Европа - българската утопия?

Днешната криза в България е криза на доверието – в политиците, партиите, институциите. То не е недоверие към отделни политики, лица или действия, а към цялостния курс на страната. Всичко от юни досега води към един въпрос – накъде върви тя: Напред към Европа, или назад към миналото си, което значи Русия?

Единствената открито антиевропейска партия в парламента е “Атака”. Всички останали афишират привързаност към ЕС и към принципите и ценностите в неговия договор. Лидерът на БСП води европейските социалисти. ГЕРБ се наричат “граждани за европейско развитие на България”. ДПС се изтъкват винаги като подчертано проевропейска формация. Между думите и делата им обаче зее пропаст.

Изкопаха я корупция, измами и конфликти на интереси, крадене на еврофондове, службогонство, политически назначения на “калинки”, злоупотреба с правосъдието и репресивния апарат и скандали като Пеевски и мораториума за земята.

Общото между всички тях е, че характеризират България като не-Европа. Българинът е гневен или отчаян, защото му се случва обратното на това, което е чакал от членството на страната в ЕС.

Ако причина за кризата е общественото недоверие в ангажимента на политическата класа към Европа, решението ѝ изисква то да бъде отстранено и заменено с доверие в проевропейския курс на страната.

Главната трудност е, че достатъчно силна алтернатива, която да поражда такова доверие, за момента не се забелязва. Няма вълшебни принцове върху бели коне на хоризонта.

Това означава, че кризата трябва да се решава с наличния “материал”, да употребя терминологията на един от главните участници в нея.

Шансът за решение е в това, че българската политика е силно персонифицирана. Тя е преобладаващо политика на лица, а не на каузи. Когато кажем БСП, разбираме Станишев. Когато кажем ГЕРБ, разбираме Борисов. Когато кажем ДПС, разбираме Доган/Местан. Когато кажем “Атака”, разбираме Сидеров.

Кризите възникват, когато лицата влязат в конфликт с официалните каузи на партиите си. Когато например социалист приема плосък данък, или пък се опитва да пребори мафията, поверявайки на едно от предполагаемите ѝ лица националната сигурност.

Или пък когато поведението на едно знаково лице е в рязко, понякога комично противоречие с официалния му етикет. Какво християнско и какво демократическо има в Бойко Борисов?У Сам по себе си той сигурно не е отрицателен или комичен герой. Проблемът започва от политическата му претенция.

Следователно снемането на недоверието трябва да започне не с отстраняване на традиционните партии (няма с какво да ги заменим сега и в обозримото бъдеще), а с лицата им, които го предизвикват.

Отстраняването на знаково лице в България обаче само по себе си е отделна криза. У нас оставката не е нормално демократично действие, а боен вик. Тя е равностойна на низвергване и носи риска от последващо преследване и отмъщение. Т.е. работещото решение не е “О-став-ка!”. Този възглас вероятно има силен “морален” заряд, но коефициентът му на полезно действие е разочароващ.

Ако кризата днес е на дискредитираните лица, оставката е единият и по-малко вероятният вариант за решаването ѝ. Другият е политиката да се върне към състоянието на политика на каузи, от това на политика на лицата.

На практика това би означавало знаковите фигури да се оттеглят без оставка. Запазвайки партийните си постове, да отстъпят от авансцената и да поверят действието там на свои представители, които са умерени и не толкова обременени с негативи. В публичния дебат трябва да влязат лица, които не задействат условни рефлекси сред избирателите.

Не е нужно тези лица да са напълно непознати. Това също би могло да породи недоверие. Достатъчно е да не включват автоматично отрицателните емоции на max. Когато нравственият максимализъм към политиците бъде доведен до истерия, той става контрапродуктивен и не произвежда нищо по-морално от съществуващото. Няма съвършени политици, както няма съвършени избиратели. Засега трябва да се задоволим с нормални и прилични. Толкова ли е невъзможно да си представим диалог между Томислав Дончев и Ивайло Калфин например?

Това е европейска практика. Когато знаковите персонажи така нажежат страстите, че демокрацията блокира, тогава на тяхно място се търсят консенсусни фигури с обединителни каузи. Най-пресният пример е Италия, която излезе от конфронтацията около Силвио Берлускони с помощта на Марио Монти и Енрико Лета. Общата кауза там е запазване на финансовата стабилност и връщане към икономически растеж.

Ако съдим по сондажите, България още дълго ще бъде обречена на коалиции. Позволим ли тази дума да стане мръсна, си създаваме нерешим проблем. За да не бъде тя мръсна, коалициите трябва да почиват върху прозрачни споразумения, в основата на които да стои широко споделян национален интерес. Като например принадлежността и ангажимента на страната към Европа.

Реалистичното решение на сегашната българска криза е в широка коалиция на проевропейските сили представена от нови лица на традиционните партии – в парламента и извън него. Тук включвам НДСВ и новия Реформаторски блок, който се състои от сравнително “стари” части – ДСБ, СДС, България на гражданите. Шанс за лансиране на новите лица като бъдещи депутати и министри биха били едни предсрочни избори. Със споразумение за тях сегашните партийни лидери могат да “измият” част от негативите, които натрупаха през последните месеци.

Оттеглянето на сегашните лидери, особено на тези, които са управлявали, може да бъда блокирано от евентуален страх от съдебна репресия. Условие то да се случи следователно е споразумение между партиите за отказ да влияят върху правосъдието и да го използват за политическа разправа. Такова споразумение не означава отказ да се търси отговорност на управлявалите, амнистия в името на мира. То означава само ненамеса в работата на съдебната система. Коалицията не бива да е безпринципна и да почива на взаимни индулгенции заради колективното оцеляване. Тя трябва да се основава на общата лоялност към европейските принципи на върховенството на закона и разделението на властите.

Вероятно за мнозинството от читателите тези идеи звучат утопично. Но в Европа те работят. Там е пълно с коалиции, включително и големи. България, поне номинално, е част от Европа. Ако се мръщим на коалициите, значи отказваме да се държим като европейци. И кой да ни е крив после, когато не живеем като такива?

Защо в Белгия християндемократи, социалисти, либерали и зелени могат да бъдат в едно правителство, а в България не могат? Кой подкокоросва уважаемите ни лидери да “зазиждат входове” и да “горят мостове” и като едни Вазови чичовци да се кълнат: “Целувание с Юда? Отнюд! Никогда до гроба…”

Те наистина ли не разбират, че ако сами се отказват от свободата да маневрират, я оставят на олигархията? Че в крайна сметка тя с “невидима ръка” ги мести по полетата на политиката и внимава да са разединени, слаби и зависими.

И ако сами не могат да се управляват на партийно ниво как да им повярвам, че ще се справят по-добре на държавно? На това недоверие, струва ми се, дължим в известна степен онези 50 на сто негласуващи.

Да, нашата политическа култура е различна от белгийската. Но не тук е главната причина белгийците да са способни на голяма коалиция, а ние – не. Ако белгийските християндемократи, социалисти, либерали и зелени не са заедно, на власт ще дойдат фламандските сепаратисти, които искат да закрият сегашната държава и да я разделят на две между френската и фламандската езикови общности. Общият страх на традиционните партии от това крепи белгийската широка коалиция. Той е “циментът” ѝ.

Ние също имаме общ страх – да не се превърне България в третата от двете скорости на Европа, да не залитне към миналото си, т.е. към орбитата на Русия. Тя още ни държи за чувствителни места като енергийните доставки и туристическия пазар. Тя е и ключов инвеститор в българската приватизация. Руснаците и определени кръгове у нас не гледат на еврочленството ни като на нещо необратимо. Една от линиите на мислене за реформата на ЕС пък е да му бъде направен “изход”, като стимул за държавите-членки да спазват правилата на съюза.

У нас има и вероятно ще има сили, чиито жизнени интереси са свързани с Русия. Това исторически е една от породите в българската политика. Българската голяма коалиция трябва да ги изолира, защото Европа е жизненият интерес на страната ни. На практика това означава да бъдат изолирани “Атака”, подобните ѝ формации, части от БСП. Сегашната криза дължим в голяма степен на тяхната роля в парламента.

Европейска България означава страна, където основните политически сили казват ясно и единодушно “не” на анти-европейските партии. Това у нас още предстои да се случи. И липсата му е една от причините за общественото недоверие и апатия.

Ако евентуалната голяма коалиция ще е проевропейска и ще гарантира, че България няма да се плъзне назад към Русия, това не значи, че тя ще е антируска. Просто и в двете страни трябва да е ясно, че очакваме по тръбите на “Газпром” у нас да пристига руски газ, а не руски порядък. Както е в цяла Европа.

Съзнавам, че засега преобладаващата част от хората у нас вероятно са скептични към такова решение. Каква обаче е алтернативата му? Тя е традиционните партии да продължават да се дискредитират, а страната да затъва в безпътицата си. Имаме такива случаи в историята си. Те са свършвали с едно – дискредитиране и крах на демокрацията, водещи в погрешната посока при огромна цена.