста.

Търсете интрига, конфликт, контраст, защото те провокират вниманието.

Ако трябва да избирате между ефектно и вярно, направете верния избор.

Доктор Ман предлага на студентите си по журналистика кратък тест за това дали заглавието е сполучливо. Той го нарича TACT (Taste-Attractiveness-Clarity-Truth), т.е. тест за вкус, привлекателност, яснота, истинност).

Авторът трябва да си зададе четири въпроса. Първо: Отговаря ли заглавието на добрия вкус? Има ли в него нещо непристойно? Може ли да бъде разбрано погрешно? Второ: Привлича ли вниманието на читателя? Как може да бъде подобрено, без да бъде жертвана точността? Трето: Комуникира ли то ясно и бързо? Обърква ли? Има ли в него странни думи или двусмислици? Четвърта: Точно и вярно ли е? Подходящите думи ли са използвани? Верни ли са подлогът и сказуемото? Един отрицателен отговор на цитираните четири въпроса е „вето“ върху съответното заглавие. (52).

Защо цитираното по-горе заглавие на “Политико” е силно? Защото с малко и обикновени думи казва много. Силата му е в обобщаването на големи събития в прост изказ – кратко изречение с наглед делничен, разговорен език.

Заглавието е съсредоточено върху най-главното, в него няма капка “мазнина”, никакви детайли, които да пречат на голямата картина. Британия напуска. Ясно е, че напуска ЕС – за това се е говорило всекидневно месеци преди референдума.

Камерън напуска също. Ясно е какво напуска – поста си на министър-председател. Едва ли в този ден някой би си представил, че той е напуснал нещо друго. Телевизиите и интернет вече са показали речта му пред вратата на “Даунинг стрийт” №10.

“Британия излиза от ЕС, а Камерън подава оставка като министър-председател”, разбира се, би било далече по-точно, дори педантично. Още повече точност би прибавил и резултатът от референдума в заглавието. То ще носи повече информация, но няма да има душа. Обстоятелствеността го лишава от магията на кратичкия и прост изказ. А тази магия е в съчетанието на нищо излишно с пределна яснота и концентрация.

Макар и формално да е буквално телеграфно съобщение, заглавието на “Политико” звучи и като метафора.  Прозаичният глагол leaves (“напуска”) се издига до образ. Британия е олицетворена. Тя е някой, който излиза отнякъде. Слива се с отиващия си премиер. Виждаме я като човек, когото обстоятелствата принуждават да се раздели с място, където е искал да остане.  

Ако сега се върнете към съветите горе, ще забележите, че цитираното заглавие следва всеки от тях. В това отношение то е съвършено. Съдържа главните ключови думи, по които търсачките да го индексират. Написано е на прост, разговорен език. Обобщава идеално темата. Съчетава краткост и точност. Забавлява и провокира. Не съдържа непознати имена и понятия, затова пък съдържа поне две имена, които правят новина. Не използва жаргон, написано е в деятелен залог и съдържа поне два глагола. В него има интрига и едновременно е ефектно и вярно.

3.2. Лийдът

Тук трябва да започна с неизбежното клише, че лийд идва от английската дума lead (водя). Това е първият абзац на текста, който обобщава най-важното в неговото съдържание.

Лийдът е минимумът съдържание, който е достатъчен читателят да разбере новината. Всичко написано след лийда развива неговите елементи.

Лийдът е най-важната част от „обърнатата пирамида“ – нейната основа. Затова историци и теоретици на медиите често го разглеждат като неразделно понятие от нея – „обърнатата пирамида и резюмиращия новинарски лийд“ (the inverted pyramid and the summary news lead).

В новините двете понятия са в диалектическа връзка. Те взаимно се предполагат. Не може да има „пирамида“ без лийд и лийд без „пирамида“. Това следва от самата замяна на хронологичното белетристично повествование с репортерското, което подрежда съдържателните елементи по важност, а не по последователността им във времето.

Може да се каже, че в отделния новинарски текст лийдът изпълнява същата роля, която играе т.нар. executive summary (резюме за ръководители) в многостраничните доклади на институции и организации.

Често новините в кратките информационни емисии на радиата и телевизиите не са нищо друго освен набор от лийдове, тъй като форматът на тези новини не позволява текстове по-дълги от едно-две изречения.

Тази обобщаваща роля лийдът обаче играе непременно само в новините. Тя може да съществува и в останалите жанрове, но там не е задължителна. Те предполагат не рутинно информиране, а особен интерес или удоволствие от четенето, заради които потребителят е готов да отдели повече време. Т.е. тук изискването за минимум полезно съдържание отпада.

Ето защо в аналитичните художествено-публицистичните жанрове лийдът въвежда по някакъв начин читателя в сюжета или темата, без непременно да резюмира текста.

Лийдът не бива да копира заглавието, но поне в новините той няма как да не бъде разширена негова перифраза. Оттук и функциите на лийда са същите – разкажи и продай (tell & sell).

В останалите жанрови групи преобладава втората функция – да привлече вниманието и да възбуди интереса на читателя. Не винаги е необходимо да  резюмира съдържанието, а по-скоро да е подсказва темата.

В част от онлайн изданията и в писмата с новини (news letters), които те разпространяват до читателите си, текстовете са представени на страницата със заглавие, лийд и илюстрация. Следователно лийдовете заедно със заглавията имат ключова роля за читателя да се ориентира в съдържанието и да избере какво да прочете.

Важно е лийдовете също като заглавията да съдържат ключови думи, по които търсачките да могат да индексират текстовете.

Съществуват различни видове лийдове. Можем да ги разделим на двете главни категории: новинарски (summary news lead или hard news lead) и неновинарски (soft news lead).

Новинарските лийдове могат да бъдат класифицирани според основния въпрос на който отговарят. Можем да говорим за кой-лийд (кой е направил нещо), какво-лийд (какво е станало, най-често срещания), защо-лийд (защо е станало нещо) и т.н.

Има и различни неновинарски лийдове – цитат, въпрос, виц, описателен, възклицателен, тезисен.

Едно от популярните разбирания за новинарския лийд, което все още битува и в теорията, и в практиката, е, че той, в класическия си вид, трябва да отговаря на петте въпроса: кой, какво, къде, кога, как? В англоезичния си вариант тази постановка съдържа пет W – who, what, where, when, why.

Макар и полезна като илюстрация, тази представа днес е анахронична и подвеждаща. В огромната част от медийната практика такива лийдове няма. Причината е проста – ако отговори на всички цитирани въпроси, първият абзац става ненужно дълъг и обстоятелствен. Докато стигне до края му, читателят е забравил началото. И не винаги най-важното в новината се съдържа в логистичните детайли – къде, кога и как.

Още в средата на миналия век Барни Килгор, управляващият редактор на „Уолстрийт джърнъл“ от 1941 до 1965 г., въвежда т.нар. „лийд без днес и вчера“ с ясното разбиране, че в повечето случаи новината не е в това, че нещо е станало сега, а в това как то се съотнася с опита на аудиторията и с интересите ѝ. (53).

„Барни Килгор беше уморен от „днес“. Гадеше му се от „вчера“, пише американският преподавател по журналистика Чип Сканлън. „И пред 1941 г., той имаше властта да направи нещо по този повод. „ Не е нужно да е станало днес, за да бъде новина“, обяви той. „Ако датата е съществена, използвайте точната дата“. Отсега нататък, постанови той, „Уолстрийт джърнъл“ повече няма да използва думите „днес“ и „вчера“ в лийдовете на материалите. С този еднократен акт Килгор проправи пътя за революционно третиране на новините“. (54).

Не винаги под лийд се разбира само първият абзац на материала. Такова по-широко схващане човек може да открие в наръчника на Блумбърг, озаглавен „Начинът на Блумбърг“ (The Bloomberg Way).

„За удобство идентифицирахме идеалния лийд като такъв с четири абзаца. Ето схема, която посочва какво принадлежи тук“, пишат авторите Матю Уинклър и Дейвид Уилсън.

Първият от четирите абзаца съдържа темата на материала. Той отговаря на въпросите „какво?“ и „защо?“ и се състои от два елемента – какво става и по каква причина.

Втори идва абзацът на „авторитета“. Това е цитат „на разговорен английски“, т.е. разбираем за всички, който илюстрира темата.

Третият абзац съдържа съществените детайли, свързани с темата.

Четвъртият обяснява какъв е залогът – т.е. защо темата е важна и хората трябва да се интересуват от нея, дори тя да не ги засяга пряко. (55).

Авторите илюстрират тезата си със следния пример:

„Монреал, 30 октомври (Блумбърг) — Гласоподавателите от Квебек отхвърлиха отделянето (от Канада – б.р.) с минимална разлика, предотвратявайки крах на финансовите пазари на страната.

 (Гласуването едва е предотвратило краха. Горяма тема).

“Апокалиптичният сценарий, свързан с победа на „да“-то беше избегнат’’, каза Дейвид Матър, който помага в управлението на 6,6 млрд. канадски долара (4,93 милиарда щатски долара) в Elliot & PageLtd.

(Матър потвърждава лийда и дава на разказвача моментална достоверност и авторитет. Най-сигурният начин да покажем, че лийдът ни е точен е да го удостоверим във втория абзац).

Втората по население провинция на Кадана гласува с 50,6 процента на 49,4 процента против отделянето. Инвеститорите очакваха резултата, преди да бъдат преброени гласовете.

По-рано през деня канадският долар се качи до 73,45 американски цента от скорошен минимум от 72,51 цента. Облигациите скочиха като доходността на базовата 30-годишна правителствена облигация  падна до 8,19 процента от 8,27 процента. Акциите се вдигнаха като индексът TorontoStockExchange 300 прибави 44,51 точки до 4379.

(Хората с най-голям интерес тук са видели идващия резултат. Контекст).

Резултатът предотврати потенциален ефект на доминото с отделяне и на други провинции; разпадане на търговския блок Канада-САЩ, най-големия в света, включващ много от Северноамериканското споразумение за свободна търговия и вероятна смяна на на канадския министър-председател Жан Кретиен и на неговите министри на финансите и на външните работи – които всички са от Квебек.

 (Това беше важно. Ето защо: високи залози).“ (56).

Авторите отбелязват, че така написана, историята е универсална – „търговците и леля Агата (общата публика – б.р.) ще я прегърнат едновременно. Глупакът ще я разбере, а професионалистът ще я оцени“. Тя може да бъде лесно адаптирана за радио или телевизионни новини. Един стил съответства на всички нужди и тези абзаци могат да бъдат написани бързо, в рамките на срока за публикуване. (57).

Не е трудно да се забележи, че „4-параграфовият лийд“ на Блумбърг повтаря структурата на „обърнатата пирамида“, която разгледах в края на втора глава.

Всеки от компонентите от това първично ядро на новината се разгръща в нови абзаци с повече подробности при разширяването на материала в същата или близка последователност. Как точно става това ще разгледам отделно.

Тук е мястото да кажа две думи и за т.нар. лийд-цитат. При него обичайният въвеждащ абзац е заменен с пряка реч на някой от участниците, в която се съдържа есенцията на новината.

Този вид встъпителен параграф се среща изключително рядко в англоезичните новини и по-често в европейските, особено в романоезичната журналистика, например – френската и италианската.

„Индустриалната“ англосаксонска традиция в новините, която в генезиса си е американска, предполага лийд, годен сам по себе си да играе ролята на завършено новинарско съобщение. Пряката реч не може да направи това.

Новината никога не е просто в това, че някой е казал нещо, а в смисъла на казаното. Обяснението на този смисъл, или поне загатването му, се пада на медиите. Той може  рядко да бъде взет наготово от реалността – изисква да бъде формулиран от разказвача на историята, тъй като изказванията на действащите лица са само част от  случващото се.

Оттук пряката реч обикновено е илюстрация, потвърждение на лийда. Тя има важна, но все пак подчинена, „обслужваща“ роля спрямо него.

Лийдът-цитат е използваем, само когато авторът е 100 процента сигурен, че е „на една страница“ с публиката си относно смисъла на казаното. И при най-малкото съмнение, че то може да бъде разбрано превратно, такъв лийд може да се окаже подвеждащ.

Лийдът-цитат не е универсален. Той е подходящ само, когато новината е в това, което някой е казал. Няма как с него да бъдат съобщени невербални случки, на които репортерът е станал свидетел.

Освен това пряката реч предполага субективна гледна точка към събитието, която не съвпада непременно с претенцията на информационния жанр да бъде обективен разказ на страничен наблюдател.

Но пряката реч има и някои предимства като начало на разказа. Тя е жива и автентична. Носи атмосфера, потапя читателя в събитието или ситуацията, характеризира говорещия. Ако е необичайна и провокираща, може да „закове“ читателското внимание, макар и да не синтезира цялата история. Ако има шанс да се превърне в сентенция или в крилата фраза, тя задължително намира място в лийда.

Възможно е той да запази класическата си форма и само част от него да бъде цитат, ако съдържа особено силни или характерни думи, които носят в себе си част от новината.

Лийдът-цитат обикновено изисква второ изречение или втори абзац, който да пояснява контекста: това каза еди-кой си по повод на еди-какво си. Това го прави по-обстоятелствен и по-тромав от класическия „американски“ лийд.

За разлика от него обаче, в лийда-цитат журналистът може да се „скрие“ зад героя си, да остави казаното да говори само за себе си, вместо репортерът да го формулира.

Макар да съдържа автентична реч, лийдът-цитат не е естественият начин, по който бихте започнали да разказвате история на някого. Да поведеш разговор с някого, започайки с цитат, звучи изкуствено и предвзето. Това обикновено не става в живота.

Да се върнем към историята с референдума за независимост на Квебек, разказана от Блумбърг. Ако тя трябваше да започне с лийд-цитат, вероятно би изглеждала така:

“Апокалиптичният сценарий, свързан с победа на „да“-то беше избегнат’’. Това, каза Дейвид Матър, който помага в управлението на 6,6 млрд. канадски долара (4,93 милиарда щатски долара) в Elliot & PageLtd., след като Гласоподавателите от Квебек отхвърлиха отделянето (от Канада – б.р.) с минимална разлика, предотвратявайки крах на финансовите пазари на страната.

Сравнете с оригинала на новината и преценете кое се чете по-лесно, кое е по-ясно и се разбира по-бързо.

Ако вие сте чул (а) резултата от референдума по телевизията и бързате да го съобщите на някого, с този цитат ли ще започнете? Едва ли. Много по-вероятно е да използвате директния и лаконичен изказ на „американския лийд“.

И освен това – кой е този Дейвид Матър и защо всички тези подробности за компанията му са там, където публиката очаква да чуе най-важното: да-то или не-то печели?

Това ни води към още една особеност на  лийда-цитат: важно е кой говори. Ако това е човек, чието име винаги прави новина, т.е. известна и авторитетна личност, чиито думи са наистина силни и синтезиращи случилото си, тогава вероятно имате оправдание за лийд-цитат. Но в живота това се случва рядко.

3.2 Цитатът

Всеки репортер знае, че едно от първите неща, които редакторът иска от него, изпращайки го на събитие, е цитат.

В журналистиките с изразено разделение на труда в новините, каквато е американската, репортерът не е автор в европейския смисъл на думата. Той не пише окончателния текст, нито оставя свой уникален отпечатък върху него.

Новината често е неподписана и не е словесна творба с неповторим индивидуален почерк, а деперсонализиран, стандартен информационен продукт, отговарящ на технологични изисквания.

На репортера се пада само част от подготовката на окончателния текст, а именно – да тича по събития, да гони действащи лица и да носи прецизни, безпристрастни описания и точни, уместни, разбираеми и изразителни цитати.

Те са „суровината“, без която редакторът не може да сглоби годен за публикуване текст.

При отразяването на важни събития големите медии често разчитат на екипи, в които ролите са разпределени така:

• writer – писач, т.е. опитен журналист – кореспондент или редактор, който пише и редактира окончателния текст;
• reporter – репортер, който присъства там, където се развива действието (напр. срещи, пресконференции, демонстрации, атентати, бедствия, аварии) взема интервюта, задава въпроси, установява факти, записва детайли, подготвя елементи от текста;
• runner – бегач, който тича подир източниците на информация и събира точни и подходящи цитати;
• fixer – организатор, който се занимава се с логистиката по отразяванета на събитието – урежда акредитации, срещи, интервюта, контакти.

Без цитат четирислойният „ембрион“ на обърнатата пирамида е недоразвит. Без цитат разказвачът не може да убеди читателя или слушателя си, че казаното в лийда е вярно и че той е бил пряк свидетел на случилото се. Не може да потопи аудиторията в неговата атмосфера.

В писания текст цитатът прави това, което саундбайтът (синхронът) прави в радиото или в телевизията. Функциите му при класическия резюмиращ новинарски лийд са две – да потвърди формулировката на новината, дадена от журналиста и да придаде на разказа автентичност.

Тези функции са рационалната и емоционалната страна на достоверността – убеждаване и усещане. Цитатът казва на ума: Да, това наистина е станало, а на чувствата: Ето как е станало.

Два примера:

Обединеното кралство ще напусне Европейския съюз без сделка, ако британският парламент не одобри постигнатото споразумение за Брекзит до крайния срок 29 март, предупреди днес френският президент Еманюел Макрон.

“Трябва да бъдем наясно със себе си, с нашите британски приятели и с нашите народи”, каза Макрон, пристигайки на среща на върха на ЕС в Брюксел. “Първо, ние договаряхме споразумението за напускане две години. То не може да бъде предоговаряно. Второ, в случай на още един отрицателен вот в Британия, тръгваме към напускане без сделка. Всички го знаят”.

-0-

Президентът на САЩ Доналд Тръмп и новият бразилски крайнодесен лидер Жаир Болсонаро изградиха връзка въз основа на общата си марка на консервативна и популистка политика във вторник, като Тръмп обеща САЩ да дадат по-голяма подкрепа за глобалните амбиции на Бразилия.

Говорейки на съвместна пресконференция в Белия дом, Тръмп каза: „Както казах на президента Болсонаро, аз също възнамерявам да определя Бразилия като основен съюзник извън НАТО – или може би съюзник в НАТО. Ще трябва да говоря с много хора, но може би съюзник в НАТО – което значително ще подобри сигурността и сътрудничеството между нашите страни“.

-0-

В първия пример цитатът ни въвежда в атмосферата на среща на върха на Европейския съюз с думи на един от ключовите участници в нея, който адресира главния въпрос на дискусията – как Великобритания ще напусне ЕС.

Думите на Макрон потвърждават тезата на лийда, че Британия може да се раздели с ЕС без споразумение, ако парламентът ѝ за пореден път отхвърли трудно договорения текст. Но тези думи не просто илюстрират едно твърдение. Те му придават авторитет, защото принадлежат на важно действащо лице – лидера на едната от двете най-силни държави в ЕС, без чието съгласие не минава почти никое решение в съюза.

Ако се позове на договора на ЕС и на досегашното развитие на събитията, журналистът може и сам да заключи, че същестува вероятност за Брекзит без споразумение. Това заключение обаче има много по-голяма тежест, когато го прави един от хората, които вземат решенията.

На второ място, този цитат показва как точно френският президент се аргументира – споразумението е договаряно две години и не може повече да се предоговаря. Такъв е срокът за постигане на споразумение между напускаща държава членка и останалите страни в ЕС според член 50 на Лисабонския договор.

„В случай на още един отрицателен вот в Британия, тръгваме към напускане без сделка. Всички го знаят“. Няма как да се каже по-ясно. Това изречение „циментира“ лийда.

Във втория пример цитатът не само потвърждава „химията“ между двама популистки лидери и желанието на единия да подкрепи другия, но и допълва портрета на Тръмп като президент невеж във външната политика – Бразилия не може да стане членка на НАТО, защото е извън географския обхват на този политико-отбранителен съюз, определен от неговия учредителен договор.

Конфузното, некомпетентно изявление носи освен това небрежния, народняшки стил на Тръмп, който е негова „търговска марка“. Нито лийдът, нито цитатът твърдят, че президентът на САЩ е изрекъл поредната си глупост. Те го демонстрират.

Цитатите са „мускулите“ на текста. Те показват това, което прилагателните казват.

По-добре е да илюстрирате съждението си с цитат, отколкото да правите оценка, която му придава субективност. Например – с прилагателно.

Пряката реч, когато е ясна, въздейства по-силно от преразказа, който ни отдалечава от персонажа или събитието и носи субективността на разказвача.

Монологът или диалогът са жива картина, в която има герои и пряка реч. Преразказът на пряката реч е в една или друга степен абстрактно отражение.

Мислете за цитатите като за снимки. Те правят речева характеристика на говорещия, той се оглежда в тях.

Не от всяка пряка реч става цитат за новина. Той трябва да отговаря на ред изисквания, за да изпълни ролята си:

• Точност – без нея няма достоверност. Цитатът трябва да съдържа само точните думи на говорещия, ако трябва – с правоговорните му грешки и с несъвършенства на изказа. Не го поправяйте, не го редактирайте. Ако не се разбира какво точно иска да каже, не го използвайте.
• Релевантност – цитирайте само необходимото, не всичко, дори красноречието на говорещия да ви изкушава. Дългият цитат разсейва читателя отклонява го от линията на разказа. Вашата цел е да разкажете история, а не да предадете нечие пълно изказване, колкото и добро да е то.
• Коректност – не вадете избраните от вас думи от нечие изказване от техния контекст. Това може да промени смисъла им и да ви създаде етичен или правен проблем.
• Авторитет – източникът на цитата трябва да съответства на темата, да бъде  разпознаваем и вдъхващ доверие.
• Достъпност – цитатът трябва да бъде разбираем. И най-компетентното изказване няма смисъл, ако на широката публика ѝ трябва речник, за да го разбере. Това важи особено за разговорите със специалисти – финансисти, лекари, юристи, учени. Карайте събеседниците си да обясняват сложните неща просто, на популярен език. Способността на човек да прави това е белег на действителна компетентност. Цитатът трябва да обяснява вашия разказ, не вие да обяснявате какво значи даден цитат.
• Краткост – когато стигне до края на цитата, читателят трябва да помни началото му. Иначе цитатът се превръща в протокол, който пречи на вашия разказ, вместо да го изгражда.
• Изразителност – цитатът трябва да подчертава съобщеното в лийда. Идеалният случай е да въздейства и върху разума, и върху чувствата. В него е героят ви. Цитираните думи трябва да бъдат тези, които ще накарат читателя да го разбере, но и да го усети.

Как да цитираме?

• Цитатът винаги трябва да има източник. Без него няма достоверност, няма авторитет. От вида на източника зависи доверието на читателя в разказа.
• Позоваването на източник е задължително за всички информации „от втора ръка“, критики, мнения. „От втора ръка“ ще рече информации, чийто източник не е репортерът, а друго лице.

Например: Фискалният резерв в момента е 9 милиарда лева, каза управителят на централната банка. Репортерът не е гледал лично отчетите на банката, той се доверява на нейния управител, защото длъжността му предполага висока степен на обществено доверие. Ако такова длъжностно лице скрие или изкриви истината, последиците за него, за институцията, която представлява и за страната могат да бъдат сериозни.

• Позоваване не е необходимо за общоприети и очевидни факти. Няма нужда да се позовавате на някого, за да напишете, че Земята е кръгла.

В международната практика има утвърдени начини за цитиране в медиите. Те са следните:

• On the recordили „за протокола“ (не се превежда така буквално). В този случай журналистът може да използва всичко, казано от източника му и да го назове по име. „За протокола“ се изказват обикновено длъжностните лица по време на формални събития,  които предполагат осведомяване на широката общественост – например публични заседания или други събития; пресконференции.
• Offtherecordили „извън протокола (също не се превежда буквално). Журналистът може да използва казаното от източника, без да го назовава. В този случай обикновено източникът посочва начина на позоваване,  което журналистът може да използва – например: „правителствен източник пожелал анонимност“ или „дипломат, говорещ под условие за анонимност“.

Типичен пример на информиране „извън протокола“ е, когато длъжностни лица разговарят с журналисти неформално, извън рамките на официалното събитие – например в кулоарите или на специално свикан брифинг, за който е обявено предварително, че споделената на него информация не може да бъде свързвана с източника.

Често източниците използват извънпротоколните брифинги в чувствителни ситуации – когато искат определена информация да стане публично достояние, но по някакви съображения предпочитат тя да не бъде свързвана с тях.

• Onbackgroundили „на заден план“, „в сянка“. Журналистът не може да използва никакви цитати – било с поименно или с анонимно позоваване. Казаното може да му служи за собствена информация. Ако реши, може да го напише от свое име, поемайки цялата отговорност. Информацията, събрана „на заден план“ обикновено служи като изходна точка в проучване на тема, в набелязване на план за интервюта, проучване на документи, командировки и пр.

Типичен пример за информиране „на заден план“ е т.нар. правило на Чатъм хаус в британската практика. Чатъм хаус или къщата Чатъм (Chatham House) е сграда в Лондон, където се намира Кралският институт по международни отношения.

Самото правило, създадено през 1927 г. и актуализирано през 1992 г. и през 2002 г., гласи: „Когато среща или част от нея се провежда съгласно правилата на Чатъм хаус, участниците са свободни да използват получената информация, но нито самоличността, нито принадлежността на говорещия(ите), нито тази на който и да е друг участник, могат да бъдат разкривани“.

Правилото се използва, за да улесни обсъждане и решаване на чувствителни въпроси, като позволи на участниците да изказват свободно гледни точки, без да рискуват отрицателни последствия от тях. Не е необходимо разговорът да се води в Чатъм хаус, за да бъде по нейните правила.

Освен в дипломатическата практика, правилото намира широко приложение на събития с участие на журналисти.

Правилото е компромис между откритите разговори „за протокола“ и тайните срещи, при които не се оповестяват участниците и съдържанието на дискусиите. То осигурява максимално възможната доза публичност и прозрачност по въпроси, чието обсъждане и разрешаване предполага дискретност. Спазването му е морално задължение, от нарушаването му не следва непременно санкция, но обикновено в практиката злоупотребилият с доверието повече не е желан на срещи, провеждани по правилото на Чатъм хаус.

3.3 Контекст и бекграунд

Никоя новина не идва на „гола поляна“ или във вакуум. Новото винаги се появява на фона на известното и във връзка с него. „Голите факти“, с които обикновено бива характеризирана американската традиция в журналистиката, никога не са „голи“. Те винаги са потопени сред други факти, с които неизбежно са във връзка.

Именно тази връзка, както отбелязах по-напред, прави от „парчето“ нова информация новина. Новината не е просто значение (събитие-съобщение), а смисъл (събитие-съобщение-човек/общество), т.е. отношение между хора по повод събитието и съобщението за него.

Едно и също значение може да придобие различен смисъл в зависимост от обстоятелствата и човешкия опит, сред които съобщението за него попада.

Русия изпраща стратегически бомбардировачи на учение над Беларус. (58) Взето само по себе си, това едва ли е новина. Русия и Беларус са съюзни държави имат проект да станат една съюзна държава с единни институции и валута. Те имат договор за колективна отбрана, традиционни съюзнически отношения от съветско време, историческа и културна близост. Едва ли съвместни военни учения са нещо изненадващо в този контекст. Те са по-скоро рутинно събитие, каквото е производството на нова серия от същия продукт в един завод.

Русия обаче изпраща бомбардировачите, способни да носят ядрено оръжие, в момент, когато отношенията между Беларус и съседната ѝ Полша, членка на НАТО с американски военни бази и на Европейския съюз, се обтягат. 

Полша, като държава членка на Европейския съюз, е съдействала особено активно той да наложи санкции над Беларус в отговор на репресиите на нейните власти спрямо продемократичното движение против управлявалия повече от 26 години президент Александър Лукашенко, когото опозицията обвинява във фалшификация на изборите през август 2020 г.

Лукашенко отговаря на санкциите, като привлича хиляди мигранти от третия свят и умишлено ги пропуска към Полша, която не желае да ги приема, вдига срещу тях ограда и ги отблъсква със сила. Някои от мигрантите провокират полските сили за сигурност и се появява риск от сблъсъци и жертви и евентуален военен конфликт между Беларус и Полша, т.е. между НАТО и Русия. 

В тази обстановка изпращането на руските бомбардировачи над Беларус придобива съвсем друг смисъл – на демонстрация на сила и на предупреждение. Този смисъл е подсилен и от историческия опит на противопоставяне между Полша и Русия.  

Илюстрираните с този пример обстоятелства и опит наричаме контекст на новината.

Той неизбежно е част от информационния текст, както е част от отразената в него реалност.

Контекстуализирането е незаобиколима и първична форма на интерпретация на събитията и фактите. Тя е не просто допустима, но необходима в новините.

Контекстът обяснява защо нещо е новина и защо то е важно. Той илюстрира какво значи за читателя това нещо. Поставя го в перспектива, вмества го в неговата „вътрешна картина на външния свят“.

С други думи, контекстът обяснява новината, без да я оценява. Разширява, допълва и задълбочава знанието, без да изразява субективно отношение към неговия предмет.

Но дори в тази си строго ограничена интерпретативна функция контекстът може да бъде инструмент за манипулация, ако е представен едностранчиво и преднамерено, т.е. ако изкривява смисъла на факта или събитието.

Като част от структурата на новината контекстът може да съществува относително самостоятелено като отделно изречение или абзац. Той обаче може да бъде вплетен и в съвсем новото съдържание, включително в лийда.

Такова вплитане наблюдаваме често в новините на международните информационни агенции и то отразява стремежа им да произведат максимално универсален за приложение текст – и в печат и онлайн, и в радио, и в телевизия.

Вплетеният контекст синтезира максимално съдържание в минимален словесен обем и е практичен, краткостта на телевизионните и радиоформатите налага редакторът да ползва максимум два-три абзаца от агенционния текст.

Ето типичен лийд от Блумбърг с вплетен в него контекст, който отбелязвам с получер шрифт (Блумбърг, 5 ноември 2021 г.) (59):

„Американският фармацевтичен гигант „Пфайзер“ заяви, че хапчето му против COVID-19 е намалило хоспитализациите и смъртните случаи при пациенти с висок риск с 89%, резултат, който има потенциал да промени начина, по който се лекува болестта, причинена от коронавируса и да промени хода на пандемията“.

„Чисто новото“ съдържание e в първите два реда – хапчето на „Пфайзер“ срещу COVID-19 намалява броя на приетите в болница и починалите при високорисковите пациенти с 89%. Какво обаче означава това число за човечеството? Две неща:

(а) може да промени начина, по който се лекува болестта;

(б) може да промени хода на пандемията.

Без тези две пояснения новината я няма. Съобщено е сухо число, което има смисъл само за познавачи. То обаче се превръща в предмет на общочовешки интерес заради вплетения контекст – вероятно има по-ефективно от досегашното лечение и може би краят на пандемията се вижда.

Как в момента лекуват пациентите с COVID-19 и какъв е ходът на пандемията може да бъде разказано в отделни контекстуални абзаци по-надолу в текста или в отделни текстове, свързани с хиперлинкове.

Ако цялата тази новина, която в пълния си вид е близо до 1000 думи, попадне в ръцете на редактор в радио или в телевизия, който има за нея 20-30 секунди, тя спокойно може да бъде сведена само до лийда си, разбит на две по-кратки изречения, каквито тези медии предпочитат:

„Хапчето „Пфайзер“ срещу COVID-19 намалява хоспитализациите и смъртните случаи сред високорисковите пациенти с 89%, каза компанията.

Този резултат може да промени начина, по който се лекува болестта и да промени хода на пандемията“.

Ето и пример за самостоятелен контекстуален абзац (също отбелязан с получер шрифт), който непосредствено следва лийда, в информация на Ройтерс (6 декември 2021 г. (60): 

„Бъдещите пандемии могат да бъдат дори по-смъртоносни от COVID-19, така че уроците, извлечени от сегашната не трябва да се пропиляват и светът трябва да гарантира, че е подготвен за следващата вирусна атака, каза един от създателите на ваксината на Оксфорд-„АстраЗенека“.

Новият коронавирус уби 5,26 милиона души по целия свят, според университета Джонс Хопкинс, унищожил е трилиони долари икономическа продукция и обърна живота на милиарди хора с главата надолу“.

Лийдът е ясно съсредоточен върху новината: Според един от водещите в света специалисти (създателка на ваксина) следваща пандемия може да вземе повече жертви от сегашната, затова човечеството трябва да си направи изводи и да задели средства за  предотвратяването ѝ.

Ядрото на новината е прилагателното в сравнителна форма „по-смъртоносни“.  За да разбере обаче читателят смисъла му и тежестта на предупреждението, е необходим втория абзац, който обобщава колко е струвала досегашната пандемия на човечеството в жертви и икономически загуби – 5,26 милиона починали и трилиони долари в изгубена продукция.

Тук вече въображението заработва: Какво би могло да  бъде „по-смъртоносно“ от това? Ето ви заставяща причина да прочетете текста до края.

Тук е мястото да кажа няколко думи повече за т.нар. ключов абзац, наричан в американската журналистика nut graph. Той е основният котекстуализиращ компонент в базисната структура на „обърнатата пирамида“.

Изследователите, учебниците и наръчниците са единодушни за ролята му. Това е абзацът, който отговаря на въпроса: И какво от това?

Защо читателят трябва да се вълнува / интересува от новото съдържание. И оттук – защо трябва да чете по-нататък, защо то е важно / интересно за него.

Хапчето на „Пфайзер“ съкращава броя на хоспитализираните и починалите сред рисковите пациенти с 89%. И какво от това? Ето какво – то може да промени начина на лечение и вероятно – хода на пандемията. Няма начин това да не интересува когото и да било за земното кълбо – то засяга всекиго.

Следващите пандемии могат да бъдат по-смъртоносни, казва една специалистка. И какво от това? Ето какво: Досегашната пандемия уби близо 6 милиона души по света и му коства трилиони долари в икономически загуби. Колко по-лоша  би могла да бъде следващата? Можем ли да я избегнем? Как?

Ключовият абзац трябва да съдържа причината, която принуждава (the compelling reason)читателя да чете по-нататък. Той му показва как новината го засяга. Следователно, без такъв абзац нямаме новина – имаме вероятно късче нова информация (необходимото условие), но нямаме достатъчното условие – отношенията между хората, които то засяга.

Какво представлява т.нар. бекграунд? По какво се различава от контекста?

Думата произхожда от английското background, т.е. фон, заден план. Оттук не е трудно да се досетим, че до голяма степен това понятие съвпада с контекста. Това са обстоятелства и минали събития, на фона на които идва новото развитие.

Като част от текста на новината обаче бекграундът има обособено място към края на информацията. Той е в „най-ниския етаж“ на обърнатата пирамида. До него стига най-търпеливият и най-заинтересованият читател – този, който държи да научи колкото може повече.

Можем да разбираме бекграунда като детайлна предистория на събитието, като биографични подробности за негов герой, като справка за страна или понятие.

Т.е., докато контекстът може да бъде вплетен в разказа на новото като кратко пояснение, бекграундът е самостоятелен слой от повествованието, който съдържа повече и по-разгърната информация.

В класическия печат контекстът и бекграундът следват линейно новата информация. Една от особеностите, по които предназначените за интернет текстове се различават от печатните, е хипертекстуалността, т.е. възможността за моментално отваряне на други текстове, поясняващи или тематично свързани  с четения в момента (61).

Това може значително да облекчи словесния товар в новината, да позволи тя да бъде прочетена по-лесно и по-бързо, да структурира и артикулира процеса на информиране.

Четвърта глава: Техника на писането

4.1. От общото към частното, от познатото към непознатото

Както видяхме по-напред, лийдът е резюме на основните съдържателни компоненти в историята.

Всеки от тях следва да бъде развит („разшифрован“) в детайли в следващите абзаци.

Редът, по който става това, следва важността на компонента, разказът не е хронологически.

В развитието му задължително се движим от общото към частното, от познатото към непознатото.

Употребата на ново понятие или име, задължително е придружено от кратко обяснение.

ПРИМЕР:

С цифрите от 1 до 4 отбелязвам съдържателните компоненти в лийда. В следващите абзаци ще видите как тези компоненти са „разшифровани“ в два последователни кръга, като постепенно стигаме до различно ниво на детайлност и прибавяме контекст и бекграунд.

• Международният валутен фонд (1 – кой?) призова днес (кога?) Италия (2 – кого?) да промени бюджетните си планове (3 – какво?), след като пазарите реагираха на тях отрицателно (4 – защо?).

(Както виждате, не е необходимо лийдът непременно да отговаря на петте W. „Къде?“ се появява едва в третия абзац (на о. Бали в Индонезия), защото това няма особено значение за историята. На „как?“ е донякъде отговорено във втория абзац – фондът е призовал Италия да направи еди-какво си чрез изказване на своята изпълнителна директорка).

• Изпълнителната директорка на фонда Кристин Лагард (1- не просто МВФ, а ръководителката му)  напомни на евроскептичното правителство в Рим (2 – дефинираме Италия), че страната трябва да изпълнява задълженията си към ЕС.
• “Когато членуваш в един клуб и си решил да останеш в него, трябва да спазваш правилата му”, подчерта Лагард по време на конференция на индонезийския остров Бали. (Цитатът потвърждава лийда и му придава достоверност – как точно е казала това, което лийдът резюмира).
• Италианското правителство реши да утрои бюджетните дефицити на страната през идните три години на 2,4% от БВП спрямо 0,8% планирани от неговите предшественици. (3- защо са проблем бюджетните планове на евроскептичното италианско правителство?).
• Европейската комисия изрази тревога, а на финансовите пазари доходността по италианските 10-годишни облигации скочи на 3,7% от 2,6%. Анализатори коментираха, че цената на обслужването на дълга ще расте по-бързо от БВП и страната може да влезе в дългова спирала. (4 – в какво се изразяват отрицателните реакции на ЕС и на пазарите).
• Италия е третата по големина икономика в еврозоната и дългът и от 2,3 трилиона евро представлява 131% от БВП, второто най-голямо съотношение в ЕС след гръцкото. Ако страната се окаже в нужда от помощна програма на еврозоната, нейният спасителен фонд с кредитен капацитет от 500 милиарда евро може да се окаже недостатъчен (4А – това е т.нар. nut graphили ключов абзац. Той съдържа интригата, т.е. казва, защо разказаното в предходните абзаци е важно и защо си струва да продължим да четем: Италия е третата по големина от 19-те икономики в еврозоната, тя е заплашена от дългова криза, която ЕС няма достатъчно ресурси да овладее, тя може да бъде много по-разрушителна от гръцката и да постави на карта самото съществуване на еврото. С други думи, ключовият абзац очертава контекста, в който се развива новото събитие, т.е. обстоятелствата, които го правят новина ).

Втори тур на разшифроване: Той илюстрира това, че не бива да засипваме читателя с всички детайли наведнъж или безразборно. Защото, ако го направим, те ще го отклонят от линията на повествованието. Обърнете внимание, че то продължава да следва зададената в лийда структура и последователност.

• Ден преди изявлението на Лагард МВФ понижи прогнозите си за растежа на италианската икономика (1 – пак се връщаме на първия компонент – МВФ. Какво още е направил той, освен че изпълнителната му директорта е отправила предупреждение към Италия? Започваме да прибавяме бекграунд – предистория на днешното изявление на Лагард).
• Двете управляващи партии – популисткото движение “5 звезди” и крайнодясната “Лига” обаче заявиха, че са решени да продължат с плановете си. Ройтерс предаде от Рим, че висши представители на правителството са обсъдили с инвеститори вероятността да сменят финансовия министър Джовани Триа (2 – още бекграунд за втория компонент – Италия. Дотук знаем, че тя има популистко и евроскептично правителство. Тук виждаме от какво се състои то, как се държи, какви вътрешни интриги има в него – партиите в коалицията мислят да сменят финансовия министър).
• Триа, безпартиен професор по икономика, настояваше за дефицит от 1,6% от БВП догодина, но се огъна под натиска на управляващите партии. Те настояха да изпълнят предизборните си обещания за данъчна реформа, минимален месечен доход от 780 евро за 6,5 милиона социално слаби и увеличение на пенсиите за още 400 000 италианци. За тази година италианският бюджетен дефицит трябва да бъде 1,8% от БВП.(3 – връщаме се към третия компонент – бюджетните планове на италианското правителство. Вече имаме предисторията им в подробности – какво включват те, защо са такива, защо има напрежение между безпартийния финансов министър и управляващите партии).
• От края на септември до днес рисковите премии (спредове) по италианските 10-годишни дългови облигации скочиха от 237 до над 300 базисни точки. Под заглавие “Италия вече е пред бездната на дългова спирала” Блумбърг отбелязва, че при повишените нива на доходността (лихвата) по дълга, неговото бреме ще расте по-бързо от БВП и страната може да влезе в дългова спирала. Според Ричард Макгуайър, шеф на лихвените стратегии на холандската Rabobank, цитиран от агенцията, за да излезе от опасната зона, доходността по италианските облигации трябва да се върне до 2,63% от 3,21% днес. (4 – обясняваме в детайли, с имена и числа реакцията на пазара, т.е. даваме бекграунд по четвъртия компонент от лийда).

Този пример илюстрира нагледно разликата между традиционния и журналистическия разказ.

Традиционният обикновено върви от частното към общото. Той описва случка или поредица от случки (имало едно време), за да стигне до поуката, съдържаща общия им смисъл.

Разказът от индустриалната епоха, т.е. «обърнатата пирамида» върви по обратния път. Неговият читател няма нито времето, нито нагласата да извърви дългия път от частното към общото, между факта и явлението, между случките и извода от тях. Той иска резултата веднага, а елементите му и пътя, по който са свързани – по-късно, ако има време. При това той иска този резултат в стандартизирана и достъпна (материално и интелектуално) форма.

Затова съвременната журналистика свежда неизчерпаемото разнообразие на света и живота до обобщаващи, лесно и масово разпознаваеми клишета, които по-късно и по-надолу в повествованието раздробява на съставните им елементи.

Ако народен разказвач описва демонстрация на опозиционни националисти по време на официална церемония пред паметника на Васил Левски в София, той ще започне от това какво събитие се е състояло и кои официални лица са участвали, след това – какви демонстранти са дошли на площада, какви знамена и плакати са носели, какви лозунги са скандирали и до какво е довело всичко това.

Журналистът ще каже, че в деня на поклонението пред Васил Левски националисти са провели антиправителствена демонстрация. След това ще дешифрира всеки от елементите на това твърдение – участниците, действията им, какво са носили, какво са скандирали, как е реагирала публиката и пр.

Така може да бъде описано взаимоотношението между анализ и синтез в традиционния и в  журналистическия разказ. Синтезът е обобщаване – намиране на общото (антиправителствен протест) между разнородни неща (опозиционери, знамена, лозунги, скандирания). Анализът е разлагане на общото на съставните му елементи и описание на всеки от тях и на връзките помежду им.

Традиционният разказ реди елементи, описва тях и взаимодействията им, за да стигне до общия им смисъл. Пътят е от анализ към синтез. Репортерският разказ, обратно, тръгва от общите смисъл и значение и се връща към всеки от съставните му елементи, като ги подрежда по значимост. Тоест пътят е от синтез към анализ. Тук употребявам «анализ» в смисъл на познавателен метод, а не на журналистически жанр.

Както отбелязах по-напред, репортерският разказ се движи от простото към сложното, от познатото към непознатото. Към тези вектори сега прибавям: от общото към частното. Следователно, основно умение на репортера е още в лийда да сведе наблюдаваните и описваните от него неща до обобщаващ  прост и познат образ. Изкуството на репортера е, правейки това, да не изпада в оценъчност, каквато обобщението може да предполага, а да остане на нивото на описанието и обяснението, т.е. да остане в полето на познанието, за да не прекрачва границата, отвъд която е изразяването на субективно отношение.

4.2. Новината в развитие – агенционни и онлайн формати

За разлика от класическия печат, агенциите и онлайн изданията отразяват събитията в развитие и във време близко до реалното. Текстовете им са „живи“, т.е. те непрекъснато се допълват и обновяват.

В практиката са се утвърдили формати за това, които ще разгледаме тук, онагледявайки ги с конкретен пример.

Преди всичко трябва да знаем, че „живият“ текст, който започва от едно изречение и може в завършения си вид да надмине 1 000 думи, не се използва във всички случаи. Повечето рутинни събития, които не са от първостепенна важност и не предполагат моментално съобщаване, се пишат изцяло в завършен вид и след това биват публикувани както от агенциите, така и от онлайн изданията.

Има обаче събития, които не могат да „чакат“ репортерът и редакторът да завършат изцяло работата си по текста, за да бъде той публикуван. Освен това тези събития се развиват и обективно текстът за тях никога не може да бъде смятан за окончателен в рамките на 24-часовия или непрекъснатия (24/7) новинарски цикъл.

Примери за такива събития са големите бедствия и аварии (земетресения, наводнения, изригвания на вулкани, урагани, цунами, пожари, самолетни и железопътни катастрофи), важни политически, обществени или пазарни събития (избори, оставки на правителства, преврати, протести, войни, значими движения по борсите, в компаниите, в публичните финанси, развития във важни съдебни дела).

При съобщаването на такива събития агенционният и онлайн текстът минават през няколко фази, които са:

(а) мълния (означавана в англоезичната журналистика като flash или news alert);

(б) добавки (означавани като add – 1^st Add, 2^nd Add и т.н.);

(в) телеграма или спешно съобщение (URGENT или BULLETIN);

(г) редакции, т.е. обновени и все по-подробни версии на информацията, означавани като „лийдове“ (1^st Lead, 2^nd Lead, 3^rd Lead etc.) или ъпдейти (updates).

Към последните можете да срещнето добавката Write-through (изписвано и като Writethru), която означава, че текстът е пренаписан отново и в него са правени промени.

Важно е да отбележим, че цитираните горе наименования се изполват в агенционната практика. Те са адресирани към редакторите, които подготвят съответната публикация за своите читатели, слушатели или зрители. Няма да срещнете тези обозначения никъде в онлайн изданията, но форматите, които те обозначават са на практика същите и се използват по същия начин.

Заглавното каре на международната агенционна информация съдържа няколко елемента:

(а) Slug line, т.е. ред с ключови думи. Това е първият ред от материала, който се намира над заглавието. Той  обикновено посочва страната, за която пише агенцията и темата. Например:

Bulgaria-Government

Този ред може да посочи и коя поред е версията на информацията и дали е редактирана:

Bulgaria-Government, 1^st Ld – Writethru

(б) Headline или overline – заглавие. Например: 

Bulgaria’s government resigns after losing no-confidence vote (Българското правителство подава оставка, след като губи вот на недоверие)

(в) Ред с пояснения за редакторите за това какво точно е променено в текста. Обикновено започва със съкращението Eds.:, след което телеграмно се изброяват промените. Например ADDS vote tally (ДОБАВЯ резултата от гласуването), RECASTS lead (ПРЕФОРМУЛИРА лийда); CLARIFIES that Turkish party abstained (ПОЯСНЯВА, че турската партия се е въздържала); CORRECTS name of parliament speaker (ПОПРАВЯ името на председателя на парламента) и пр.

(г) Byline: Ред с подпис на автора, ако текстът е подписан

(д) Photo (Chart, Graph): Ред, който обозначава, че в сервиза има снимка, графика или друг вид илюстрация към текста.

Така, цялата заглавна структура на материала би изглеждала така:

BC-Bulgaria-Government, 1^st Ld-Writethru

Bulgaria’s government resigns after losing no-confidence vote

Eds.: RECASTS lead, ADDS prime minister’s quotes, byline, CORRECTS name of parliament speaker

By JOHN SMITH

Photo

Съкращението BC означава Both Cycles (за двата цикъла). Новинарски цикъл (news cycle) в класическия печат се нарича времето от публикуването на един брой до публикуването на друг. В радиото и телевизията това е времето от една информационна емисия до друга.

До навлизането на обозначението ВС през 90-те години на ХХ век, агенциите са публикували материалите си с указание за кой новинарски цикъл на вестниците те са подходящи.

Тази практика постепенно отмира със скъсяването на времето между новинарските емисии на радиата и  телевизиите и с появата на поредица издания (мутации) на вестниците в рамките на 24 часа.

Сателитната телевизия и интернет позволяват 24-часово покритие на новините седем дни в седмицата, поради което агенциите, които също имат 24-часов работен цикъл седем дни седмично, започват да посочват, че материалите им са предназначени и за двата традиционни цикъла – сутрешен и вечерен. 

Да разгледаме по-подробно цитираните горе формати:

(а) Мълния (Flash / News Alert)

Това е едно изречение, което репортерът нормално трябва да е предал не по-късно от 3 минути след събтието. Ако той/тя не е негов пряк свидетел, изречението трябва задължително да посочва източник на информацията. То трябва да съдържа и времето на събитието (дата в началото на изречението или думата „днес“ или ден от седмицата в него). В агенциите мълнията не носи заглавие, подзаглавие, подпис. Тя излиза в емисията като един ред, който трябва да постави нащрек дежурните редактори на медиите и да накара телевизиите и радиата веднага да съобщят новината.

Нека приемем за пример, че отразявате вот на недоверие срещу правителството в парламента. Дебатите приключват и депутатите преминават към гласуване. Председателят на събранието обявява резултата, от който се оказва, че правителството губи вота примерно със 100 на 125 гласа.

В такъв случай възможни формулировки на „мълнията“ са:

Българското правителство изгуби вот на недоверие в петък.

Или

Парламентът подкрепи вот на недоверие срещу българското правителство в петък със 125 срещу 100 гласа.

За разлика от агенциите, онлайн изданията са предназначени пряко за публиката, а не за редактори. Затова тук форматът е различен. Обикновено новината, била тя и от един ред, няма как да се появи без заглавие, подзаглавие и илюстрация. Тук мълнията би изглеждала така:

Заглавие: Правителството изгуби вота на недоверие

Подзаглавие: Парламентът гласува 125 на 100 срещу кабинета

Текст: Правителството изгуби днес вот на недоверие в парламента, който депутатите подкрепиха със 125 на 100 гласа.

(Очаквайте подробности)

(б) Добавки (Adds)

В агенцията и в онлайн изданието това са изречения или абзаци, които хронологично отразяват всяко следващо развитие. В агенцията те следват мълнията като самостоятелни съобщения. В онлайн изданието механично се прибавят към мълнията. В конкретния пример това може да бъде информация за това кой как е гласувал, какво е казал министър-председателят след вота – например че си подава оставката, защото е загубил доверието на парламента.

(в) Телеграма (URGENT, BULLETIN или NEWSBREAK)

Това е първото кратко съобщение (до 2-3 изречения), което трябва да се появи обикновено до 5 минути след събитието (2 минути след мълнията) и организира във формата на начална обърната пирамида информацията от мълнията и добавките. В агенцията това съобщение още не носи заглавие. То има само slug line: Bulgaria, URGENT и би могло да изглежда така:

Българското правителство подаде оставка в петък, след като изгуби вот на недоверие в парламента. Депутатите гласуваха с мнозинство от 125 на 100 в подкрепа на вота. Министър-председателят Еди Кой-си заяви, че си подава оставката, тъй като е изгубил доверието на народните представители.

В онлайн новината това е редактираният текст, който заменя механично написаните една след друга мълния и добавки. Той предполага и промяна на заглавието: „Правителтвото подаде оставка“  и на подзаглавието, ако има такова. Например: „Парламентът подкрепи със 125 на 100 гласа вота на недоверие“.

(г) Първа редакция (1^st Lead)

Репортерът обикновено трябва да я предаде не по-късно от 10 до 15 минути от събитието (5-10 минути след телеграмата). Тя представлява първа завършена информация за събитието, задължително с цитат и ключов абзац (nut graph). В агенциите тя вече съдържа всички елементи на заглавната структура: ред с ключовите думи, заглавие, ред за редакторите, вероятно – подпис на автора и ред за снимка (ако такава вече е налична в емисията). Възможно и желателно е да бъдат прибавени елементи на контекст и бекграунд.

Например (в онлайн версия):

Заглавие: Бълграското правителство подаде оставка

Подзаглавие: Парламентът му гласува недоверие с мнозинство от 125 на 100, не е ясно ще има ли предсрочни избори

Лийд: Българското правителство подаде днес оставка, след като коалиционният му партньор оттегли подкрепата си и то загуби вот на недоверие в парламента, открехвайки вратата към период на политическа нестабилност и неяснота ще довърши ли започнатите реформи.

Втори абзац (най-важните детайли): Депутатите гласуваха с мнозинство от 125 на 100 в подкрепа на вота, който опозицията поиска заради… Везните в нейна полза наклониха … депутати от коалиционния партньор…, които оттеглиха подкрепата си за премиера Еди Кой-си.

Цитат: „Господин председател, подавам оставката на моето правителство, защото вече очевидно не се ползвам с доверието на този парламент“, каза Еди Кой-си от трибуната, след като бяха обявени резултатите от гласуването.

Ключов абзац: Не беше ясно веднага дали ще има предсрочни избори. По конституция президентът е длъжен да ги насрочи до два месеца, ако нито една партия в сегашния парламент не успее да сформира кабинет и подкрепящо го мнозинство.

Следващите редакции разширяват тази информация, като развиват дълбочина всеки от съдържателните компоненти в първите два абзаца, добавят цитати и контекст и бекграунд.

Ако междувременно настъпи някакво съществена промяна – например ако премиерът каже, че не иска нови избори и ще се опита да сфромира ново мнозинство, или ако президентът заяви, че този парламент е изчерпан и предсрочните избори са най-вероятният изход – тогава  се налага да смените заглавието и подзаглавието и да преформулирате лийда, защото имате друга новина. Оставката и вотът на недоверие са вече неин контекст. Те преминават „един етаж“ по-надолу в текста.

Пета глава: Език и стил но новината

Както имат своя уникална композиция, съвременните новини имат и свои характерни език и стил.

Те имат свои жанрови, т.е. родови, белези като краткост, безпристрастност, яснота, разговорност, в които се оглежда социалната им функция и спецификата им на културна форма.

Тук ще се спра поотделно на някои от тези характеристики.

Достъпност

Ако трябва с една дума да опишем правилния език на новината, тя е „разбираем“. Това е условието той да стигне до максимално широка аудитория.

Да се опитаме да „разложим“ разбираемостта на съставните ѝ понятия. Преди всичко тя засяга лексиката на новината, т.е. думите,  които използвате.

Те не бива да излизат извън познавателната рамка на вашия читател. Иначе рискувате да изгубите вниманието му.

Вместо „многогодишна финансова рамка“ на ЕС, напишете „седемгодишен бюджет на ЕС“.

Вместо „механизъм за сътрудничество и проверка“, напишете „европейското наблюдение върху България и Румъния“.

Вместо „маастрихтски и копенхагенски критерии“ напишете „европейски изисквания за финансова стабилност“ и „политически условия за членство“ в ЕС.

Т.е., да сте разбираеми, означава да бягате от специализирания речник на групите, чиито събития отразявате – бизнес, политици, бюрократи, еврократи. Всяка от тях има свой жаргон. Той кара непринадлежащия към тях човек да се чувства външен, отчужден.

Това е обратно на интересите на медиума, чийто основен интерес е да приобщава, т.е. да образува около себе си общност – колкото е възможно по-голяма. Така че първото правило на новинарския език е: убий жаргона. Разказвай сложните неща с разговорния език на всекидневието, но не с уличния жаргон. Това не е лесно.

Да обясняваш непознатото на познатия език означава да имаш съответните познания за специализираната област, която мнозинството от хората не познават. Т.е. изисква компетентност.

Преодолейте изкушението да копирате административния стил, когато работите с документи, или цитирате представители на институции. Това отблъсква читателите.

Разликата между ведомствената и публичната комуникация е, че при втората възприемащата страна има свободен избор. Тя може да чете, но може и да не чете, може да слуша и да гледа, но може а да не го прави. Тя няма да ви избере, ако говорите на различен от нейния език.

Пишете на български. Винаги използвайте българска дума, за да замените чуждица. „Започвам“ вместо „стартирам“, „предизвиквам“ вместо „инициирам“, „осъществявам“ вместо „реализирам“, „умножавам“ вместо „мултиплицирам“, „завършвам“ вместо „финализирам“, „подчертавам“ вместо „акцентирам“, „тълкувам“ вместо „интерпретирам“.

Краткост

Кажете колкото можете повече с възможно по-малко думи.

Изградете си навик да броите думите в заглавието, лийда и в целия текст.

Съкратете всичко, без което можете да минете. Така улеснявате възприемането на текста и читателят ще ви бъде благодарен, че му пестите време и усилия.

Ако можете да кажете нещо с една дума, не го казвайте с повече.

„Бомбата уби пет души“ е много по-добро от „бомбата отне живота на пет души“.

„Блумбърг“ съветва:   „Никога не използвайте дълга дума, когато и кратка стига.

Ако е възможно да съкратите дума, винаги я съкращавайте“. (62)

Избягвайте ненужните прилагателни. Например: „В срещата участваха представители на 21 различни страни“.

Щом са 21, очевидно, че са различни. Т.е. не хабете думи, за да  казвате очевидното.

Използвайте кратки и прости изречения, като започвате от най-важното.

Винаги, когато е възможно, разделете дългото сложно изречение на няколко прости.

Избягвайте подчинените и вметнатите изречения, обособените части, особено в началото на изречението.

Простота

Избягвайте псевдобелетристиката. Не гримирайте новината като художествена проза, защото това е кич. Работите в съвършено различен жанр, където простотата и яснотата създават стойността.

Уравновесеност и неутралност

Избягвайте емоционално натоварените думи и изрази.  Можете да прозвучите пристрастно заради тях.

Деятелен залог

Това е основно изискване в писането на новини.

При деятелния залог подлог е извършващият действието, а пряко допълнение е обектът на действието.

„Парламентът прие закона“, а не „Законът беше приет от парламента“, което е същото, но в страдателен залог. 

В страдателния залог подлог става обектът на действието, а обстоятелствено пояснение е извършителят (субектът на действието). Т.е. страдателният залог разменя ролите.

Деятелният залог е за предпочитане в новините заради краткостта си. Първото изречение казва с три думи това, което второто казва с пет.

Той е за предпочитане и заради яснотата си. При него е ясно кой какво и на кого прави. Размяната на ролите в страдателни залог размива картината и разменя ролите и ударенията в нея.

Затова той е типичен за бюрократичния език, където замъгляването на смисъла често е целенасочено. („Беше решено…“, „стигна се до разбирането…“ и пр.

Динамика

Добре написаната новина предава действие.

Действието в езика носят глаголите.

Следователно репортерът винаги предпочита глагола пред отглаголното съществително.

„Новата технология води до повишаване на производителността на труда и до запазване на чистотата на въздуха“ е тромавият и чиновнически начин да се каже „новата технология повишава производителността на труда и запазва чистотата на въздуха“.

Заключение

Журналистиката и новинарството  като основна нейна част е самостоятелен дял на словесността, форма на културата, професия и обществена институция от началото на индустриалната епоха.

В днешния си вид тя е неразделна от масовото общество и масовата култура, тя е едно от превъплъщенията на последната.

Като такава журналистиката има своя уникална жанрова специфика и стилистика – т.е. набор от повтарящи се и характерни само за нея „практики, конвенции и форми“.

Ядрото на журналистическия дискурс са актуалността, достоверността, деперсонализацията на разказа в новините, претенцията за обективност заедно с резюмиращия новинарски лийд и обърнатата пирамида.

Главната особеност на този вид повествование е, че подрежда света не хронологично, а смислово, градирайки случващото се по важност, а не по последователност.

Този модел на общуване запазва и развива своята функционалост и в дигиталната епоха.

Цитирани източници, бележки:

1. Marcel Broersma. Americanization, or: the Rhetoric of Modernity. How European Journalism Adapted US Norms, Practices and Conventions. The Handbook of European Communication History, 2019
2. Denis McQuail. Mass Communication Theory. An Introduction. Second Edition. Sage Publications. 1987, p. 209
3. Христо Бонев. Вестникът и неговите читатели.“Наука и изкуство“, София. 1982. стр. 26-41
4. Denis McQuail. Пак там. Стр. 215
5. Denis McQuail. Пак там. Стр. 215
6. James W. Carey. Communication as Culture. Routledge. NY, 2009. Pp. 11-29
7. James W. Carey. Пак там. Стр. 18
8. James W. Carey. Пак там. Стр. 19
9. James W. Carey. Пак там. Стр. 20-33
10. James W. Carey. Пак там. Стр. 3
11. Дафин Тодоров. Чуждестранна журналистика. „Наука и изкуство“. Софиа, 1977 г. стр. 15-20.
12. Норман Дейвис. Европа.История. Издателство „Абагар“, Велико Търново. 2005 г., стр. 426-434
13. Еllul, Jacques. Propaganda. The Formation of Men’s Attitudes. Vintage Books. Random House, NY, 1962.
14. Дафин Тодоров. Пак там. Стр. 182-185.
15. Еllul, Jacques. Пак там. Стр. 90-91
16. Еllul, Jacques. Пак там. Стр. 92
17. Пак там.
18. Harold Lasswell. The structure and function of communication in society. In Schramm, W. ＆ Roberts, D. F. (1971). The Process and Effects of Mass Communication. Urbana: University of Illinois Press, pp. 84-99
19. White, D.M.  The Gatekeeper: a Case-Study in the Selection of News’, Journalism Quarterly 27, 1950. Pp. 383-390.
20. Easley, R., Guo, H., Krämer, J. – From Net Neutrality to Data Neutrality, Information Systems Research 29(2), pp. 253–272
21. Ерик-Еманюел Шмит. Нощта на огъня. Леге Артис. С.,2017, стр. 69-71
22. Osgood, C. E., & Tannenbaum, P. H. (1955). The principle of congruity in the prediction of attitude change. Psychological Review, 62(1), 42–55.
23. What does Web 2.0 Mean   https://www.techopedia.com/definition/4922/web-20
24. Пак там.
25. Joseph. T. Klapper. The Effects of Mass Communication. Free Press of Glencoe, Illinois. 1960
26. Denis McQuail. Пак там. Стр. 215
27. Janet Jones, Lee Salter. Digital Journalism. Sage Publications. London, 2011.
28. Уеб 4.0: Интернет на нещата и AI. https://bg.itpedia.nl/2018/11/12/web-4-0-the-internet-of-things-en-ai/
29. Office of the Director of National Intelligence. A publication of the National Intelligence Council. Global Trends. https://www.dni.gov/index.php/gt2040-home
30. James W. Carey. Communication as Culture. Routledge. NY, 2009. p. 157
31. В Janet Jones, Lee Salter. Digital Journalism. Sage Publications. London, 2011. p. 45
32. Mark Briggs. Journalism 2.0. How to Survive and Thrive. A digital literacy guide for the information age. University of Maryland. Philip Merrill College of Journalism. Knight Foundation. 2007.
33. Щефан Рус-Мол, Иво Инджов. Журналистиката. Учебник и наръчник. „Изток-Запад“. София, 2017, стр. 72-85
34. Chip Scanlan. Birth of the Inverted Pyramid: A Child of Technology, Commerce and History. https://www.poynter.org/reporting-editing/2003/birth-of-the-inverted-pyramid-a-child-of-technology-commerce-and-history/
35. David T.Z. Mindich. Just the Facts. How “Objectivity” Came to Define American Journalism. New York University Press. 1998. p 64
36. Abraham Lincoln’s assassination: Official accounts of the President’s murder in 1865 President Lincoln assassinated: Official account (1865) (clickamericana.com)
37. Technology and Ideology: The Case of the Telegraph. James Carey.  In Communication as Culture. Routledge, New York, 2009, p. 155-178
38. James Carey. Пак там.
39. THE EVOLUTION OF THE SUMMARY NEWS LEAD By Marcus Errico marcuse@eonline.com with John April, Andrew Asch, Lynnette Khalfani, Miriam A. Smith, and Xochiti R. Ybarra University of Southern California   http://blogs.elon.edu/mhm/files/2017/03/Media-History-Monographs-Volume-1.pdf
40. Paul Johnson. A History of the American People. Harper Perennial. New York, 1999, p. 392-394
41. Пак там.
42. Paul Johnson. A History of the American People. Harper Perennial. New York, 1999, pp. 601-602
43. Paul Johnson. A History of the American People. Harper Perennial. New York, 1999, pp. 511-627
44. Matthew Winkler and David Wilson. The Bloomberg Way. A Guide for Reporters and Editors. 10^th Edition. Bloomberg News, 1998, pp. 56-62
45.  Merlin Mann. Headlines. http://www.columbia.edu/itc/journalism/isaacs/client_edit/Headlines.html
46. First News Education. Journalistic Writing. Newspaper Headlines. https://schools.firstnews.co.uk/blog/journalistic-writing/newspaper-headlines-ks2/#:~:text=Headlines%20are%20designed%20to%20grab,they%20read%20the%20full%20story.
47. Reuters Handbook of Journalism, p. 28. https://www.trust.org/contentAsset/raw-data/652966ab-c90b-4252-b4a5-db8ed1d438ce/file
48. BBC News style guide. https://www.bbc.co.uk/newsstyleguide/h/
49. Владимир Симеонов. Пресжурналистика. Университетско издателство „Климент Охридски“, С., 2010
50. Matthew Winkler and David Wilson. The Bloomberg Way. A Guide for Reporters and Editors. 10^th Edition. Bloomberg News, 1998, p.26
51. Reuters Handbook of Journalism, p. 29. https://www.trust.org/contentAsset/raw-data/652966ab-c90b-4252-b4a5-db8ed1d438ce/file
52. Merlin Man. Пак там
53. Chip Scanlan. The nut graf tells the reader what the writer is up to. Poynter archive. https://www.poynter.org/archive/2003/the-nut-graf-part-i/
54. Пак там
55. Matthew Winkler and David Wilson. The Bloomberg Way. A Guide for Reporters and Editors. 10^th Edition. Bloomberg News, 1998, pp. 45-47
56. Пак там
57. Пак там
58. Текстът е писан преди войната в Украйна.
59. Pfizer Soars After Covid Pill Shoes Strong Results in Study.   https://www.bloomberg.com/news/articles/2021-11-05/pfizer-to-seek-u-s-nod-for-covid-pill-after-strong-results
60. Next pandemic could be more lethal than COVID, vaccine creator says https://www.reuters.com/business/healthcare-pharmaceuticals/next-pandemic-could-be-more-lethal-than-covid-oxford-vaccine-creator-says-2021-12-06/
61. Грета Дерменджиева. Онлайн журналистика. Университетско издателство „Свети Климент Охридски“. С., 2012
62.  Matthew Winkler and David Wilson. The Bloomberg Way. A Guide for Reporters and Editors. 10^th Edition. Bloomberg News, 1998, p.25
63. Marcel Broersma. Americanization, or: the Rhetoric of Modernity. How European Journalism Adapted US Norms, Practices and Conventions. The Handbook of European Communication History, 2019
64. Пак там. Стр. 6
65. Пак там. Стр. 9
66. Пак там. Стр. 10