В отказа на британския парламент Обединеното кралство да участва в евентуален удар срещу Сирия има важен урок за България.
Този отказ е пример за ползата от мажоритарната избирателна система, с която британците избират своите представители в Камарата на общините.
Срещу предложението на министър-председателя Дейвид Камерън гласува не само лейбъристката опозиция. Противопоставиха му се 30 депутати от собствената му Консервативна партия и девет техни колеги от коалиционния ѝ партньор – либералите.
Този бунт показва как гласът на народа надделява над партийната дисциплина, което при пропорционално избраните депутати рядко се наблюдава.
Камерън заяви, че е разочарован от гласуването. Близкият до лейбъристите “Гардиън” отбеляза, че за него то е унизително поражение, че той е премиер, несъгласен с външната политика на страната си, че няма политическия опит на предшественика си Тони Блеър, нито неговата парламентарна подкрепа и не е изчислил шансовете на “ястребовия” си курс.
Не изключвам обаче Камерън тайно да е въздъхнал с облекчение след решението на парламента. То го отърва от участта на Блеър, който си спечели прякора “пуделът на Буш” (предишния американски президент), след като лоялно последва САЩ във войната в Ирак.
Размивайки партийните граници, парламентаристите заявиха, че не искат да се повтаря този ужас, който също започна с “данни от разузнаването” за никога неоткритите оръжия за масово поразяване на покойния иракски диктатор Саддам Хюсеин.
Но как консервативните “бекбенчъри” (вътрешнопартийната опозиция) си позволиха да нарушат така грубо партийната дисциплина? И то по толкова важен въпрос.
Отговорът е прост: Те се отчитат пред избирателите които са ги изпратили в Уестминстър, а не пред партийното си ръководство.
Британците масово и независимо от политическите си пристрастия са развили фобия от Ирак и повечето от политиците, които мислят за бъдещето си, очевидно се съобразяват с това. Те знаят, че когато след две години се явят в избирателните си райони, хората там ще съдят за тях до голяма степен по това за или против войната са били.
Против ударите се обяви Партията за независимост на Oбединеното кралство, националистическа и крайно консервативна група, която в последните години отхапа едри парчета от електората на консерваторите.
Както повечето британски премиери Камерън не посмя да постави под съмнение специалните взаимоотношения със САЩ. Лейбъристкият му предшественик Блеър също ги изтъква като основен аргумент за участието в Ирак в мемоарната си книга “Пътуване” (Tony Blair. A Journey. Hutchinson. London. 2010).
Но след Ирак и Афганистан светът не е същият. И гласуването в Камарата на общините го илюстрира.
Британците избират депутатите в долната камара на парламента си с най-простия вариант на мажоритарната избирателна система – “първият печели” (first-past-the-post). Районите са едномандатни и във всеки от тях побеждава този кандидат, който събере относително най-голям брой гласове. Веднъж избран, той вече представлява всички граждани от района си – и тези, които са за войната, и тези които са против. Ето защо той внимателно претегля какво мислят хората, пред които ще застане в края на мандата си – не от грижа за сирийския народ, а за собственото си бъдеще.
Пропорционално избраният депутат няма такива грижи. И за него се твърди, че веднъж избран, представлява всички избиратели, но това е лицемерие или кухо пожелание. Той представлява тази (про)порция от избирателите, които са вкарали партията му в парламента и се отчита пред нея, по-точно пред лидера, който пише или одобрява листите.
И при мажоритарната система партиите номинират кандидатите, но централите едва ли са заинтересовани това да бъдат послушковци, които хората в района биха отхвърлили. Гласува се за конкретни лица, които трябва да имат доверието на избирателя. При пропорционалната система се гласува за цветове, зад чийто параван на избирателя се спускат списъци с кандидати, много от които хората не познават.
Затова трябва да сме щастливи, че САЩ не искат от България да прати един от двата си годни за нещо бойни кораба край сирийския бряг. Виждате ли у нас лидер, способен да вземе властта, на когото му стиска да каже “не” на американски президент? (В интерес на истината не само ние сме в това положение в Източна Европа).
А съгласи ли се лидерът, пропорционално избраните депутати гласуват като машина (с незначителни изключения, които системата скоропостижно отстранява). Нагледахме се на това и при ГЕРБ, и сега. Да си спомним как за броени дни избраха Делян Пеевски за шеф на националната сигурност и след това го уволниха, с едно и също мнозинство и в разрез с всякакви принципи.
И тъй като историята напоследък не ни е надарила с велики лидери, трябва да имаме поне парламент, който вместо машина за гласуване да бъде “ръчна спирачка” на наличните. Струва ми се, че за това би помогнала много мажоритарната избирателна система.
П.П.: Когато става дума за химически оръжия, е от полза да си виждал т.нар. “макови полета на Фландрия” – равнината около Поперинге и Ипър, близо до границата между Белгия и Франция, където за четири години окопни сражения през Първата световна война са загинали стотици хиляди. Голяма част от тях – англичани и французи -са жертви на бойните отровни газове използвани за първи път в историята от германците. Гледката днес е отрезвяваща – равни и тихи зелени поля с бели кръстове докъде поглед стига. Между другото, името на едно от най-старите бойни отровни вещества, иприт, идва от Ипър.
Великобритания и Франция са в основата на приетата през юни 1925 година и влязлата в сила през февруари 1928 година международна забрана на химическото оръжие, т. нар. Женевски протокол, който обхваща и бактериалните оръжия. По-късно същата материя е покрита от международни конвенции за забрана на химическите и на биологическите оръжия през 1972 и 1983 г.
На ниво държавно ръководство, и Обединеното кралство, и Франция са категорични, че използването на химически оръжия не може да остане безнаказано, защото това подкопава световния ред. Ако днес някой се измъкне невредим от такава авантюра, утре други могат да го последват.
Обществата обаче са разделени с лек превес на противниците на военната акция. Ако във Франция президентът Франсоа Оланд все още удържа твърдия курс, това вероятно може да се обясни с липсата на иракски опит у французите за разлика от англичаните. По въпроса за ударите Камерън има не по-малка власт от Оланд. Той можеше да не се съобрази с гласуването в парламента. Но не посмя да тръгне срещу обществените настроения. Изборите за Камара на общините са през май 2015 г.
Интересно е, че в презморските си военни действия САЩ напоследък намират по-надеждни съюзници сред левите и прогресивни лидери на европейските сили – лейбъриста Блеър и социалиста Оланд. При десните Жак Ширак и Дейвид Камерън Франция и Великобритания отказаха да участват – съответно в Ирак и в Сирия.
Добре би било зад евентуална наказателна акция да застане с резолюция Съветът за сигурност на ООН, но, както американският президент Барак Обама отбеляза в събота, той е неспособен на такова решение. Ако зависеше от Русия и Китай, които имат право на вето, сигурно Саддам Хюсеин щеше да е жив и здрав до днес и да третира непослушните части от народа си като хлебарки – да ги пръска с “Райд”.
Близкият и Средният изток са постоянното Ватерлоо на т. нар. Обща външна политика и политика за сигурност на Европейския съюз. Нищо общо няма в подхода на 28-те към Сирия. Както едно време нямаше към Ирак. Отива му описанието от Вазовите “Чичовци” – “всяка коза за свой крак”. Включително и Катрин Ащън, шефката на европейската дипломация. Това, за което тя внимава най-вече в момента, е да не се пречка много-много на големите столици.
Единствената велика сила, която може да поддържа някакъв световен ред (справедлив или не) остават САЩ. Другите имат надежди или претенции за това.
Българската позиция за Сирия е съвсем европейска – външният министър говори едно, президентът – второ, част от опозицията – трето. И най-вече – говорят без никой да ги е питал.