Известно време ме нямаше. Бях на плаж. Няма само олигархията да “ваканцува”.
На плажа е хубаво. И олигархията беше там. Лежеше под балдахин. Носеше златен синджир. Слушаше чалга. Пиеше нещо със сламка. И ѝ правеха масаж.
И аз си поръчах масаж. Бях олигарх за половин час. Не е лошо.
Но сега искам да ви разкажа три други истории от “ваканцуването” ми в България.
Кърпене на мизерията
В тихото съботно утро под Витоша ме събужда режещ звук на флекс. Съседът и синът му, обрязват гнилите части от купето на 20-годишното им БМВ.
Следва пронизителен писък на бормашина. Инженер Ганев пробива дупки по здравите части от корпуса, за да занити за тях нови парчета ламарина, заместващи изрязаните.
“Направи си сам” открай докрай. Нито стотинка за майстор. Звуковият терор на флекса и бормашината и дълбокомисленото суетене около старата таратайка продължават цяла събота и неделя.
Не знам друга страна в Европейския съюз (може би Румъния прави изключение) , където някой би посветил два дни да обгрижва нещо, дето става само за изхвърляне.
Защото това е време, което би употребил по-добре, ако през него намери начин да спечели пари, за да си купи нещо ново.
Българинът се оплаква от мизерията си и в същото време любовно я кърпи.
Същата работа е с правителството на Орешарски – кърпене на нещо, дето не става за нищо. Жал ни е да изхвърлим миналото си. Олигархията живее от това. При това добре си живее. И си купува нови беемвета. От последните модели.
“България си отива”
Така твърдят на чаша бира колеги, с които винаги ми е драго да се видя в София и на чието мнение държа.
И се обосновават със статистика. Българите намаляват. Младите и образованите емигрират. Оставаме ние, старите и циганите. Те, за разлика от нас, се плодят и множат, а ние се стопяваме. На всички децата ни вече са по Западна Европа. И нямат намерение да се връщат.
Всъщност България не си отива. Тя пак е тук, но се променя демографски. И промяната не ни харесва. Защото циганите “отказват да се интегрират”. Не работят, не учат, не се мият, само крадат и чакат на социални помощи.
Любимият ми въпрос към тези, които говорят за “интеграция” е, съгласен ли си детето ти да се ожени (омъжи) за циганка (циганин)?
Отговорите се делят на две групи: (а) откровено “не”; (б) увъртане, което започва с “ама чакай сега…” Моят принадлежи към група (а), но не се гордея с него.
Интеграция означава да приемем различните хора като част от нас – с доброто и с лошото у тях. За какво приемане може да става дума, ако се гнусим да се оженим / омъжим за тях? Как те ще станат част от обществото, щом не могат да станат част от семейството ни?
А то може да свърши най-добре това, в което държавата е безсилна – да промени бита и навиците.
България далече не е единственият пример за трудна интеграция на малцинство. Неотдавна се навършиха 50 години от историческата реч на Мартин Лутър Кинг пред Линкълновия мемориал във Вашингтон – “Имам мечта”. Само преди 50 години черните в САЩ не са можели да пътуват в един автобус, да се хранят в един ресторант, да учат в едно училище с белите.
Днес от тази расова дискриминация няма помен и е пълно със смесени бракове между черни и бели. В последните години Америка имаше двама черни държавни секретари – Колин Пауъл (преди това главнокомандващ на въоръжените сили) и Кондолиса Райс. Тече вторият мандат на първия им черен президент – Барак Обама. Само преди 50 години нямаше да пуснат Обама в автобуса. Днес той е в Белия дом.
Настина, черните продължават да са сред социално най-необлагодетелстваните, но разликата с миналото е драстична.
Белгия, където в момента живея, има сравнително добре интегрирано малцинство от Централна Африка – главно от Конго, бившата белгийска колония.
Нещо обикновено е да видиш смесени черно-бели двойки, при това често на почтена възраст. Когато училищата приключат занятия след обяд, от вратите им се изсипва разноцветна тълпа деца – бели, черни, азиатчета. Тичат заедно към парка, киното, метрото.
Ред черни се държат по-европейски от белите. Говорят по няколко езика, имат престижни професии. Така например в клиника “Леополд” преди две години ме лекува д-р Дуала, мисля че беше от Камерун. Черна като антрацит. Имам ѝ пълно доверие. И не само аз.
И тук семействата от третия свят имат повече деца отколкото традиционните европейци. Но никой не плаче, че “Белгия загива”. Черните гордо заявяват, че са белгийци. Публиката се гордее с постиженията им – особено в националния отбор по футбол и водещите клубове. Враждебни към тях са само шепа комплексари от тукашната “Атака” – “Влаамс беланг”.
Защо ние да не можем да направим това? Не сме имали нито робство, нито Гражданска война, нито “Ку клукс клан”, нито колонии. Исторически отношенията ни с ромите са много по-малко обременени от тези на САЩ, Франция и Белгия с техните малцинства.
И тук май не искаме да се разделим с миналото и неговите предразсъдъци.
Маршрутка от София до Брюксел
Както казах в началото, на плажа е хубаво. Толкова е хубаво, че не ми се тръгваше. Измолих още три работни дни отпуска и прибавих към тях два почивни. Прежалих самолетния билет за връщане. За по-късни дати авиолиниите ми предложиха цени, от които и олигарх би го заболяло.
Затова се насочих към алтернативен транспорт. Между България и Западна Европа пътуват … маршрутки. От София, Перник, Разград, Силистра, Кърджали и други градове до френските, белгийските, холандските градове с най-големи български имигрантски общности. Обикновено те се състоят основно от български турци.
През 2008 година хванах такава маршрутка от Брюксел до София и написах репортаж от пътуването. После си мислех, че този бизнес е загинал заради нискотарифните авиолинии. Нищо подобно. Не само че не е загинал, но процъфтява. Превозвачът от провинцията, на когото се обаждам, твърди, че едва смогва на търсенето. Места се намират само с предварителна резервация.
В неговия град предприятията са затворени. Поминък няма. Трудоспособното население масово се е изнесло на гурбет по Западна Европа. И понеже пътувания и превоз на багаж непрекъснато се налагат, а цените на официалните превозвачи са непосилни за тези хорица, ето ти ниша за маршрутките.
Обикновено това са осем-местни микробуси собственост на предприемчиви хора, които наемат полулегално шофьори за курсовете. Те се свързват с пътниците по телефона, уговарят си срещи, вземат ги от уговорени места и ги карат на уговорени места по маршрута.
С моя шофьор, чието истинско име ще скрия и ще го нарека Мустафа, се уговаряме да ме вземе от централната автогара в София. Той малко се позабавя. Идва от около 300 километра и по пътя трябва да прибере други пътници. Освен мене има да взема още един от покрайнините на столицата.
В ранния следобед всички от списъка са на борда и се отправяме по маршрута: София-Калотина-Белград-Суботица-Хоргош-Сегед-Будапеща-Виена-Пасау-Регенсбург-Нюрнберг-Вюрцбург-Франкфурт-Кьолн-Аахен-Брюксел-Антверпен. Пътници има за Франкфурт, Брюксел и Антверпен. Таксата е 120 евро на човек. Според предварителната уговорка маршрутът трябва да бъде взет наведнъж за около 20 часа. На практика пътуването продължава 30 часа.
Закъснението започва още от Калотина-Градина, където за преминаване чакаме около час и половина. След летните отпуски турските гастарбайтери се връщат в Германия и съседните ѝ страни и по извън-шенгенските граници по пътя опашките са епични.
На българската митница никой не ни закача. Преди граничния контрол Мустафа събира документите ни за самоличност и ги подава на граничния полицай, който весело и по свойски го поздравява. Явно го познава.
-Закъде сте, бе банда?
-За Белгия.
Вика имената едно по едно и всеки се обажда: “Аз”. Излязъл е от будката си и стои до отворения прозорец на колата. Не задава никакви други въпроси. Когато проверката е приключила, Мустафа се ръкува с него през прозореца и плъзва в дланта му сгъната банкнота от 5 лева. Полицаят я прибира с отработено движение и весело маха за изпроводяк.
Ако на КПП-то има камера, тя нищо не е видяла. Дребният рушвет се вижда само от вътрешността на колата, ако си близо до Мустафа и ако го виждаш какво прави и го чуваш какво говори. Главно се оплаква, че “чорба парасъ”-то за пътните и граничните полицаи е изцяло за негова сметка. Работодателят не признава тези разходи, без които разписанието е под голяма въпросителна.
Ако те е стис за тези 5 кинта, може дълго да те проверяват на границата и накрая изобщо да не я минеш. Защото и властите, и Мустафа знаят, че този вид превози изначално са в куп нарушения, за които ще стане дума по-нататък.
От сръбската страна, на КПП Градина, адетът е друг. Мустафа бута 5 евро в един от паспортите, но граничната полицайка му ги връща:
-Узми си паре – казва кротко сръбкинята и после с многозначителен знак посочва към митничарите в следващата кабинка.
Сръбският митничар не смее да вземе пари в брой. Той праща Мустафа в съседния безмитен магазин. Оттам той се вдръща с нещо квадратно увито в черен найлонов плик. Такива с пликовете в сръбската безмитна търговия. Непрозрачни. Като в магазин за порно-материали.
Всички обаче знаем какво се крие в черната торба. Стек цигари. И то не за 5 евро, а поне за 10, обяснява Мустафа възмутен от митничарската лакомия. Но ако не ги уважиш, те карат да свалиш целия багаж и го проверяват косъм по косъм.
Сега се сещам какво носеше една лепа руса сръбкиня в гранична полицейска униформа, която излезе от кабинката на митничарите и влезе грациозно в сградата на граничния пункт. И тя носеше паралелепипед в черна обвивка.
Иначе през два метра висят плакати за някакви инициативи срещу корупцията и призиви към преминаващите да не дават пари.
За разлика от България, в Сърбия, в бедните Западни покрайнини всеки сантиметър земя край пътя е обработен. Сред полето на много места се белее трасето на нова магистрала, която строят от Ниш до Градина – единствените 150 км по целия 2 200 – километров маршрут, по който няма аутобан.
По 60-те километра от София до Калотина има нещо, което се доближава до него, но не е същото. И тук не сме се разделили с миналото.
Надвечер сме на сръбско-унгарския КПП Хоргош. Опашката е отчайваща. ТИР-ове, автобуси, коли проточили се в продължение на поне три километра. Придвижват се със сантиметри в час. Спомням си за заглавието на един филм от моето детство – “Най-дългата нощ”.
Това наистина беше една от най-дългите нощи в живота ми. Чакахме осем часа да минем границата. Времето, през което по “разписание” трябваше да прекосим поне Унгария и Австрия. Дремейки седнали в купето, или пристъпвайки нервно около колата, посрещнахме утрото със зачервени очи и каталясали.
-Батко, поспи, че после ще помагаш – каза Мустафа.
-Какво да помагам?
-Ами да покараш малко, ако искаш, докато аз поспя.
Помислих, че се шегува.
-Да покарам, ама редно ли е? Ако стане беля, не дай Боже, кой ще отговаря? Ако ни спре полиция, какво ще обяснявам?
Мустафа не настоява, въпреки че вече е капнал от умора. Няма втори шофьор. Той трябва да изкара сам целия курс. Да преспи на бързо в Антверпен и на следния ден да тръгва обратно за България.
Обяснява ми накратко това, за което изобщо не се замислих на тръгване. Този превоз е нерегламентиран. Фирмата, която го наема, няма лиценз за международни превози.
Това означава, че никой от нас няма статут на пътник и не се ползва от правата на пътник по българското и по европейското законодателство.
Няма билети, няма разписание, няма обезщетение за неизпълнението му, няма ангажимент и гаранции за сигурността на пътниците, няма задължителното безплатно настаняване, закуска и безалкохолни напитки при неочаквано дълги престои, няма сигурност за багажа и задължение за заплащане на обезщетение, ако нещо от него се изгуби.
Пред властите ние сме група приятели, които са решили да пътуват заедно с автомобил предоставен на един от тях с пълномощно от собственика.
Мустафа твърди, че сайбията плащал данъци, но не съм сигурен за какво и възоснова на какво. Документи за превоз не се издават. Плаща се на ръка в края на курса. И след като фирмата няма лиценз за международни превози от какво отчита приходи?
Като се има предвид всичко това, Мустафа е в пълното си право да поиска да го сменя? За какъв се мисля аз? За клиент? Къде го пише това? Аз просто съм негов познат, случаен спътник.
И, честно казано, човещината изисква да покажа малко разбиране и съчувствие към Мустафа. Той е едно бедно момче. Не знам има ли изобщо трудов договор. Плащат ли му осигуровки? Очевидно е, че не му осигуряват задължителната по закон почивка. Автомобилът не е снабден със задължителния тахограф – устройство, което отчита колко време се е движил и почивал, кога са се сменили шофьорите.
Когато се върне от курс, Мустафа представя на чорбаджията приходите според броя на пътниците и отчита разходите с бележките от бензиностанциите и магистралните такси. След като собственикът удържи печалбата и амортизациите, каквото остане е за него.
Ето защо той си е взел храна и термос с кафе от дома. Не харчи нищо в крайпътните заведения, които са кожодерски. Зарежда на точно определени бензиностанции, където цените са по-тънки.
Мустафа стоически кара през цяла Унгария, Австрия и през почти цяла Германия. Това са над 1 000 км. В Австрия и Германия три или четири пъти пъплим едва-едва в километрични опашки по аутобаните.
На стотина километра преди Кьолн виждам, че Мустафа почва да задрямва. Шари от лента в лента с почти 150 км в час. Навън е тъмница, вали. Той е на волана повече от 24 часа.
Седя до него, ръчкам го да не заспи, приказвам му глупости, пускам радиото на макс. Нищо не помага. Накрая спира на един паркинг на около 80 км от Кьолн и казва:
– Трябва да поспя. За да стигнем живи и здрави. Ако искаш, карай ти, ако искаш спи. Ще потеглим пак сабахлем.
После пак го удря на молба:
-Батко, моля ти се. Покарай поне 50 километра. Колкото да подремна малко.
Наближава полунощ. Всички останали в буса спят. Жал ми става за Мустафа. А и утре сутрин съм на работа. В края на краищата се навивам да карам последните почти 300 километра до Брюксел.
Мустафа е благодарен. Сядам на неговото място, а той – на моето и почти веднага заспива.
Оказва се, че мога да карам маршрутка. Имам план “Б”, ако ме уволнят.
До Брюксел Мустафа има повече от два часа да поспи. Един от пътниците и аз слизаме там. Последните 40 км до Антверпен са пак негови.