Да събаряме ли паметници?

Или пак за опитите с чук да сменим чип

“Когато гражданската енергия се отклони към паметниците, властта оцелява. Правителства трябва да се събарят, не паметници. Пука му на Янукович, че гътнали Ленин…”

Това написах в неделя вечер в профила ми във “Фейсбук”, след като видях по телевизията как в Киев част от протестиращите катурнаха от пиедестала и разбиха на парчета паметника на вожда на Октомврийската революция и създателя на Съветския съюз.

Под постинга се разви оживена българска дискусия. Ставащото в Украйна вълнува нашего брата.

Намираме поне две общи точки с украинците, макар те за разлика от нас да не членуват в Европейския съюз. Това е дилемата между Европа и Русия, в която пък се проектира дилемата между миналото и бъдещето ни.

Събарянето на статуята на Ленин в Киев се оказва в центъра на българския интерес към събитията в Украйна. В неговата сянка останаха дори реакциите от Брюксел на тях.

Украинската тема у нас мутира в стария спор да събаряме ми паметници изобщо и тези на Съветската армия в частност. Той показва, че европейското членство не лекува всичко, без да подценяваме преобразяващата му сила.

Мисля, че събаряйки паметника на Ленин, киевските протестиращи си вкараха автогол и отбелязаха точка за президента Виктор Янукович, когото искат да свалят.

Това действие насочва енергията на протеста към един символ и я отклонява от главния й обект – правителството. Новите управляващи в Киев отдавна не се индентифицират с комунизма и с пролетарската революция. Разрушаването на идол от миналото за тях е просто акт на нецивилизованост.

Но точно в това си качество той им е добре дошъл, защото дава формален повод за разследване срещу протестиращите, което прокуратурата вече е започнала. Той може да бъде изтълкуван и като недопустимо нарушение на обществения ред и да оправдае ново използване на сила от правителството, за да разгони митинга на Майдан. Най-сетне, позволява на властта да оформи отблъскващ медиен образ на демонстрантите като вандали, да ги обвини, че преминават границата на мирния протест.

Разрушаването на паметник е разделящ акт. То е тежко оскърбление към чувствата на тези, които още тачат символа. Разделението на украинците сега работи за Янукович. Ако се обединят, той пада. Дори Москва не може да го спаси. Ако обаче са разделени, той има на кого да се опре.

Проевропейците, които искат оставката му, се идентифицират с главния му политически противник – затворената бивша министър-председателка Юлия Тимошенко. За Янукович сега е жизнено важно преди президентските избори догодина да покаже това, което е важно и за сегашното българско правителство – че демонстрантите в столицата не представляват народа, че той в мнозинството си не споделя техния гняв и подкрепя държавното ръководство.

Както в София, така и в Киев има контрапротест. Според участниците в него на Украйна не й трябват по-близки отношения с Европа, защото не е готова за тях.

Така че, накратко, събарянето на паметника Ленин може да е емоционален изблик на свободолюбие, порив към демокрация и стремеж към Европа.Но то лесно може да бъде окарикатурено и обърнато против каузата на протестиращите, като в същото време мобилизира и консолидира техните опоненти.

А що се отнася до принципния въпрос, да събаряме ли паметници, нямам отговор.

Защото работата не е в паметниците по площадите, а в тези в главите. Тях няма как да ги натрошиш с чук.

Опит за това – в буквалния смисъл на думата – направиха червените кхмери в Камбоджа. За пет години след 1975 г. те избиха между 800 000 и 1,5 милиона свои сънародници, често използвайки това сечиво, за да пестят патрони. И останаха в историята като един от най-смъртоносните режими.