Jelev.info
Veselin Jelev's Blog

Всичко от категория 'Европа'

“Валяло, а аз не съм усетила…”, пееше някога Йорданка Христова.

Днес можем да перифразираме стиха като: “Оправили сме се, ама не сме усетили”.

Малко преди края на петгодишния си мандат Европейската комисия на Жан-Клод Юнкер съобщи, че предлага Европейският съюз да прекрати наблюдението над правосъдието и вътрешните работи на България и да продължи за неопределено време това над Румъния. Досегашният мониторинг над балканските съседки продължи над 12 години.

“Новината” всъщност не е новина. Юнкер обеща, че ще направи това, още в началото на мандата си през 2014 година с последващата уговорка, че двете страни не са “интимно свързани” и че една от тях може да остане обект на инструмента на наблюдението – т.нар. Механизъм за сътрудничество и проверка – докато другата се освободи от него. Той удържа на думата си.

С днешна дата знаем, че обявеното днес решение не е окончателно. По него предстои да се произнесат държавите членки (Съветът на ЕС) и Европейският парламент и Комисията да го вземе окончателно, се съобрази с техните становища. Срок за това няма. Но европейски източник запознат с материята днес каза пред журналисти в Брюксел:

“Много малко вероятно е процесът да приключи в кратък срок. Най-вероятно това ще стане при следващия Колегиум” (на членовете на следващата Комисия начело с Урсула фон дер Лайен – б.а.).

Ако остане в сила досегашната практика, Съветът ще изрази становището си със заключения по докладите на Комисията, а парламентът – с незаконодателна резолюция. И двете изискват обикновени мнозинства, следователно най-вероятно изглежда изразеното днес намерение на Комисията да стане окончателно решение.

Тя описа прекратяването на досегашния механизъм за България като “преход” към мониторинг за върховенството на закона, който тепърва ще се създава, ще важи за всички членки на ЕС и ще обхваща повече области от сега наблюдаваните в България и Румъния.

Ако сумираме досегашните резултати в Механизма за сътрудничество и проверка, Румъния изпреварва България, но тя пропиля актива си, защото управлявалите доскоро социалдемократи обезсилиха приетото преди тях антикорупционно законодателство и подложиха на натиск Антикорупционната дирекция (ДНА), уволвявайки нейната ръководителка Лаура Кодруца Кьовеши, за да се завърне тя, въпреки съпротивата на официален Букурещ, като първият европейски главен прокурор.

От друга страна, цитираният източник, отчитайки, че България е изпълнила всички 17 препоръки по механизма, посочи, че “докладът не казва, че целта е постигната и работата е свършен…Той не е знак, че всичко е перфектно”.

Има и политически контекст. Социалдемократическото правителство на Виорика Дънчила в Румъния падна, след като изгуби вот на недоверие в парламента. На негово място ще управлява временен кабинет до изборите догодина. Очевидно Брюксел предпочита да приключи наблюдението със стабилен партньор, посочен от румънските избиратели, а не с отиващата си власт, която носи отговорността за връщането назад.

Въпреки това разликите в досегашните резултати на двете страни са повече от очевидни. Днешните доклади са доказателство, че Брюксел не винаги вижда живота с очите на европейските граждани. Питайте когото си искате дали смята корупцията в България за победена на фона на “Апартаментгейт”, “къщите за тъщи” или сериала “КТБ”. Питайте и дали някой смята съдебната реформа за завършена при състезанието с един кон за определяне на следващия главен прокурор.

В Румъния поне двама души от върха на политиката влязоха в затвора – бившият министър-председател Адриан Нъстасе и бившият председател на Камарата на депутатите и лидер на социалдемократите Ливиу Драгня.

В България най-високото ниво от държавната пирамида, на което имаме осъдителна присъда за корупция, е кмет на столичен квартал. При това присъдата не е окончателна.

В Румъния антикорупционната прокуратура има забележителна поредица от резултати в преследването на корупцията и злоупотребите в с властта.

В България държавната комисия известна като КПКОНПИ има жалко досие, завършващо с оставката на шефа ѝ заради незаконни постройки на терасата му, за които той беще наказан с дипломатически пост в чужбина (както по времето на Тодор Живков правеха с тези номенклатурни кадри, които трябва да бъдат отстранени от местната политическа сцена, но в същото време знаят твърде много).

С обвинения за финансови престъпления (не точно корупция) са трима големи за българските мащаби (средни или дребни за европейските) олигарси, чиито изгледи да получат осъдителни присъди са още неясни.

Делото за фалита на четвъртата по големина банка продължава да се точи, а червеният бизнесмен, заловен да укрива издирван от държавата престъпен бос, е пак в играта (макар и низвергнат от местната партийна организация) и не му се наложи дори да обясни с какви пари си е купил ролс-ройса и други битови луксове.

По отношение на мониторинговия Механизъм за сътрудничество и проверка комисиите на Жозе Барозу и Жан-Клод Юнкер имаха различен подход. Барозу изтъкваше, че българите искат Европа да наблюдава политическата им класа и степента на одобрение за мониторинга в страната е висока. Сондажите на “Евробарометър” недвусмислено потвърждават това. Т.е. Брюксел поне претендираше, че е на страната българите срещу политическия им истаблишмънт.

Юнкер изостави тази поза и наблегна на това, че “великата” и древна нация, водена от “мон ами” Бойко Борисов не заслужава клеймото на надзиравана и трябва да бъде освободена от него под условия колкото за кумова срама.

През мандата на Юнкер Европа затъна в проблеми (криза на еврото, миграция, Путин и Украйна, хибридната война, Унгария, Полша и десния популизъм, Брекзит), пред които българската и румънската корупция бледнеят. Безрезултатният механизъм стана излишно и досадно бреме, от което Брюксел се чудеше как да отърве и себе си, и политическите си партньори в двете балкански столици. Т.е., за разлика от Барозу, Юнкер беше с “елита” на болните балкански държави, а не с народите им.

Това има своето обяснение – Комисията на Юнкер имаше по-слаба и по-условна подкрепа и в Съвета на ЕС и в Европейския парламент от тези на Барозу. Той имаше нужда да ухажва правителствата, а не на гражданите. Тази зависимост на приемничката му Урсула фон дер Лайен е още по-силна, защото покрепата ѝ в споменатите европейски институции е значително по-слаба от тази на Юнкер и изборът ѝ беше плод на измъчен компромис.

Единственото, за което в България има голяма коалиция между главните политически играчи, е да бъде прекратен мониторингът. Партиите са скарани за всичко освен за едно – Европа да не ги наблюдава. Тук те имат пълно единодушие. Така по отношение на механизма в опозиция се оказа мнозинството от българския народ. Той продължава да иска Брюксел да държи “ръчната спирачка” на неговата политическа класа. Брюксел обаче повече не иска тази коварна ръчка. Той не иска тя да го скара с Бойко.

Положително в края на механизма е поне формалното признание, че България може най-сетне да стане пълноценна и равноправна членка на съюза, свободна от външен надзор. Дали нейните граждани се чувстват такива, си е техен проблем.

Допълнително утешение е, че ЕС в лицето на новата си Комисия и на част от европейските партии искат да въведат мониторинг за върховенството на закона във всичките си държави членки. Но да почакаме първо това да стане и да видим какъв ще бъде той. Не бива да се възлагат прекалени надежди и на европейската прокуратура. Нейните правомощия ще се простират дотам, докъдето стигат финансовите интереси на ЕС.

Можем да бъдем доволни и че с края на мониторинга би трябвало да завърши периодът на наивния еврооптимизъм у нас, на вярата, че Европа ще идва като deus ex machina навсякъде, където българските институции или гражданско общество се провалят. Европа може много да помага, но нито може, нито е длъжна да свърши работата на българите за тяхната собствена държава.

Текстът е публикуван в Клуб Z

Генералният директор на националното радио сваля от ефир водеща журналистка, признавайки, че го е направи под телефонен натиск. Когато скандалът се разразства, безпрецедентно спира излъчването за пет часа. Всичко живо в държавата иска оставката му, дори Съветът за електронни медии я иска, но той отказва да я даде. Отказва и да каже кой го е натискал по телефона. В държавни медии се уволнява и отстранява по списък. В някои от частните – като в държавните. На прицел са известните имена, които публиката познава и които все още питат от нейно име.
Вицепремиерът и министър на отбраната заплашва да напусне правителството, т.е. да го събори, ако България подкрепи начало на преговори за присъединяване на Северна Македония към Европейския съюз. За което българското правителство досега полага големи усилия. Поне на думи.

По-рано партията, на която лидер е министърът, иска главният прокурор да забрани Българския хелзинкси комитет, защото комитетът изпълнява предназначението, за което е създаден – да пази правата на индивида от държавата.
А още по-рано иска пак от главния прокурор да атакува решение Софийския апелативен съд, с което партията не е съгласна. Неин евродепутат иска уволнение на съдията взел решението. В политическото пространство се оформя спонтанна голяма коалиция против Софийския апелативен съд, неговия председател и двама негови колеги. Провеждат се улични протести. Засегнат от акт на тримата съдии ги нарича в ефир “мръсни души”, “лош материал”, в зле завоалирана заплаха твърди, че би било трудно за споменатия съдия да мине пешком по централни софийски улици. Накратко, вместо върховенство на закона, настъпва върховенство на улицата, част от магистратурата взема нейната страна. Същото прави почти цялата политическа класа – сезонът е предизборен.
Пак вицепремиерът и министър на отбраната, говори за възстановяване на смъртното наказание.  Знаел, че ако членуваш в ЕС, това е невъзможно, но все пак му се искало.
Не остана много, което Виктор Орбан и Ярослав Качински да са направили в Унгария и в Полша и ние да не сме го направили в България.
За да ги догоним изцяло остават няколко точки:
-властта да забрани някой университет заради непатриотичната му роля. Например Американския университет в Благоевград;
– парламентът да приеме закон, който направо да забранява или да налага на практика забраняващи условия на финансирани от чужбина неправителствени организации (без “Русофили”), защото Русия не е чужбина;
– да дадем най-сетне на “Росатом” да построи този АЕЦ-Белене, пък сетне ще видим;
-ако някой от руските потоци също стигне до нас (откъдето и да е) още по-добре;
-да приемем закон, с който изпълнителната власт да одобрява съдийските назначения и да пенсионира тези магистрати които: (а) не слушат и/или (б) са завършили истински университет (като Софийския например);
-да забраним абортите, като само за ромките те станат задължителни.

П.П.: Орбан се различава от нас по това, че Унгария настоява за бърз процес на разширяване на ЕС и иска държавите от Западните Балкани да се присъединят колкото може по-бързо към него. Защо точно – не знам. Предполагам, че вижда в техните политически елити свои бъдещи съмишленици. Може би българският вицепремиер и министър на отбраната играе ролята на “лошо ченге” спрямо Скопие, с която ръководителят на българското правителство не иска сам да се нагърбва, но винаги може да използва, за да убеди съседите , че е  трябва да бъдат по гъвкави.

Едва се уталожи прахът от цирк №1 (“избора” на ФДЛ), и вече започва цирк №2 – разпределението на портфейлите в бъдещата Европейска комисия. Ако съдим по медийните съобщения, първият критерий в него е съотношението между мъже и жени. Ако стане то 50/50, Европа ще цъфне и ще върже. Следващият критерий са желанията на националните столици. “Политико” вика, че ако се съди по тях, от 28 портфейла в бъдещата комисия поне 14 ще бъдат “важни икономически”. И дума не става за цели, приоритети, политики, за това, че беше време да се намали броят на комисарите. Пак ще има подялба на папки и на столове, така че за всекиго да има по нещо и всички заедно да си траят. След това, наесен, идва цирк №3 – преговори по следващия седемгодишен бюджет на ЕС по проект на старата Комисия, с който новата ще трябва да осъществи своите приоритети. Ако съдим по програмната реч на ФДЛ, те не съвпадат съвсем с тези на Юнкер. Още един мандат така и ЕС ще престане да изглежда сериозно дори в еврофилски страни като България. Година по-рано Юнкер, преди Европейският парламент да го утвърди с 422 гласа “за”, им каза: “ние сме Европа на последния шанс”. ФДЛ мина на косъм с 383 гласа при минимум за мнозинство 374. Какъв е сега шансът на Европа?

За първи път жена оглавява Европейската комисия.
За първи път от 1958 г. постът е в германски ръце.
За първи път, откакто беше въведен процесът на водещите кандидати, преседателят на комисията не посочен от европейските партии, а от правителствата.
Този процес удържа един мандат.
Европейският парламент прие сделката с Европейския съвет, която преди това гръмогласно критикува.
За оптимистите тази развръзка е конструктивна, за песимистите – безпринципна.
Причината сделката да мине е, че главните партии и държави в ЕС получиха по нещо от нея.
Тази комисия ще разполага с крехко мнозинство от девет гласа. Не е сигурно, че те ще я удържат за пет години.
Не е сигурно и че тя ще успее да угоди на всички “акционери” в сделката. Техните виждания за ЕС са м много пунктове противоположни.
Това означава, че ЕС ще продължи да се движи с малки и колебливи стъпки напред.
С такава комисия и с такова мнозинство не можем да очакваме радикални промени.
Няколко примера. Фон дер Лайен декларира голяма климатична амбиция – въглеродно неутрален ЕС до средата на столетието. Ще има ли кураж да закрие въгледобива на поляците, които я подкрепиха пряко партийните си разделения?
А ще продължи ли процедурата за отнемане на членски права срещу страната им, която досегашната комисия започна? И ще назначи ли за свой първи заместник по върховенството на закона инициатора на тази процедура, холандеца Франс Тимерманс, чиято кандидатура поляците като част от Вишеградската група, Италия и Румъния провалиха?
Разделените социалисти, повечето от които я подкрепиха, искат от нея амбициозен бюджет на еврозоната “със стабилизиращи функции”. Но вече обявената френско-германска сделка за този бюджет предполага много по-ниска амбиция. И това противоречие ще проличи съвсем скоро при преговорите за нов седемгодишен европейски бюджет, в рамките на който трябва да се вмести този на еврозоната. Тя обеща и европейски данък върху приходите на американските дигитални гиганти от дейността им в ЕС. Но този проект има силни противници в съюза, които не искат да предизвикват САЩ и президента им Доналд Тръмп. Ще остане ли и той като проекта за единно облагане на транснационалните корпорации една многогодишна чернова?
Фон дер Лайен (или ФДЛ, както вече съкращават името й) обеща да узакони процеса на водещите кандидати, благодарение на чиято гибел тя беше номинирана на поста си. Това е очевидно трудно разбираемо.
Не е ясно как тя ще “продаде” по-дълбока, по-интегрирана, по-отворена за мигрантите Европа на евроскептичните правителства, които подкрепиха номинацията й, само и само да провалят водещите кандидати Манфред Вебер и Франс Тимерманс?
Не е ясно и как обикновеният европеец ще види един по-близък до него Брюксел у дъщерята на еврократ и близка прияткелка на Ангела Меркел?
Подобно на предшественика й Жан-Клод Юнкер, ФДЛ е уязвима заради близкото си минало на министър. Опозицията в Германия има въпроси за държавни поръчки, които е правила като министър на отбраната, за разходи, които е одобрявала, за корпоративни зависимости. Депутатите от Бундестага дадоха да се разбере, че анкетите им за решенията й ще продължат, независимо какъв ще бъде следващият й пост.
ФДЛ ще има труден мандат. И той няма да е труден заради тези, които гласуваха против нея, а заради тези, които я подкрепиха. Тя ще бъде слуга на много и различни господари.

…че нямаме председател на Европейската комисия, на Европейския парламент и европейски “външен министър”. Вече нямахме и генерален секретар на ООН. Ще го преживеем, защото никой в ЕС няма толкова опит в нямането колкото нас. Важното че за три дни преговори в Брюксел Европа обсъди две българки и един българин за висшите си постове. Това е повод за радост и самочувствие. Имаме какво да дадем на света. Стига той да иска.

Какво друго можем да кажем за изминалите дни?

Процесът на водещите кандидати се провали. Дали хептен е умрял, можем да проверим след пет години. И без него обаче Стара Европа си разпредели ключовите позиции в ЕС. За Източна и Централна Европа не остана нищо. Жан-Клод Юнкер продължава да бъде прав, че в Европейския съюз има все по-малко Европа и все по-малко съюз.

Европейският съвет отхвърли водещите кандидати за председател на Комисията на европейските партии. Това е междуинституционален конфликт. Колко ще се задълбочи той, предстои да видим. Интересно е, че коалиция от опоненти (федералистът Еманюел Макрон плюс евроскептичните италианци и вишеградци) видя сметката на кандидатурите на Манфред Вебер и Франс Тимерманс. И Макрон, и вишеградци смятат, че правото на ЕС не ги задължава да номинират шефа на ЕС само измежду предложените от групите в Европарламента кандидати. Основанията им да мислят така обаче са различни. Макрон смята, че водещите кандидати могат да са наистина такива, само ако са избрани пряко по транснационални листи. Европейските избори се правят по национални листи и гражданите гласуват за свои евродепутати. Много често те не знаят нищо за кандидата за председател на ЕК от тяхното политическо семейство. Знаят ли например българските турци в кърджалийско и разградско първо, че са либерали и са политически в една европейска партия с Макрон. И знаят ли коя е Маргерте Вестагер и че тя е тяхната водеща кандидатка? Дълбоко се съмнявам. Гласувайки за Мустафа Карадайъ и Делян Пеевски, е трудно да си представиш тази датска еврокомисарка, която глобява транснационални корпорации с милиарди евро. В този смисъл пряка връзка между волеизявлението на европейския гражданин и водещия кандидат наистина няма. Вишеградци пък смятат, че ЕС е съюз на нации, а не на граждани. В този смисъл се пада на националните лидери да назначават шефовете на Европейската комисия, Европейския съвет и Европейската централна банка както и “външния министър”. Така пише и в Лисабонския договор. Да, там пише, че националните лидери трябва да вземат предвид резултатите от евроизборите, но какво точно значи това, не е съвсем ясно. Според вишеградци то не ги обвързва правно да избират непременно между водещите кандидати. Този конфликт трябва да се реши, иначе ще се задълбочава и има потенциал да блокира ЕС. Той не може да се реши задоволително без промяна на договора на ЕС. И тази промяна трябва да разреши на гражданите да избират поне част от европейските лидери пряко, както избират своите национални. Струва ми се, че няма да боли, ако ЕС приеме идеята на Юнкер отпреди две години да слее постовете на председател на Комисията и на Европейския съвет. Т.е. Европа да има президент, когото да избираме пряко. Така ще си спестим тридневните извънредни срещи на върха и horse trading-a (на български джамбазлъка или пазарлъка) зад гърба на избирателя на тях.

Председателят на Комисията може да не е Манфред Вебер, но пак е от десницата и пак е от Германия. Второто – за първи път от 1958 г. насам. И за първи път в историята е жена. Председателят на Европейската централна банка не е германец, но затова пък е французойка, при това – световно известна. Пазарите реагираха с повишение на котировките на акциите и свиване на рисковите премии (т.е. положително) на номинацията на Кристин Лагард, досега – изпълнителна директорка на МВФ. Това е оценка за опита й в гасене на кризи, вразумяване на правителства и надежда, че ще продължи стимулиращата икономиките политика на досегашния шеф на ЕЦБ, италианеца Марио Драги, казва Ройтерс. А когато Ройтерс казва нещо, вероятността то да е вярно, е голяма. Освен че е френска адвокатка с нетипично добър за нацията си английски, Лагард политически е консервативна, което значи, че в нейно лице, освен Комисията, европейската десница ще контролира още един ключов пост в Европа. С Лагард половият баланс по върховете на ЕС изглежда по-добре отпреди – 40% (два от пет поста) са за по-разумния пол. Да се надяваме, че след пет години в Европа ще личи, че “тук е пипала женска ръчица”.

Не може да се каже същото за географския баланс обаче. Няма ново-европеец, който да стъпи в големите следи на поляка Доналд Туск по билото на Европа. През идните пет години източно- и централно-европейците са наказани. Орбан е виновен. И Моравецки. И Бабиш. Като непрекъснато дразниш Стара Европа, има голяма вероятност тя наистина да се раздразни. Вишеградци изглеждаха доволни вчера в Туитър, че са провалили хем Вебер, човека на Меркел, хем Тимерманс, който ги преследваше заради правосъдието, корупцията, демокрацията и други възвишени неща. Подобно тържествуваха и управляващите италиански еврофоби и анти-елитисти. Да, успешно провалиха плановете на опонентите си. Но сами нищо не постигнаха. Италия досега имаше европейски “външен министър” (Федерика Могерини), председател на Европейската централна банка (Марио Драги) и председател на Европейския парламент (Антонио Таяни). Сега ще има само председател на парламента (Давид-Мария Сасоли), най-вероятно – за половината от петгодишния мандат на институцията. В този смисъл на европейско ниво италиано-вишеградската банда изигра нещо като ролята на Николай Бареков в България. Тя не е да спечели, а да развали – избори, медии, политика, публичност. Т.е. да ги обаречи и после да трябва да ги разбаречваме. В този смисъл бандата трудно може да претендира да бъде конструктивна алтернатива на омразното статукво. Иначе, всички статуква имат свойството с времето да стават омразни. Омръзват.  Затова днес се радваме на Доналд Тръмп.

Победите на Макрон не се изчерпват с Лагард. Сред тях е и новият председател на Европейския съвет, бeлгийският премиер – франкофон, либерал, федералист. Той ще реди дневния ред на държавните и правителствените ръководители. Можем да очакваме, че това ще бъде Макроновият дневен ред. Колко от него ще се осъществи, е отделен въпрос. Ще бъдат положени обаче всички усилия, той да бъде на масата. А това значи по-“дълбока” еврозона, с по-хармонизирано икономическо, данъчно и социално законодателство, повече международна, климатична и отбранителна амбиция и по-бърза първа скорост на Европа. Съответно – изолиране на националистите, суверенистите, орбанистите и пряк сблъсък с тях. За България това означава, че трябва да избере от коя страна на масата иска да седи. Да седи и от двете страни ще бъде трудно.  Макронова победа ще бъде и ако двамата неуспели, но предпочитани от него водещи кандидати – Тимерманс и Вестагер – станат зам.-председатели на Комисията и запазят досегашните си ресори. Първият ще продължи да гони непослушните централноевропейци, а втората – подлите американски корпорации, които избягват данъци в Европа. И китайците. И “Газпром”.

Повечето от голямата петорка на върха на Европа са обект на силни симпатии и антипатии в страните си. Рано е да бъдат оценявани, преди още да са получили благословията на евродепутатите (която не е съвсем сигурна) и преди да са поуправлявали поне малко. Едно обаче е очевидно – всички са със силно проевропейски и федералистки разбирания. Това е обща победа за традиционните проевропейски партии и правителства в противоборството им с консервативно-популистката вълна. Меркел и Макрон успяха да изолират анти-Европа от шофьорското място на ЕС. Интересният въпрос сега е дали новата Комисия (ако бъде одобрена) ще демонстрира амбиция за “повече Европа”, която обикновено поражда евроскептичен отпор, или ще покаже умереност и съобразяване с умората на публиката, с реалностите, за да измъкне килимчето под краката на популистите.

Европейският съвет показа една безпрецедентно разединена Европа. До Юнкер за всички председатели на Комисии в Европейския съвет имаше консенсус. При номинацията на Юнкер имаше двама против, но квалифицирано мнозинство в негова полза, постигнато в рамките на едно заседание. Сега за квалифицираното мнозинство трябваха три дни и две нощи. Не ми се мисли какво ще стане на преговорите за следващия седемгодишен бюджет на ЕС,  които предстоят. За него трябва не квалифицирано мнозинство, а единодушие. На фона на последната среща на върха в Брюксел тази дума звучи екзотично. Колкото повече човек наблюдаваше пазарлъка, толкова по-добре разбираше причините  за Брекзит. Не че заседанията за него в британския парламент създаваха по-добро впечатление. До Брекзит ЕС оправдаваше своето “твърде малко и твърде късно” по различни въпроси с британците. Те все тук или там не участваха, все на нещо опонираха, все нещо блокираха, все си искаха бюджетната отстъпка или не искаха ЕС да дава толкова земеделски субсидии на Франция. Ето, вече си отиват. Невиждано в предишните подобни Европейски съвети, Обединеното кралство игра “конструктивна роля”, т.е. никаква роля. Тереза Мей си траеше и се отегчаваше. И  беше “за”. Тя на никого не пречеше. Но нещата пак не вървяха. Значи кучето е заровено отсам Ламанша. На Европа й трябва нов договор. Лисабонският май вече не работи.

Категории
Връзки
Архив
Meta