…беше един от често повтаряните въпроси покрай европейските избори на 23-26 май.

В демокрациите лидерството е функция на два фактора – личностни качества и признание.

Връзката между тях обаче не е автоматична.

Интелектът, силата, смелостта, волята, харизмата са необходими условия, за да бъде човек лидер. Но не са достатъчни.

Достатъчното условие е те да бъдат признати от водените. Признанието дава главната сила на лидера – легитимността.

Нацията се оглежда в лидера, когото е признала. Той е образ и подобие на това, което признаващите ценят.

“Хората не обичат елитарни партии, елитарни хора”, каза Бойко Борисов в реч пред актива на ГЕРБ преди евроизборите. “Ние трябва да внимаваме много, да не се превърнем в такива…”

За личностните качества на Борисов (интелект, сила, смелост, воля, харизма) може да се спори. Но ми се струва безспорен усетът му за това, което легитимира лидера пред мнозинството от българите.

То обяснява защо толкова от конкурентите му за властта въпреки безспорните си личностни качества не поулучават признанието на мнозинството.

Демократичният механизъм за легитимиране са изборите. Начело на Европа са 28-те демократично избрани национални лидери, които заседават в Европейския съвет и вземат стратегическите решения.

Лидерите на съюза, които Европейският съвет посочва обаче, са по-скоро назначени след пазарлъци при закрити врати и одобрени от Европейския парламент след подобни сделки между политическите групи.

Тази фаза на преговори и сделки (каквато тече в момента) подменя демократичния процес и прекъсва връзката между европейските избиратели и лидерите на ЕС. Затова, независимо от личностните им качества, те винаги се оказват “слаби” – липсва им легитимността.

Наистина, председателят на Комисията, който е ключовата фигура сред тях, не може да заеме поста си без одобрението на пряко избрания от гражданите Европейския парламент.

Парламентът обаче може да каже само “да” или “не” на номинацията на Европейския съвет. Не може да предложи свои кандидати.

Системата на Spitzenkandidaten е опит парламентът да си “присвои” такова правомощие, като използва неяснота в Лисабонския договор. Договорът казва, че номинирайки председателя на Комисията, Европейският съвет взема под внимание резултатите от изборите за Европейски парламент.

Следва ли от това, че Европейският съвет е длъжен да посочи председател на Комисията само измежду посочените от европейските политически партии Spitzenkandidaten?

Според част от държавните и правителствените ръководители (например Меркел) той е длъжен да направи точно това. Според други (Макрон, Орбан, Бетел) не е.

Макрон се обосновава, че такова задължение би съществувало, ако изборите за Европейски парламент се провеждаха по транснационални, общоевропейски листи.

В речта си за състояните на Съюза през 2017 година, сегашният председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер предложи за в бъдеще (неясно колко далечно) постовете на председател на Европейската комисия и на Европейския съвет (сега Доналд Туск) да бъдат слети, но се въздържа да предложи този, който ги заема, да бъде пряко избиран от европейските граждани.

“Европа ще функционира по-добре, ако длъжността на председателя на Европейския съвет и тази на председателя на Европейската комисия се слеят”, каза Юнкер като по-напред се обяви за утвръждаване на процедурата на Spitzenkandidaten и за въвеждане на транснационални листи.

За да избират европейците пряко лидера на своя съюз, вероятно ще трябва да променят сегашния му договор или да приемат нов. Това зависи от волята на сегашните национални лидери.

Сега те са работодателите на председателите на Комисията и на Европейския съвет, които номинират. Ако тези два поста се слеят в един и заемащият или заемащата го бъде избрана (а) от всички граждани на ЕС, той или тя изведнъж биха надскочили по легитимност всеки от членовете на Европейския съвет. Те представляват своите нации, а той или тя – всички европейци.

Това наистина би бил лидерът на Европа, чийто телефон може да вдигне президентът на САЩ. Дали този европейски лидер би продължил идеята на Дьо Гол за Европа на нациите или амбицията на Макрон за “европейски суверенитет” на мястото на националния, е избор, който не принадлежи нито на учените глави, нито на политическите. Той принадлежи на гражданите и трябва да им бъде даден.

Искат ли обаче държавните и правителствените ръководители в Европа наистина да направят това? И биха ли им позволили техните избиратели да го направят?

…споразумение за свободна търговия между САЩ и Обединеното кралство. Американският посланик в Лондон Ууди Джонсън твърди, че това споразумение ще бъде сключено “по-бързо от което и да било друго”. Тръмп сочи Борис Джонсън като свой предпочитан бъдещ министър-председател на мястото на подалата оставка Тереза Мей и препоръчва Обединеното кралство да напусне ЕС без споразумение. Всичко това може да стане точно така, ако консерваторите останат на власт, ако Джонсън стане премиер и ако се задържи на власт по-дълго от Мей. Но ако де наложат предсрочни избори, на власт идват лейбъристите. Техният лидер Джереми Корбин модерира днес протестен митинг срещу Тръмп на Трафалгарския площад в Лондон.

Комфортът за България в Европейския съюз е към края си. Правителството се подготвя за по-лоши времена. Цветан Цветанов беше пръв, но вероятно няма да бъде последен.

Комфортът свърши, защото евроизборите на 23-26 май т.г. сложиха край на доминантната през последните 15 години роля на Европейската народна партия (ЕНП), към която принадлежи ГЕРБ. Отслабена е и ролята на Германия и по-специално на Християнсоциалния съюз, най-близката на ГЕРБ политическа сила в Европа.

Свърши и хегемонията на голямата коалиция между ЕНП и Социалистите и демократите (С и Д) както между националните лидери в Европейския съвет, така и в Европейския парламент.

Усилието на водещия кандидат на ЕНП, бавареца Манфред Вебер, да заеме най-важния пост в ЕС, председател на Европейската комисия, е далече от гаранцията за успех. Дори обаче да се пребори за него, то ще е с цената на политически ограничения, които предшествениците му Жан-Клод Юнкер и Жозе Мануел Барозу не познаваха.

За да има нужното на председател на Комисията мнозинство от над 400 евродепутати, Вебер се нуждае не само от гласовете на старите и познати партньори от С и Д, но и на либералите и на зелените. Те са: (а) по-несговорчиви; (б) окуражени от значително увеличеното си представителство на фона на спада на ЕНП и С и Д.

Не стигат либералите и зелените, но Вебер трябва да спечели и симпатизиращия им френски президент Еманюел Макрон, който открито се обяви срещу неговата кандидатура.

Накратко, ако мине през иглените уши на номинирането в Европейския съвет и на одобрението в Европейския парламент, Вебер ще бъде председател на Комисия без практически без капацитет да брани своите политически приятели в Централна и Източна Европа от критично настроените към тях европейски социалдемократи, либерали и зелени.

Не е нужно да бъдеш социолог, политолог, астролог, врачка или обикновен журналист, за да забележиш тази промяна. Тя е “слонът в стаята”. Ако съдим по поведението на министър-председателя Бойко Борисов в последните дни, той по-скоро забелязва този “слон” отколкото не.

При това Вебер начело на Комисията е най-добрият сценарий за ГЕРБ, за лидера му, а оттам и за България, която някои в сегашното й състояние определят като “владетелска република”.

Има обаче далече по-зловещи прогнози – възоснова само на досега известните кандидати за председатели на Комисията – холандски социалдемократ (Франс Тимерманс), датска либералка (Маргрете Вестагер), френски консерватор, главен преговарящ за Брекзит (Мишел Барние).

На езика на Данте тези имена се превеждат: “Надежда всяка тука оставете”.

Най-малкият кахър за София е, че първите двама от тях са от политически семейства, различни от ЕНП, а третият е от различна от Германия държава, една от чиито инициативи (т.нар. Пакет за мобилност) България героично и неуспешно, но затова пък недалновидно шумно се опита да провали.

“Дебелият край” е в нетърпимостта на Холандия и на скандинавците към олигархия, корупция, имитация на борба с тях, политически и корпоративен контрол върху медиите (отразен в 111-то място на България в онази класация), компромиси с разделението на властите, флиртове с Русия.

Да не говорим колко “толерантни” биха били либералите към коалицията на ГЕРБ с националисти (нищо, че Борисов не единственият европейски премиер в такъв съюз) или към отхвърлянето на Истанбулската конвенция.

Най-дебелото в новия “край на тоягата” са самите личности на цитираните водещи кандидати за шефове на ЕК. Тимерманс вече е в историята на ЕС с това, че за първи път задейства най-суровия член от договора на ЕС – за ограничаване на членските права на държава от съюза (Полша).

Вестагер има на пояса си скалповете на корпорации като “Гугъл”, “Епъл”, “Газпром”, в чиито глобални продажби българският БВП се нанася десетки пъти. За да глобяваш световни гиганти с милиарди евро, се иска не само компетентност, но и твърдост и кураж, с каквито би било по-добре едно правителство да си няма работа.

Барние проведе успешно безпрецеденти и може би най-трудните в досегашната история на ЕС преговори (за Брекзит) и резултатът от работата му е виден от днешното дередже на британското правителство.

Когато Борисов оглави първото си правителство през 2009 година, ЕНП беше безспорният европейски политически хегемон с 278 от тогава общо 736 евродепутати и ръководители на над 20 от 27-те тогава държави и правителства. Днес членове на ЕНП са начело на една четвърт от правителствата в ЕС и партията ще има 179 депутати в новия парламент.

ЕНП ръководи Европейската комисия три петгодишни мандата – два при Барозу и един при Юнкер.

“Толерантното” (използвам любим термин на Борисов – б.а.) отношение към България беше подчертано особено при последния. Само един факт за илюстрация – първите сигнали за незаконно построените у нас “къщи за гости” с европейски средства, службите на Комисията са получили още през 2015 година според добре информиран европейски източник на пишещия тези редове. За тях обаче научаваме чак сега.

Не сме забравили, че изводът за “политическата воля” на ГЕРБ да изкорени корупцията и организираната престъпност принадлежи на Комисията на Барозу. Не сме забравили, че три от шестте показателя на наблюдението замрази временно Комисията на Юнкер. На него принадлежат и фразите за “моя приятел” (mon ami) Бойко и за “златното момче” Борисов.

Християнсоциалният съюз (ХСС), традиционният коалиционен партньор на християндемократите на германската канцлерка Ангела Меркел е духовният и организационен баща на ГЕРБ и негов ангел-хранител в ЕНП. Но Меркел вече е lame duck (т.е. лидер в последния си мандат). Отношенията между нейния ХДС и ХСС се разклатиха заради несъгласия по политиката й на миграция. Приемничката на Меркел начело на ХДС Анегрет Крамп Каренбауер залага на промени към по-твърда и консервативна политика. Ново ръководство от януари т.г. има ХСС, с чийто лидер Маркус Зьодер Борисов побърза да се срещне два пъти преди европейските избори.

Юнкер обеща до края на мандата си неговата Комисия да прекрати наблюдението над правосъдието и вътрешните работи в България, въпреки че в началото на мандата липсваха убедителни аргументи за това извън успешната му кампания у нас като Spitzenkandidat на ЕНП за председател на Комисията на евроизборите през 2014 година. За да изпълни обещанието си сега, България трябва да му даде “убедителни резултати”, т.е. най-вече присъди за корупция на високо равнище.

До края на Юнкеровия мандат остават пет месеца, един и половина от които са лятна ваканция. Значи остават реално три месеца и половина. За тях Комисията трябва да напише доклад, че България е изпълнила всички 17 условия за прекратяване на мониторинга, а всички държави членки, включително трудната Холандия и не по-лесната Франция на Макрон, да приемат този доклад за убедителен. Подготовката на доклада е под непосредственото ръководство на първия заместник на Юнкер – Франс Тимерманс (виж горе).

Затова у нас – в ГЕРБ, в държавата, в центъра и по места – духа “вятър на промяната”. Борисов се опитва да “хване влака”, преди в Берлемон да е седнал вързаният от компромиси Вебер или някой по-несговорчив събеседник. Приключването на мониторинга трябва да стане при Юнкер, понеже после – я камилата, я камиларят.

Без край на мониторинга няма нито еврозона, нито Шенген, а без тях няма българско правителство с убедителни национални приоритети и успехи в Европа.

С евентуалното отпадане на сегашния европейския мониторинг, скроен специално за България и Румъния през 2006 г., Дамоклевият меч на Европа не изчезва. Той остава в т.нар. Рамка за върховенство на закона, чийто обект сега е Полша и от който е заплашена и Унгария.

Ако и България влезе в тази дружинка, което не е изключено при ляво-либерално наклонен Брюксел, досегашният Механизъм за сътрудничество и проверка ще ни се стори “крем карамел”.

Не е очевидно, че в момента Борисов  мисли точно за това. Какво мисли знае само той. Но профилактиката му срещу евентуални такива развития е повече от очевидна. Той и зам.-главният прокурор Иван Гешев в момента трупат нещо важно за правителството на следващите Европейски съвети – т.нар. track record (поредица от резултати) по чувствителните за България точки за натиск, която предварително да извади зъбите на евентуалните критици и опоненти.

Не само красотата изисква жертви. Властта – също.

Принципът на водещите кандидати е полумъртъв. Не е изключено да бъде приложен, но това не е задължително.

Ничия кандидатура за върховите постове на ЕС не е изключена и ничия не е сигурна.

Очертават се поне три конфликтни точки в избора на следващ председател на Европейската комисия – между Европейския съвет и Европейския парламент; между Германия и Франция; между европейските политически семейства. Всяка от тях може да парализира ЕС институционално.

Освен, че е ще бъде трудно, равновесието трябва да бъде постигнато на няколко нива – политическо, географско, полово (тази вечер се появи идеята два от четирите върхови поста в ЕС да бъдат за жени) и на две места – в Европейския съвет и в Европейския парламент.

Във втория са възможни максимум четири проевропейски мнозинства, от които най-голямото е най-трудно постижимо. Преди формирането на групите, които ще включват и още новите и необвързани депутати, те изглеждат така:

ЕНП (178) + С и Д (153) + АЛДЕ и Ренесанс (105) + Зелените (69) = 505 (от общо 751 преди Брекзит).

ЕНП + С и Д + АЛДЕ и Р = 436

ЕНП + С и Д + Зелените = 400

С и Д + АЛДЕ + Зелените + Обединена европейска левица (38) = 365. Тук за минимума от 376 депутати за обикновено мнозинство от 751 трябват още поне 11 души от 25-те нови и необвързани.

Съгласие може да бъде постигнато само със значителни компромиси.

От компромисите следва политика на малките стъпки, т.е. бавна Европа.

Имаме няколко коза, сложил съм си ги в ръкавчетата и чакам. Голямата уста е грешка,  казва българският премиер

България ще подкрепи кандидатурата на Манфред Вебер за председател на Европейската комисия, каза днес министър-председателят Бойко Борисов на влизане в работната вечеря на националните лидери, която дава началото на процеса на номинациите за ръководители на новите европейски институции.

“Ние, като позиция на Европейската народна партия сме твърдо зад него”, каза Борисов. “Той е нашият шпиценкандидат, водещ кандидат. За него работихме, както и за нашите български евродепутати. Това е решение на партията, ние сме дисцилиниран член на Европейската народна партия, така че нямаме никакви колебания и никакви други, към момента, позиции”.

“В тези консултации много имена ще се прехвърлят”, добави Борисов. “Факт е, че и Мария Неделчева (Габриел – б.р.), и Кристалина Георгиева, и (Марош) Шефчович (зам.-председател на Европейската комисия – б.р.) , и Мишел Барние (главен преговарящ на ЕС за Брекзит – б.р.) , ( са сред тези) за които се говори…” 

“Пред камерите имаме ясни и точни кандидати. Нормално е социалистите да искат техен кандидат. Нормално е ние да се борим за нашата кандидатура”, каза още Борисов. “В следващите часове ще се изговорят много неща. В общи линии  ще мине раздаването и тогава вече ще започнат по-същинските преговори. Този, който първи говори…, той ще загуби…Всеки, който проговори и почне да издава много позиции, ще загуби. Ние имаме няколко коза, всички ги знаят, сложил съм си ги в ръкавчетата и чакам. Голямата уста е грешка”.

Борисов добави, че са “големи приятели”  и “приятели от деца, от 20 години”, с унгарския му колега Виктор Орбан, макар че последният не подкрепя Вебер. Българският премиер определи Орбан като несъмнен антикомунист и посочи, че тези в Европа, които го критикуват, са се класирали трети и четвърти на евроизборите в страните си, докато той продължава да е първи с убедителен резултат.