Преди една година Съюзът на издателите в България подаде жалба в Европейската комисия за незаконна държавна помощ, предоставена на Корпоративна търговска банка (КТБ) и на свързаната с нея Нова българска медийна група (НБМГ) чрез депозитите на държавни дружества в банката.
Под жалбата се подписа тогавашният председател на съюза и съиздател на вестниците “Труд” и “24 часа” Любомир Павлов. Той не се възползва от правната възможност да запази анонимност и по-късно скъпо плати за това.
Според жалбата държавните пари в частната КТБ, която финансира изданията на Ирена Кръстева и Делян Пеевски, им дават необосновано конкурентно предимство, изкривяват пазара и са в нарушение на европейското законодателство за защита на конкуренцията.
Адвокатите на Павлов работеха и по други жалби до Комисията, до които в крайна сметка не се стигна. Едната беше за незаконно субсидираните според тях цени на изданията на НБМГ; друга – за преобладаващия контрол на Пеевски върху разпространението на печатни издания у нас, и трета – за ограниченията върху достъпа на гражданите до информация заради този контрол. По данни, с които тогава разполагаше жалбоподателят, собствениците на НБМГ, държаха 80 на сто от разпространението.
Два дни преди жалбата, на 6 юни 2012 г. монополът на групата Пеевски-Кръстева стана основна тема на публично изслушване за свободата и плурализма на медиите в България, организирано от групата на либералите в Европейския парламент. Издателят на “Труд” и “24 часа” имаше неблагоразумието да участва в него, та дори да се изкаже.
С връщането си в София, Павлов и съдружникът му Огнян Донев получиха обвинения за документна измама и пране на пари. Собствеността им в изданията беше запорирана.
Обвинението беше гарнирано с изтекъл в медиите компромат – запис на частен телефонен разговор, в който се твърдеше, че се чува гласът на Павлов. Тогава, може би за първи път, на сравнително ниско ниво наблюдавахме как действа моделът криминално обвинение плюс теч на запис от подслушване.
Павлов беше принуден да продаде вестниците, да подаде оставка от Съюза на издателите и изобщо да напусне този бизнес. Обвиненията срещу него и Донев паднаха, едва когато падна правителството на ГЕРБ. Толкова за независимостта на съдебната система у нас, или поне на някои нейни представители.
Пеевски-Кръстева победиха. Междувременно руски фирми, свързани с КТБ купиха “Булгартабак” и това, което някога беше БТК.
Служители в Генерална дирекция “Конкуренция” на Европейската комисия напразно чакаха от Павлов отговор на технически въпроси свързани с жалбата му за незаконна държавна помощ. На него вече и през ум не му минаваше да отговаря. И не след дълго жалбата бе оставена без последствия и приложена към дело.
Не упреквам Любо. Той беше в лапите челични на “реформиращата се” и “независима” съдебна система, която, както знаем, Комисията наблюдава отблизо и всяка година пише доклади какво е видяла.
Не видя обаче как Пеевски използва връзките си в следствието и собствеността си в медиите. Ако попитате Комисията защо, нейните говорители ще ви отговорят, че наблюдението “не се занимава с индивидуални случаи”, а откроява явленията и тенденциите.
И като си говорим за тях, бих откроил поне две тенденции в тази област у нас.
Първата е, че компанията Цветан Василев (президент на КТБ)-Пеевски- Кръстева е зинала да погълне колкото може, ако може всичко, в сектора на медиите и комуникациите. Да тури ръка, така да се каже, на нервната система на обществото.
Втората е, че контрола си върху тази система, тя е готова да търгува срещу покровителство от всяка власт. Помним как първо бяха против Борисов, после – за него, после – пак против. Става дума за безсрамен, безпринципен и безцеремонен олигархичен интерес, курбан на който става цяла професия и съсловие – журналистиката, а с нея – и обществото, на което е призвана да служи.
Обществото се усети как го изнасилват, едва когато Пеевски посегна и към държавната сигурност. И дори срещна политическа воля да я получи. Добре, че нямаме ядрено куфарче, иначе можеше и него да поиска.
Гражданите (и селяните) нямаха нищо против субсидираните му таблоиди да душат като плевели свободния и сравнително качествен печат. Нямаха нищо против да ги обливат лъжите и манипулациите им. Възроптаха, едва когато “медийният магнат” посегна да ги хване за гушата чрез най-дългоръката репресивна служба в страната. Дано сега им просветне, че който не цени свободата на медиите, рискува да изгуби свободата си изобщо.
Но българските граждани (и селяни) не бива да се потискат. Европейската комисия реагира на Пеевски също като тях. Тя все се опитваше да заобиколи или да замете под килима това масивно явление и започна сдържано да му реагира, едва когато вече нямаше как.
Имам списък от служители, експерти, членове на политически кабинети, евродепутати, лидери на политически групи и дори комисари, които много добре, в детайли дори, знаят за какво става дума. Но не си мръднаха пръста. За тях Павлов и Пеевски бяха два корпоративни интереса, между които беше по-благоразумно да не вземат страна.
За това европейските институции наистина имат железен аргумент – Пеевски и пеевщината са неща, с които България трябва да се справи сама. Така наречените копенхагенски критерии, т.е. политически критерии за членство в ЕС, означават, че присъединилата се държава трябва да може сама да гарантира върховенството на закона, свободата, човешките права. Пеевски свидетелства в каква степен България (не) може да прави това. И тук Комисията, като пазител на договорите, има и повод, и дълг да се намеси.
Ако компетентните български власти не искат да видят нарушенията на монополното законодателство и пазарните принципи в медийния сектор, тя може да им ги покаже. Ако българските институции и политици не искат прозрачност кой как получава длъжности и власт, кой какво и как е напазарувал от вестниците, радиостанциите, Интернет сайтовете и телевизиите, Европа може да ги принуди да поискат. Впрочем, заместник-председателят на Комисията Нели Крус, която вече година проявява интерес по българския въпрос, получи миналия септември в София от Бойко Борисов обещание за такава прозрачност. Той обаче падна от власт преди да го изпълни. Наред са Орешарски и Плевнелиев.
А вие, драги български граждани (и селяни), не чакайте баба Европа да ви освободи. Тя не е дядо Иван и е заета с по-големи неща. Делото по вашето спасяване е ваше дело. Вземете го в ръце. Инак ще се удавите.
