Jelev.info
Veselin Jelev's Blog
cheap windows 7 key office 2016 key windows 10 product key windows 10 serial keys

Всичко от категория 'Днес'

Британската министър-председателка Тереза Мей днес поиска предсрочни парламентарни избори на 8 юни. Очаква се в сряда (19 април) да внесе законопроект за тях в парламента. За одобрението му трябва квалифицирано мнозинство от две трети от 650-те депутати. Тя вероятно ще го получи, след като лидерът на лейбъристката опозиция Джереми Корбин се изказа в подкрепа на намерението ѝ.

Защо Мей се реши на тази стъпка, малко преди преговорите на Великобритания за напускане на ЕС да започнат? Самата тя каза, че го прави заради стабилността – същата причина, поради която доскоро твърдеше, че не иска избори преди времето за редовното им провеждане през 2020 година.

Очевидно Мей не се чувства достатъчно комфортно с мнозинството от 330 консервативни депутати в 650-членната долна камара на парламента, завещано от предшественика ѝ Дейвид Камерън. В трудните преговори за Брекзит тя ще бъде зависима от радикалното крило на торите. То може да не приеме споразумението, което тя ще се постарае да договори с ЕС.

Опирайки се на благоприятните социологически прогнози, Мей очевидно се надява да увеличи мнозинството си и да намали влиянието на радикалните консервативни бекбенчъри в него. Проучванията досега не дават шансове на лейбъристите да се върнат на власт.

С резултата на референдума Партията за независимост на Обединеното кралство изчерпа причините да съществува и може да се очаква обратен поток на избиратели от нея към торите. Тя изсмукваше техния електорат преди допитването и това беше една от причините Камерън да се реши на него.

С очертаващата се цена на Брекзит в британското общество има тенденция на отрезвяване, която дава шанове на проевропейските либерали да увеличат парламентарното си представителсто и да балансират крайните евроскептици и еврофоби. Това би улеснило задачата на Мей и би увеличило шансовете ѝ за парламентарна подкрепа да води и приключи успешно преговорите.

По всичко личи, че ако иска да гарантира икономическите си интереси – достъпа до единния пазар на ЕС и благоприятното третиране на банковия ѝ сектор – Великобритания трудно ще заобиколи поне две от основните причини за Брекзит, по които ЕС поне засега изглежда безкомпромисен – свободата на движение и вноските в европейския бюджет.

Мей, министърка на вътрешните работи в правителството на Камерън, беше сред противниците на Брекзит. След референдума от 23 юни 2016 г., където 52% от британските избиратели гласуваха за излизане от ЕС, тя неизменно повтаря, че то е необратимо. Очевидно, актуалната цел е да е поносимо и приемливо.

Фактът, че Мей търси по-широка опора подсказва, че преговорите няма да са лесни и че с оглед на резултата им и в пътя до него подкрепата на сегашното правителство, може да се окаже недостатъчна.

Договорът на ЕС поставя двегодишен срок на преговорите за развода. Ако през 2019 година Мей не успее да стигне да споразумение с ЕС, което може да “продаде” едновременно на британския, на Европейския парламент и на парламентите на останалите 27 държави-членки, следва болезненият, скъп и трудно предвидим “твърд” Брекзит. Тя се опитва да го избегне, за да има предсказуемост и стабилност за гражданите и бизнеса.

В основата на решението на Мей е въпросът за легитимността. Тя търси свеж и по-солиден кредит на доверие преди историческите решения, които ѝ предстоят, защото оглави правителството, без да е спечелила избори начело на торите.

Мей избира различен път в сравнение с Гордън Браун, при когото лейбъристите изгубиха 91 места в Камарата на общините на парламентарните избори през 2010 г. Това беше най-голямото им поражение от 1931 г. насам.

Браун, бивш министър на финансите, плати политическата цена за войната в Ирак и финансовата криза, приемайки без избори премиерския пост от Тони Блеър през 2007 г., когато последният подаде оставка по средата на третия си мандат на “Даунинг стрийт” №10.

Мей очевидно иска да носи отговорност за собствените си действия, а не за последиците от това, което Камерън започна, свиквайки референдума за Брекзит.

Рано тази сутрин бойни кораби на САЩ изстреляха 59 ракети “Томахоук” по сирийската военновъздушна база Ал Шайрат в отговор на химическата атака в Хан Шейхун в държаната от бунтовниците провинция Идлиб на 4 април, която уби десетки хора, включително деца. Западът и Турция единодушно одобриха американските удари, Русия ги осъди. Американците съобщиха, че ударите са били хирургически, така че да не вземат жертви сред цивилното население и руския контингент в Сирия и че са предупредили за тях съюзниците си в Европа и руските военни. Къде е новината? Тя, струва ми се не е в това, че САЩ бомбардират някого, а в това, че едната ядрена суперсила бомбардира място, докато в него има войски на другата ядрена суперсила. Действа пряко, а не чрез прокси. Елмар Брок,  шеф на Комисията по външни работи на Европейския парламент, видя в това хем “опасност от война”, хем шанс за разсичане на сирийския възел. И правилно отбеляза пред “Ди Велт”, че Тръмп е нарушил табу. 59-те “томахавки” по Ал Шайрат, са архи-антисистемно действие в планетарен мащаб.

Който съди Борисов заради Сидеров, да си спомни за Рюте и Вилдерс, Шусел и Хайдер, Берлускони и Боси

— Убедих го и той е готов да се целувате, самичък рече, склони.

 — Целование с Юда? Да пази Господ, никогда! До гроба!…

Иван Вазов (“Чичовци”)

За всички, които тепърва ще съдят ГЕРБ и лично Бойко Борисов за евентуална коалиция с “Атака”, напомням, че между 2010 г. и 2012 г. холандските либерали на Марк Рюте управляваха с подкрепата на расистите, ксенофобите и еврофобите на Геерт Вилдерс, които формално не бяха част от правителството.

Това е главната причина България и Румъния да не влязат в Шенген. Ако Рюте беше позволил да влязат, правителството му щеше да падне.

Не че той послe, когато правителството му вече не зависеше от Вилдерс, позволи. За холандците въпросът за доверието в страни като България и Румъния остана вътрешнополитически.

За хората с по-дълга памет припомням, че австрийската крайнодясна “Партия на свободата” на покойния Йорг Хайдер спечели изборите през 1999 г. и той не стана канцлер, само защото ЕС заплаши да отнеме на страната му правото на глас.

Тогава консерваторът Волфганг Шусел стана канцлер в коалиция с партията на Хайдер и Европа отново беше разстроена. Тя наложи на Виена няколко месеца дипломатическа изолация, докато Хайдер не напусна и лидерския пост в партията си.

Не казвам, че ще направи същото на Волен Сидеров, но не го и изключвам.

Да си спомним и четвъртия кабинет на Силвио Берлускони в Италия сформиран през 2008 г. с подкрепата на сепаратистката и националистическа Северна лига начело с противоречивата фигура на Умберто Боси, който стана министър на държавната реформа.

Да си спомним и за присъдата на Боси за корупция и за призивите му към бреговата охрана да стреля по нелегалните имигранти. И че негов приемник начело на лигата днес е крайнодесният лидер Матео Салвини.

Ако сме докрая последователни, покрай Сидеров не бива да забравяме и че лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов беше оратор на конгрес на френския Национален фронт през 2014 година.

А що се отнася до Сидеров, сме длъжни да отбележим, че самата лидерка на Фронта Марин Льо Пен в интервю за първия брой на сп. “Клуб Z” се разграничи панически от “Атака” и заяви, че да я свързват с такава формация е “семантична война”.

Няма да сме нито първите, нито последните, които са принудени да допуснат в правителството си enfant terrible и да се съобразяват с него. Въпросът е докъде ще го допуснат и докъде ще се съобразяват.

Със сигурност в Европа ще се намери кой да ни посочи укоризнено с пръст. Трябва да знаем какво да му отговорим – спокойно и аргументирано. А за себе си да осъзнаем българският проблем.

Той не е, че “Атака” е вътре, а че “Да, България”, “Нова република” и Реформаторският блок са вън. Българските избиратели подариха тази роля на Волен Сидеров и сега идва момент да платят цената на избора си. Не могат да обвиняват Европа за него.

В заключение – няколко полезни съвета в случай на въпроси за Сидеров от:

(а) Европейската народна партия – питайте ги как търпят в Унгария Виктор Орбан, този стожер на нелибералната демокрация и почитател на Владимир Путин и Реджеп Ердоган, брюкселоборец, мигрантогонец и забранител на вестници и университети;

(б) Партията на европейските социалисти – питайте ги за премиера на Словакия Роберт Фицо, който отказва да изпълни квотата на страната си за бежанци и спечели последните избори с обещания да не допусне нито един мюсюлманин в страната си. Можете да ги попитате и за левия чешки президент Милош Земан, който е страстен защитник и симпатизант на руския си колега Владимир Путин;

(в) Европейските консерватори и реформисти – попитайте ги какво правят при тях Ангел Джамбазки, Николай Бареков и една сюрия крайнодесни датчани и финландци, благодарение на които станаха третата по големина група в Европейския парламент. Може да ги питате и за управлението на партията на Качински в Полша, най-вече за опита й да ореже правомощията на Конституционния съд;

(г) Алианса на либералите и демократите за Европа – освен за Рюте и Вилдерс ги попитайте защо лидерът им Ги Верхофстадт преговаряше да прибере в групата си италианските евроскептици от “5 звезди”, които преди това бяха в групата на идеолога на Брекзит Найджъл Фараж;

(д) Крайната европейска левица – питайте ги защо златното им момче Алексис Ципрас управлява Гърция в коалиция с евроскептичния националист Панос Каменос.

И да сме наясно – всичко това не означава, че одобрявам бъдещото българско правителство, а че осъзнавам, че то е най-доброто, което в тези обстоятелства можем да си позволим.

След като България няма аргументи, че е по-добра от другите европейски демокрации, й остават поне извиненията, че не е по-лоша. За добро или за зло няма европейска партия без “свои негодници” в държавите-членки.

Ако тези избори направиха нещо положително, то е, че кампанията преди тях ясно очерта евроскептичния и еврофобски лагер в България.

След всичко, което изговори за СЕТА, миграцията и санкциите, след квалификацията “национални предатели”, БСП трудно може да мине за мейнстрийм европейска левица.

С нея формално я свързва Сергей Станишев, но това е временно. Тази партия изглежда по-близо до крайната левица в Европа – СИРИЗА, “Подемос”, “Ди Линке”, Меланшон – която всъщност е лявата страна на антисистемността в контекста на ЕС, т.е. на евроскептицизма.

БСП сама си залепи на челото този етикет и сега ще ѝ е трудно да го отлепи – каквото и да говори. Този етикет изигра важна роля тя да не е първа на изборите.

Българинът може не винаги дълбоко да разбира Европа и да я носи в сърцето си, но има здрав разум и вижда, че по-добро място за него в днешния свят няма.

Награби ли го нашенската олигархия, той гледа за помощ към Европа. Защото отникъде другаде “взорът надежда не види”. Каквато и да е Европа, все още всички бягат в нея, дори с гумени лодки и с риск на живота си. Никой не бяга в Русия

Антиевропейското говорене може да е помогнало на Нинова да си върне носталгичния и твърдолинеен електорат и да удвои броя на депутатските места на партията си, но то ѝ отне възможността първа да опита да състави правителство.

То показа и тавана на хибридните стратегии и пропаганда у нас. Рисковано е да прогнозираш парламентарни избори възоснова на резултатите от президентски. Предметът на избора и оттук мотивацията на избирателя са различни.

Останалата част от анти-ЕС спектъра е ясна. Едва ли вече някой се съмнява в еврофобията на т.нар. “Обединени патриоти”, особено след истерията с блокадите по границата. Те бяха в нарушение на базисен принцип на ЕС – върховенството на закона.

Не можеш да пречиш на български граждани да се възползват от тяхно законно право. Отделен въпрос е дали законодателството ни трябва да разрешава българско гражданство и право на глас на хора, които не знаят български и не могат да попълнят сами декларацията си за гласуване. Но – “лош закон, но закон”.

Накратко, силите на евентуален “Булекзит” са тук и са по-слабите.

Кризата в жанра на предизборната демагогия е дълбока

Едно плашило броди из България – на турската заплаха. Това плашило е предизборно, манипулативно и не е безобидно.

То се опитва да внуши страх, че България е сама срещу агресивен и много по-силен съсед, пренебрегвайки фактите, че с Турция сме в един и същ отбранителен алианс и че тя кандидатства за съюз, в който ние  членуваме от 10 години.

Подтекстът на това плашене на народа е, че евроатлантическата принадлежност на България е безполезна както и партиите, които я отстояват и че трябва да се търсят решения извън нея. Страхът от “агарянского гонения” добре се допълва с мъглявия червен лозунг за “промяна”.

Наистина турският президент Реджеп Тайип Ердоган и министрите му в последните седмици дадоха обилни основания на ЕС, включително и на България, да гледат страната им с тревога.

Турските водачи си позволиха безпрецедентно конфронтационни изказвания спрямо Европа, обвинявайки нейни ключови демокрации в “нацизъм” и “фашизъм”, в “кръстоносен поход” срещу исляма.

Те заплашиха и да се оттеглят от съвместната декларация с ЕС от 18 март 2016 г. за спиране на нелегалната миграция от Турция към Европа и да отворят границите си за нея, като първата страна по пътя на потенциалната миграционна вълна би била България.

Това говорене на турското ръководство е с подчертан вътрешнополитически адрес. Целта е управляващата Партия на справедливостта и развитието да консолидира и мобилизира електората си за насрочения за 16 април конституционен референдум, който се очаква да превърне страната от парламентарна в президентска република, съсредоточавайки властта в ръцете на Ердоган.

Засега той е фактическият, но де юре, неформален лидер на турците, тъй като по конституция главните правомощия са у министър-председателя Бинали Йълдъръм.

Ердоган малко се интересува какво мислят опозицията, Европа и светът за речите му , които на моменти звучат налудничаво, включително с неоосманистката си носталгия, граничеща с териториални претенции към съседни държави.

След неуспешния опит за преврат на 15 юли м.г. турският президент е фокусиран изцяло върху приоритета на 14-годишното си управление – да сложи ръка върху цялата власт и не подбира средствата.

Без да подценява рисковете от провокационните изявления от Анкара, България трябва да запази разсъдъка си бистър и да не отговаря огледално на никакво ниво. Полезно е българските лидери и политици да се вслушват в реакциите на ЕС, в чиято обща външна политика участваме.

За съжаление, колкото повече българската предизборна кампания върви към края си, толкова повече тонът й се отдалечава от европейския и се приближава към ориенталския. Ред политици и наблюдатели се изкушават да развяват турската заплаха също с очевидни вътрешнополитически цели. Това е опасно.

“За мен няма да е изненада, ако има трансфер на конфликтност и конфронтация на Балканите и в Европа”, заяви на 16 март т.г. почетният председател на ДПС Ахмед Доган в обръщение издържано в характерния му “резонансен” стил.

Бомбастичните приказки за предвоенна обстановка, усуканите писания за “поливариантно моделиране на различните геополитически таргети” се свеждат до едно просто и старо предизборно подгряване на електората: “Отечеството е в опасност, гласувайте за мене, защото аз ще го спася”. Т.е. плашим публиката с другите, за да спечелим гласа й.

Явно кризата в жанра на предизборната демагогия е толкова дълбока, че подобно на Ердоган и Доган вече не подбира средствата. Електоратът е толкова недоверчив, че не остава с какво друго да го впечатлиш освен със заплахи за националната сигурност.

Прозрачни са и две други цели – да бъдат заклеймени отцепеният от ДПС Лютфи Местан и партията му ДОСТ като антибългарски, неоосманистки агенти и да се обоснове евентуално сътрудничество в следващия парламент на ДПС с партии като “Атака”, ВМРО и НФСБ, чиято запазена марка е антитурската реторика.

Когато бивши агенти на ДС се опитват да ни турят перде на очите, е препоръчително да го отместим и да гледаме фактите.

Ердоган не за първи път заплашва да залее ЕС с мигранти. Той се закани да отвори ГКПП Капъкуле към България на 25 ноември 2016 г., когато Европейският парламент прие резолюция, призоваваща държавите-членки да прекратят присъединителните преговори с Турция. Той обаче не изпълни заплахата си. Ще го направи ли сега? Не знаем.

Знаем обаче, че ако го направи, на Турция ще се случат най-малко три неща: първо тя ще загуби 6 милиарда евро финансиране от ЕС за 3-те милиона бежанци предимно от Сирия и Ирак на нейна територия; второ:  гражданите й няма да получат правото да пътуват безвизово до ЕС; трето: ЕС може наистина да замрази или окончателно да прекрати присъединителните й преговори, т.е. да й отнеме една стратегическа перспектива, към която тя върви от 1963 г.

Ердоган, може да говори лудости, но не е луд. Ако беше, нямаше да успее да управлява непрекъснато от 2003 г. досега. Ако скъса дефинитивно с Европа, той може да спечели референдума, но в дългосрочен план да си създаде тежък вътрешен проблем.

Днес ЕС може да му е изгоден като опонент, но съюзът е и ще остане ключов икономически партньор на Турция, без чийто пазар Ердогановият електорат няма да е доволен.

Европа е и дом на милиони турски работници и на техните семейства, източник на доходи за роднините им у дома. Ако изгори мостовете към нея, президентът ще си създаде милиони ненужни врагове.

В Европа са повечето от съюзниците на Турция в НАТО. Макар да издигна страната си до статута на регионална сила, турският президент не може да не си дава сметка за реалното съотношение на силите и за опасността от изолация от евроатлантическата общност.

Председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер му го напомни през изминалата седмица:

“Не ЕС ще се присъединява към Турция, а Турция ще се присъединява към ЕС”, каза той пред Европейския парламент.

Европа има и работещия инструмент на икономическите санкции, които причиниха доста болка на Русия. Би ли издържал режимът на Ердоган на евентуални ограничителни мерки, прицелени в чувствителните места на страната му?

За Турция е важна помощта на европейските служби в борбата срещу тероризма. Европа може да подкрепя мирно политическо решение на кюрдския въпрос в рамките на единна Турция (както прави досега), но може и да застане с цялата си тежест зад кюрдско искане за автономия. Това не би било проблем за нея, а за Ердоган.

Най-сетне, ЕС вече не е толкова уязвим на миграционен натиск, колкото беше преди две години. В рекордни за своите законодателни процедури срокове съюзът създаде своя обща Гранична и брегова охрана, която може, ако е необходимо, да окаже помощ на изправена пред миграционна криза държава-членка.

Турция може да отвори вратите пред мигрантите, но ЕС не е същият разграден двор от времето на “Балканския маршрут” от 2015 г. – дори с уговорката, че новата служба още не е изпитана в реална обстановка.

Така че заканите на Ердоган и министрите му досега произвеждат главно шум. Ако Анкара се опита да отиде отвъд този ефект, това може да й струва твърде скъпо.

Да не забравяме, че Ердоган зави към национализма и антиевропейското говорене след парламентарните избори на 7 юни 2015 г., които за кратък период сложиха край на 12-годишната хегемония на партията му и преградиха пътя й към конституционно мнозинство.

Пречката се оказа кюрдската Демократична партия на народите. Тогава турският президент прекрати мирния процес с кюрдите, който му беше спечелил подкрепата на ЕС и се върна към военната репресия спрямо това малцинство. И тук мотивацията му беше изцяло вътрешнополитическа.

Тя остана такава и когато репресиите и пренебрегването на нарастващата външна изолация се засилиха многократно след неуспелия опит за преврат.

В Турция няма свободни медии, затова президентът изглежда всемогъщ. Истината обаче е, че той е дълбоко разделящ лидер, чиято власт почива върху конфронтацията между привърженици и противници, която поддържа. Времето  ще покаже доколко устойчив е този курс.

ЕС досега нито веднъж не се поддаде на провокациите ат Анкара. Той не й даде повод да направи нищо повече от това да се пени пред микрофона с цената на международното си самокомпрометиране.

Съюзът отчете реалното значение на Турция като фактор в миграционната криза и в същото време не отстъпи от интересите си. Той реагира пропорционално както на предизвикателния език, така и на потъпкването на демокрацията в Турция, особено след опита за преврат.

ЕС не прекрати преговорите с нея, давайки й да разбере, че, може да го направи, че има обществен натиск за това и че преговорите имат правила. Той даде ясно да се разбере и че визова либерализация ще има, когато Турция изпълни всички изисквания.

Словесните заплахи са израз на слабост. ЕС не ги използва, а последователно отстоява и позицията, че изпълнява своята част от миграционната сделка и очаква отстрещната страна също да изпълнява нейната.

На провокативните турски речи Европа отговори със законни действия,  които са във властта на нейните държави-членки. Те решиха как да се отнесат с желанието на турски министри да агитират за референдума на тяхна територия. Делата пораждат доверие, а не възпламеняващите думи. Затова либералът Марк Рюте спечели парламентарни избори в Холандия. Той просто не позволи на Ердогановите министри да агитират сред турската диаспора в страната му, докато крайнодесният му съперник Геерт Вилдерс обещаваше  да събаря джамии и да забрани корана.

По същия начин трябва да реагира и България – с дела, а не с думи. Последните, когато са непремерени, могат да се обърнат срещу нас, оказвайки се самоизпълняващо се пророчество.

Размахването на турската заплаха може да бъде претекст за безпринципни политически обединения около някакъв “умерен национализъм” (за чиято умереност няма точна мярка), то може да помогне на остатъчното ДПС и на компрометирания му модел “КОЙ” да се присламчат към евентуално бъдещо управление с участието на т.нар. “патриоти”.

То обаче няма да помогне с нищо на България, защото в международен план може да доведе само до повече напрежение в отношенията ни с Турция, на което и Европа няма да се зарадва. Силата на българската позиция е в единството с европейската – на турския национализъм не бива да отговаряме с български, а с принципно отстояване на върховенството на правото.