Едва се уталожи прахът от цирк №1 (“избора” на ФДЛ), и вече започва цирк №2 – разпределението на портфейлите в бъдещата Европейска комисия. Ако съдим по медийните съобщения, първият критерий в него е съотношението между мъже и жени. Ако стане то 50/50, Европа ще цъфне и ще върже. Следващият критерий са желанията на националните столици. “Политико” вика, че ако се съди по тях, от 28 портфейла в бъдещата комисия поне 14 ще бъдат “важни икономически”. И дума не става за цели, приоритети, политики, за това, че беше време да се намали броят на комисарите. Пак ще има подялба на папки и на столове, така че за всекиго да има по нещо и всички заедно да си траят. След това, наесен, идва цирк №3 – преговори по следващия седемгодишен бюджет на ЕС по проект на старата Комисия, с който новата ще трябва да осъществи своите приоритети. Ако съдим по програмната реч на ФДЛ, те не съвпадат съвсем с тези на Юнкер. Още един мандат така и ЕС ще престане да изглежда сериозно дори в еврофилски страни като България. Година по-рано Юнкер, преди Европейският парламент да го утвърди с 422 гласа “за”, им каза: “ние сме Европа на последния шанс”. ФДЛ мина на косъм с 383 гласа при минимум за мнозинство 374. Какъв е сега шансът на Европа?

За първи път жена оглавява Европейската комисия.
За първи път от 1958 г. постът е в германски ръце.
За първи път, откакто беше въведен процесът на водещите кандидати, преседателят на комисията не посочен от европейските партии, а от правителствата.
Този процес удържа един мандат.
Европейският парламент прие сделката с Европейския съвет, която преди това гръмогласно критикува.
За оптимистите тази развръзка е конструктивна, за песимистите – безпринципна.
Причината сделката да мине е, че главните партии и държави в ЕС получиха по нещо от нея.
Тази комисия ще разполага с крехко мнозинство от девет гласа. Не е сигурно, че те ще я удържат за пет години.
Не е сигурно и че тя ще успее да угоди на всички “акционери” в сделката. Техните виждания за ЕС са м много пунктове противоположни.
Това означава, че ЕС ще продължи да се движи с малки и колебливи стъпки напред.
С такава комисия и с такова мнозинство не можем да очакваме радикални промени.
Няколко примера. Фон дер Лайен декларира голяма климатична амбиция – въглеродно неутрален ЕС до средата на столетието. Ще има ли кураж да закрие въгледобива на поляците, които я подкрепиха пряко партийните си разделения?
А ще продължи ли процедурата за отнемане на членски права срещу страната им, която досегашната комисия започна? И ще назначи ли за свой първи заместник по върховенството на закона инициатора на тази процедура, холандеца Франс Тимерманс, чиято кандидатура поляците като част от Вишеградската група, Италия и Румъния провалиха?
Разделените социалисти, повечето от които я подкрепиха, искат от нея амбициозен бюджет на еврозоната “със стабилизиращи функции”. Но вече обявената френско-германска сделка за този бюджет предполага много по-ниска амбиция. И това противоречие ще проличи съвсем скоро при преговорите за нов седемгодишен европейски бюджет, в рамките на който трябва да се вмести този на еврозоната. Тя обеща и европейски данък върху приходите на американските дигитални гиганти от дейността им в ЕС. Но този проект има силни противници в съюза, които не искат да предизвикват САЩ и президента им Доналд Тръмп. Ще остане ли и той като проекта за единно облагане на транснационалните корпорации една многогодишна чернова?
Фон дер Лайен (или ФДЛ, както вече съкращават името й) обеща да узакони процеса на водещите кандидати, благодарение на чиято гибел тя беше номинирана на поста си. Това е очевидно трудно разбираемо.
Не е ясно как тя ще “продаде” по-дълбока, по-интегрирана, по-отворена за мигрантите Европа на евроскептичните правителства, които подкрепиха номинацията й, само и само да провалят водещите кандидати Манфред Вебер и Франс Тимерманс?
Не е ясно и как обикновеният европеец ще види един по-близък до него Брюксел у дъщерята на еврократ и близка прияткелка на Ангела Меркел?
Подобно на предшественика й Жан-Клод Юнкер, ФДЛ е уязвима заради близкото си минало на министър. Опозицията в Германия има въпроси за държавни поръчки, които е правила като министър на отбраната, за разходи, които е одобрявала, за корпоративни зависимости. Депутатите от Бундестага дадоха да се разбере, че анкетите им за решенията й ще продължат, независимо какъв ще бъде следващият й пост.
ФДЛ ще има труден мандат. И той няма да е труден заради тези, които гласуваха против нея, а заради тези, които я подкрепиха. Тя ще бъде слуга на много и различни господари.

…че нямаме председател на Европейската комисия, на Европейския парламент и европейски “външен министър”. Вече нямахме и генерален секретар на ООН. Ще го преживеем, защото никой в ЕС няма толкова опит в нямането колкото нас. Важното че за три дни преговори в Брюксел Европа обсъди две българки и един българин за висшите си постове. Това е повод за радост и самочувствие. Имаме какво да дадем на света. Стига той да иска.

Какво друго можем да кажем за изминалите дни?

Процесът на водещите кандидати се провали. Дали хептен е умрял, можем да проверим след пет години. И без него обаче Стара Европа си разпредели ключовите позиции в ЕС. За Източна и Централна Европа не остана нищо. Жан-Клод Юнкер продължава да бъде прав, че в Европейския съюз има все по-малко Европа и все по-малко съюз.

Европейският съвет отхвърли водещите кандидати за председател на Комисията на европейските партии. Това е междуинституционален конфликт. Колко ще се задълбочи той, предстои да видим. Интересно е, че коалиция от опоненти (федералистът Еманюел Макрон плюс евроскептичните италианци и вишеградци) видя сметката на кандидатурите на Манфред Вебер и Франс Тимерманс. И Макрон, и вишеградци смятат, че правото на ЕС не ги задължава да номинират шефа на ЕС само измежду предложените от групите в Европарламента кандидати. Основанията им да мислят така обаче са различни. Макрон смята, че водещите кандидати могат да са наистина такива, само ако са избрани пряко по транснационални листи. Европейските избори се правят по национални листи и гражданите гласуват за свои евродепутати. Много често те не знаят нищо за кандидата за председател на ЕК от тяхното политическо семейство. Знаят ли например българските турци в кърджалийско и разградско първо, че са либерали и са политически в една европейска партия с Макрон. И знаят ли коя е Маргерте Вестагер и че тя е тяхната водеща кандидатка? Дълбоко се съмнявам. Гласувайки за Мустафа Карадайъ и Делян Пеевски, е трудно да си представиш тази датска еврокомисарка, която глобява транснационални корпорации с милиарди евро. В този смисъл пряка връзка между волеизявлението на европейския гражданин и водещия кандидат наистина няма. Вишеградци пък смятат, че ЕС е съюз на нации, а не на граждани. В този смисъл се пада на националните лидери да назначават шефовете на Европейската комисия, Европейския съвет и Европейската централна банка както и “външния министър”. Така пише и в Лисабонския договор. Да, там пише, че националните лидери трябва да вземат предвид резултатите от евроизборите, но какво точно значи това, не е съвсем ясно. Според вишеградци то не ги обвързва правно да избират непременно между водещите кандидати. Този конфликт трябва да се реши, иначе ще се задълбочава и има потенциал да блокира ЕС. Той не може да се реши задоволително без промяна на договора на ЕС. И тази промяна трябва да разреши на гражданите да избират поне част от европейските лидери пряко, както избират своите национални. Струва ми се, че няма да боли, ако ЕС приеме идеята на Юнкер отпреди две години да слее постовете на председател на Комисията и на Европейския съвет. Т.е. Европа да има президент, когото да избираме пряко. Така ще си спестим тридневните извънредни срещи на върха и horse trading-a (на български джамбазлъка или пазарлъка) зад гърба на избирателя на тях.

Председателят на Комисията може да не е Манфред Вебер, но пак е от десницата и пак е от Германия. Второто – за първи път от 1958 г. насам. И за първи път в историята е жена. Председателят на Европейската централна банка не е германец, но затова пък е французойка, при това – световно известна. Пазарите реагираха с повишение на котировките на акциите и свиване на рисковите премии (т.е. положително) на номинацията на Кристин Лагард, досега – изпълнителна директорка на МВФ. Това е оценка за опита й в гасене на кризи, вразумяване на правителства и надежда, че ще продължи стимулиращата икономиките политика на досегашния шеф на ЕЦБ, италианеца Марио Драги, казва Ройтерс. А когато Ройтерс казва нещо, вероятността то да е вярно, е голяма. Освен че е френска адвокатка с нетипично добър за нацията си английски, Лагард политически е консервативна, което значи, че в нейно лице, освен Комисията, европейската десница ще контролира още един ключов пост в Европа. С Лагард половият баланс по върховете на ЕС изглежда по-добре отпреди – 40% (два от пет поста) са за по-разумния пол. Да се надяваме, че след пет години в Европа ще личи, че “тук е пипала женска ръчица”.

Не може да се каже същото за географския баланс обаче. Няма ново-европеец, който да стъпи в големите следи на поляка Доналд Туск по билото на Европа. През идните пет години източно- и централно-европейците са наказани. Орбан е виновен. И Моравецки. И Бабиш. Като непрекъснато дразниш Стара Европа, има голяма вероятност тя наистина да се раздразни. Вишеградци изглеждаха доволни вчера в Туитър, че са провалили хем Вебер, човека на Меркел, хем Тимерманс, който ги преследваше заради правосъдието, корупцията, демокрацията и други възвишени неща. Подобно тържествуваха и управляващите италиански еврофоби и анти-елитисти. Да, успешно провалиха плановете на опонентите си. Но сами нищо не постигнаха. Италия досега имаше европейски “външен министър” (Федерика Могерини), председател на Европейската централна банка (Марио Драги) и председател на Европейския парламент (Антонио Таяни). Сега ще има само председател на парламента (Давид-Мария Сасоли), най-вероятно – за половината от петгодишния мандат на институцията. В този смисъл на европейско ниво италиано-вишеградската банда изигра нещо като ролята на Николай Бареков в България. Тя не е да спечели, а да развали – избори, медии, политика, публичност. Т.е. да ги обаречи и после да трябва да ги разбаречваме. В този смисъл бандата трудно може да претендира да бъде конструктивна алтернатива на омразното статукво. Иначе, всички статуква имат свойството с времето да стават омразни. Омръзват.  Затова днес се радваме на Доналд Тръмп.

Победите на Макрон не се изчерпват с Лагард. Сред тях е и новият председател на Европейския съвет, бeлгийският премиер – франкофон, либерал, федералист. Той ще реди дневния ред на държавните и правителствените ръководители. Можем да очакваме, че това ще бъде Макроновият дневен ред. Колко от него ще се осъществи, е отделен въпрос. Ще бъдат положени обаче всички усилия, той да бъде на масата. А това значи по-“дълбока” еврозона, с по-хармонизирано икономическо, данъчно и социално законодателство, повече международна, климатична и отбранителна амбиция и по-бърза първа скорост на Европа. Съответно – изолиране на националистите, суверенистите, орбанистите и пряк сблъсък с тях. За България това означава, че трябва да избере от коя страна на масата иска да седи. Да седи и от двете страни ще бъде трудно.  Макронова победа ще бъде и ако двамата неуспели, но предпочитани от него водещи кандидати – Тимерманс и Вестагер – станат зам.-председатели на Комисията и запазят досегашните си ресори. Първият ще продължи да гони непослушните централноевропейци, а втората – подлите американски корпорации, които избягват данъци в Европа. И китайците. И “Газпром”.

Повечето от голямата петорка на върха на Европа са обект на силни симпатии и антипатии в страните си. Рано е да бъдат оценявани, преди още да са получили благословията на евродепутатите (която не е съвсем сигурна) и преди да са поуправлявали поне малко. Едно обаче е очевидно – всички са със силно проевропейски и федералистки разбирания. Това е обща победа за традиционните проевропейски партии и правителства в противоборството им с консервативно-популистката вълна. Меркел и Макрон успяха да изолират анти-Европа от шофьорското място на ЕС. Интересният въпрос сега е дали новата Комисия (ако бъде одобрена) ще демонстрира амбиция за “повече Европа”, която обикновено поражда евроскептичен отпор, или ще покаже умереност и съобразяване с умората на публиката, с реалностите, за да измъкне килимчето под краката на популистите.

Европейският съвет показа една безпрецедентно разединена Европа. До Юнкер за всички председатели на Комисии в Европейския съвет имаше консенсус. При номинацията на Юнкер имаше двама против, но квалифицирано мнозинство в негова полза, постигнато в рамките на едно заседание. Сега за квалифицираното мнозинство трябваха три дни и две нощи. Не ми се мисли какво ще стане на преговорите за следващия седемгодишен бюджет на ЕС,  които предстоят. За него трябва не квалифицирано мнозинство, а единодушие. На фона на последната среща на върха в Брюксел тази дума звучи екзотично. Колкото повече човек наблюдаваше пазарлъка, толкова по-добре разбираше причините  за Брекзит. Не че заседанията за него в британския парламент създаваха по-добро впечатление. До Брекзит ЕС оправдаваше своето “твърде малко и твърде късно” по различни въпроси с британците. Те все тук или там не участваха, все на нещо опонираха, все нещо блокираха, все си искаха бюджетната отстъпка или не искаха ЕС да дава толкова земеделски субсидии на Франция. Ето, вече си отиват. Невиждано в предишните подобни Европейски съвети, Обединеното кралство игра “конструктивна роля”, т.е. никаква роля. Тереза Мей си траеше и се отегчаваше. И  беше “за”. Тя на никого не пречеше. Но нещата пак не вървяха. Значи кучето е заровено отсам Ламанша. На Европа й трябва нов договор. Лисабонският май вече не работи.

Министър-председателят Бойко Борисов днес каза пред журналисти в Брюксел, че сам се отказал от възможността българка да бъде номинирана за върховна представителка на Европейския съюз по външната политика и сигурността.

“Тази тема на мене не ми е интересна, защото така си губя комисар”, каза Борисов пред журналисти в Брюксел. “На няколко пъти го предлагаха всичките, но аз го отказах”.

“Да, така казах”, потвърди премиерът. “Кое е по-важно за нас – комисар с реален ресор или върховен преговарящ (всъщност представител – б.а.)?”, каза още Борисов.

По думите му недостатък на този пост е, че може да скара България с Косово, Северна Македония и Албания, които “много вероятно няма да бъдат поканени” (неясно къде). Всяка от тези страни участва в процеса на разширяване на ЕС и е на различен етап от него.

Здравият разум отказва да приеме всичко това сериозно. България винаги ще има комисар, поне докато местата в Колегиума на комисарите отговарят на броя на държавите членки. Но страна като нашата ще има  има веднъж на десетилетия шанса да получи един от четирите най-високи поста в Европейския съюз. Да го откажеш, защото “не е интересен” звучи влудяващо.

Не бива обаче да съдим Борисов прибързано, без да познаваме точния контекст на предложението както и шансовете то да мине в един драматично разделен Европейски съвет и Европейски парламент без ясно мнозинство.

Самите Кристалина Георгиева и Мария Габриел не са казали публично дали искат постовете, за които по думите на премиера са били предлагани. В интерес на истината трябва да кажем и че, за разлика от Георгиева, Габриел, при най-дълбоко уважение към кариерата и постиженията й досега, все още няма опита и международния авторитет, който постът на върховен представител предполага. Но самият факт, че името й се лансира, говори само добро за нея.

От значение е и кой предлага българките. Пак по думите на Борисов, това са несистемните правителства в Европа – на Италия и на поне две от страните във Вишеградската четворка. Те, на свой ред, са сред противниците на евентуална номинация на холандския социалдемократ Франс Тимерманс за председател на Комисията. Не бива да изключваме предложенията им да са били тактически – за да породят съпротива и през тях да бъде провален целият пакет, част от който е Тимерманс. А може и българският премиер да не иска един ден да бъде длъжен за подкрепата на точно тези правителства, които са в остър конфликт с Брюксел.

Възможно е министър-председателят да има и по-високи амбиции от това България да получи позицията на върховен представител. Теоретически е възможно той да вижда шанс страната ни да получи най-високия пост в Комисията,  като за него бъде номинирана Кристалина Георгиева.

Това са само предположения в търсене на разумно обяснение на решението на Борисов. Самият той не даде такова обяснение. Опасението постът да скара България със суперсилите от Западните Балкани едва ли може да мине дори и в банкянския хоремаг.

Върховният представител има повече от “реален” ресор. Той е международното лице на Европа. На негово подчинение е 3500-членната й Служба за външно действие. Той или тя председателства съветите на външните министри и посредничи между правителствата за изработването на общи външнополитически позиции. Това е политикът, който заедно със службата си чертае външнополитическия дневен ред на Европа. Върховният представител участва от името на ЕС в международни преговори като например за иранската ядрена програма, за кризата в Украйна, за кризата в Либия, по проблемите за миграцията. Този пост би издигнал международната тежест и престиж на България до ниво, които те досега не познават –  много повече от който и да е друг в Колегиума на комисарите, с изключение на председателя на Комисията. Върховният представител е по право един от нейните заместник-председатели. Не напразно този пост е един от четирите в подялбата на властта върха на ЕС. Ако не беше ценен, нямаше да има толкова трудни преговори коя държава и кое политическо семейство да го получи.

Много трудно е човек да допусне, че след толкова опит в ЕС, Борисов не разбира всичко това. Ако наистина не го разбира, Отечеството е в опасност. Без майтап.

По-вероятно обаче е друго. (В отсъствието на достоверно обяснение от министър-председателя човек е принуден да работи с хипотези). Една от тях е, че Борисов просто се страхува българин или българка да заеме този пост. Защото българският премиер ще изгуби всякакъв контрол над него. За разлика от комисаря, който се номинира от българското правителство, върховният представител е номинация на Европейския съвет, т.е. – на всички или на квалифицирано мнозинство от държавите-членки.

Това властово го поставя в съвсем различно положение от българския премиер. Едно е да имаш еврокомисар, който ти е пожизнено задължен, че си го номинирал и да очаква да направиш за него същото в следващия мандат. Друго е да имаш върховен представител, за чието назначение ти просто си подкрепил чуждо предложение, което е можело да мине и без тебе. Не съм сигурен, че на сегашната си длъжност в Световната банка и след опита си с Европа Кристалина Георгиева намира която и да е от тези перспективи за привлекателна. Не съм сигурен, че и Борисов иска да има в Брюксел човек, който може да си позволи да не го слуша. Дори понякога да оказва натиск върху българското правителство.

От времето на трагикомичния провал на кандидатурата на Румяна Желева за българска еврокомисарка през 2010 г. Борисов не е престанал да разглежда комисарите, които той номинира, като свои министри. Макар договорът на ЕС ясно да посочва, че нямат право да приемат инструкции или да се влияят от държави членки, включително от тези, които ги изпращат в Брюксел. Борисов обаче продължава да разбира българския комисар като свой емисар в Брюксел, който трябва да осигурява благоприятно третиране на България и еврофондове. Вероятно това има предвид под “реален” ресор. Колкото повече пари има в ресора (земеделие, регионална политика, бюджет) толкова по-“реален” изглежда той. Заслужава внимание първото лице, единствено число, в които Борисов говори за българската номинация – “губя еврокомисар” – не “губим”, не “България губи”. Думите са плътта на мислите и затова ги издават. Борисов мисли за българина с най-висок пост в Брюксел като за нещо свое.

Той е бил пред избора България  да получи един от най-високите постове в ЕС, но за него да не може да се класира членката на ГЕРБ Мария Габриел, или страната ни да получи по-скромна длъжност, но постижима за Габриел. Борисов сам си каза, че предпочита второто. Т.е. предпочита партийния интерес пред националния. Номинацията се разбира по феодалному – като уреждане на “хранен човек” с пост в Брюксел, а не като шанс на държавата ни в Европа. Че е така личи и от коментара на премиера, че Кристалина Георгиева си има хубава работа във Вашингтон – не е като правителството да й търси назначение. Печално, битово ниво на мислене, което не е мръднало още от времето на Желева.

Върховният представител е международно конфликтен пост и при него гневът на Западните Балкани е най-малката грижа.  Той предлага международните санкции, включително срещу Русия. Той трябва да се разправя с Доналд Тръмп. Негови са трънливите ресори на Близкия изток, Украйна, Източното партньорство, Турция. Той говори от името на Европа и на нейните външни министри и не е задължително тези позиции непременно да съвпадат с реалната политика на властта в София. Напълно допустимо е устата Борисови да не искат такава голяма лъжица. Тя не е само голяма, но и задължаваща. И съкращава полето за маневри.

Лошото на Европейските съвети е, че понякога са много дълги. Хубавото им е, че “текат”. Все някога някой ще разкаже какво е ставало по време на маратонските заседания на 30 юни, 1, 2 и още не знаем кой юли 2019 година. Тогава ще бъдем освободени от бремето да работим с хипотези и ще имаме в опита си твърди факти. Но хода на събитията няма да можем да върнем назад.

“Политико”: Among the national leaders to speak out against the proposal were Bulgarian Prime Minister Boyko Borissov, Croatian Prime Minister Andrej Plenković, Hungarian Prime Minister Viktor Orbán, and Irish Prime Minister Leo Varadkar. Together, those leaders represent more than enough votes to torpedo any deal in the Council under the reinforced qualified majority threshold for appointing a new Commission president.
Става дума за компромисното предложение Франс Тимерманс да стане председател на Европейската комисия. Според “Политико” то било посрещнато с “необуздана ярост” на традиционната сбирка на лидерите от Европейската народна партия преди днешния Евроепейски съвет в Брюксел. Да не говорим, че по-рано днес против кандидатурата на Тимерманс се изказаха Австрия, Италия и Полша. Пак според “Политико” трима дипломати и румънския президент Клаус Йоханис (какъв последен ден на румънското председателство!) прогнозират, че и тази вечер няма да има сделка и може да се наложи нов извънреден Европейски съвет на 15 юли. И други добре информирани хора твърдят същото

Pas d’accord #topjobs à attendre cette nuit. Possible nouveau sommet spécial #Euco le 15 juillet. (source politique)

— Jurek Kuczkiewicz (@jujikucz) 30 juin 2019

Ако е така, актуалният въпрос е: Ще направи ли ЕС невижданото, да наруши лятната си ваканция? Досега тя твърдо е свещена. Сега обаче дилемата може да се окаже: без какво може Европа – без Комисия или без лятна ваканция? Според мене без нова Комисия по може. В края на краищата чичо Жан-Клод ще поработи някой друг месец в повече, тъкмо да има време да си изпълни обещанието, че ще закрие мониторинга на България и Румъния. Сега ви пожелавам лека нощ. Дано утрото се окаже по-мъдро.

П.П.: Всъщност Меркел би трябвало да бъде доволна от бунта в ЕНП. Тя даде всичко от себе си в преговорите, показа готовност за компромис, но политическото й семейство е против. Какво друго може да направи оттук нататък? Десницата си иска нейния Манфред Вебер. Макрон не може да я обвини в липса на добра воля.