Jelev.info
Veselin Jelev's Blog
cheap windows 7 key office 2016 key windows 10 product key windows 10 serial keys

Всичко от категория 'Днес'

Европа може да отдъхне. Най-лошият сценарий не се сбъдна. Франция остава с проевропейски президент. Няма да има Фрекзит. Ангажиментът на ключовата сила в Европа към европейския проект остава.
Центристът Еманюел Макрон печели балотажа на президентските избори с 65,8 на сто от гласовете пред лидерката на крайнодесния Национален фронт Марин Льо Пен  с 34,2 на сто.
След неотдавнашните парламентарни избори в Холандия националпопулизмът търпи второ поражение при това от либерал – най-губещото политическо семейство в кризата.
Радостта обаче е дотук. Победата на Макрон (39 г.), най-младия френски президент, е Пирова. Той ще трябва да управлява разединена и поляризирана страна. Това показват рекордните нива на електоралния протест – отказ от гласуване или пускане на празна бюлетина. Негласувалите са 25,3 на сто. Избирателната активност е 74,7 на сто, втората най-ниска на президентски балотаж в Петата република след 69-те процента през 1969 година. Пусналите празна бюлетина са 8,9 на сто, т.е. безпрецедентните 4,2 милиона избиратели. От подкрепилите Макрон 43 на сто заявяват, че са гласували не за него, а против Льо Пен, което дава основание на френски наблюдатели да говорят за “служебна победа”.
Макар и загубила, Льо Пен поставя електорален рекорд за партията си. Тя удвоява резултата на баща си Жан-Мари Льо Пен от изборите през 2002 г., спечелени във втория тур от кандидата на традиционната десница Жак Ширак с 82,2 на сто от гласовете.
Тогава Льо Пен-баща взе 17,8 на сто от вота, едва надхвърляйки резултата си от първия тур (16,86%). Дъщеря му, която го изключи от основаната от него партия, за да подобри имиджа й, вече атакува 40-те процента. Това вещае труден мандат за Макрон.
През 2002 година избирателите на Национални фронт бяха 5,5 милиона срещу 25,5 милиона за т.нар. “републикански фронт” – обединение на всички партии в балотажа с цел да не бъде допусната крайната десница до властта. Сега фронтът отчита 11 милиона избиратели. Макрон има 20 милиона.
Първото голямо изпитание за новия президент ще са парламентарните избори през юни. Те ще покажат дали другите партии ще успеят да му наложат да съжителства с контролирани от тях мнозинство в Националното събрание и правителство и да ограничат възможностите му да изпълни амбиционните си обещания.
Между другото, наблюдатели отбелязват, че Макрон вече се възползва от тенденция на намаляване на безработицата, която направи неговия бивш работодател, отиващия си президент Франсоа Оланд, най-непопулярния държавен глава на Франция, откакто там се мерят рейтинги.
Тъй като резултатите от икономическите политики обикновено идват с известно закъснение, може да се окаже, че Макрон печели от това, от което Оланд загуби.
Известният френски коментатор Жан Катрмер от “Либерасион” нарече Макрон, бивш инвестиционен банкер и министър на икономиката на Оланд, “детето, около чиято люлка са се събрали боговете”.
Предстоящият парламентарен вот ще покаже доколко неговото новородено движение се е превърнало във фактор на френската политика.
Нивото на въздържане и на невалидни бюлетини са лош знак за социалната подкрепа, на която може да разчита новият президент през петгодишния си мандат. Традиционните левица и десница, които безпрецедентно останаха вън от президентската надпревара след първия тур, като и Националният фронт, ще търсят реванш. Един от историческите белези на тези избори, освен възрастта на новия президент и на неговата формация, е че те разрушиха политическото статукво на Петата република. Главните играчи в него – Социалистическата партия и “Републиканците” – ще се борят да възстановят каквото могат. За тях това е битка за оцеляване сред вътрешните им междуособици и компрометиращи скандали.  В парламентарните избори движението на Макрон не може да разчита изцяло на избирателите, които гласуваха против Льо Пен на президентския балотаж. Тя обяви, че ще реформира партията си с очевидното намерение да се опита да консолидира около нея още десен и евроскептичен електорат.
Вторите важни избори за Макрон, който направи заявка за амбициозна реформа на Европейския съюз, ще са в Германия наесен. Те ще покажат кой ще му бъде партньор във водещия немско-френски тандем – християндемократката Ангела Меркел или социалдемократът Мартин Шулц.

Жан-Клод Юнкер - "господин Европа". Снимка Европейска комисия

Жан-Клод Юнкер в приповдигнато настроение. Снимка Европейска комисия

Според “Политико” Ангела Меркел е ядосана на Жан-Клод Юнкер, че е позволил да изтекат до медиите подробности от напрегнатия му работен обяд с Тереза Мей на 26 април в Лондон. Германските медии го описаха като “катострофален”и вещаещ провал на преговорите за Брекзит.
Доколко обаче могат държавните лидери в ЕС, включително германската канцлерка, да контролират Юнкер, след като той обяви, че няма да се кандидатира за втори мандат начело на Европейската комисия след европейските избори през 2019 година? Друго беше с Жозе Барозу в края на първия му мандат начело на Комисията през 2009 година, който съвпадна с началото на финансовата и икономическата криза. За да получи подкрепата на Германия, той трябваше да се съобразява и се съобразяваше с нейните желания.
Теоретично държавните и правителствените ръководители могат да сменят Юнкер предсрочно, но едва ли мнозинството от тях биха искали още да усложнят и без това сложната ситуация в Европа. А и Меркел поне засега има друг приоритет – германските избори наесен, където ще се бори за четвърти мандат като бундесканцлер. Май ще й се налага да търпи шейсет и три-годишния Юнкер, включително – игривите му джин и тоник фази. Без да го е грижа за никого, той се държи все по-предизвикателно към Обединеното кралство. Миналия петък в реч във Флоренция например прогнозира, че английският език “бавно, но сигурно ще губи важност” в ЕС. Можеше да спести тази забележка точно преди предсрочните избори във Великобритания и преди началото на трудните преговори за Брекзит. Поведението му не показва, че се притеснява какво мислят в Берлин. Какво ли да очакваме от него утре, ако начело на Франция застане либералът Еманюел Макрон, а през септември германски канцлер стане социалдемократът Мартин Шулц? Френско-немският тандем начело на Европа би бил социал-либерален, докато Юнкер представлява Европейската народна партия. С Шулц обаче го свързва старо приятелство, а с Макрон съвпада в пазарното си мислене. Освен това либералите сега са в коалиция с ЕНП в Европейския парламент, която подкрепя Комисията на Юнкер. Всъщност, какъвто и да е въпросният тандем, мандатът на сегашния председател свършва през октомври 2019 година. След това да му мислят други.

1. Най-лошият сценарий не се сбъдна. Крайнодясната Марин Льо Пен е втора, всички са срещу нея за балотажа на 7 май. След Холандия това е втора важна загуба на популизма.
2. Избирателите изхвърлиха традиционните партии – социалистите и Републиканците, чиито кандидати са съответно пети и трети. На французите им е писнало от управленска немощ и скандали.
3. Вакуумът обаче не беше запълнен от крайния национализъм и еврофобия. Води подчертано проевропейски и икономически либерален кандидат – Еманюел Макрон.
4. Това не значи, че зад него има консенсус. Идеологически Франция остава раздробена поне на четири и ще е трудно да се управлява. Сред втория тур на 7 май ще са ключови парламентарните избори, които ще покажат дали президентът ще има мнозинство в Националното събрание или ще трябва да се съобразява с правителство на свои опоненти. След такъв разгром (отказ на президента Франсоа Оланд да се кандидатира за втори мандат и 6% за социалистическия кандидат Беноа Амон) на разединените социалисти им трябва пълен рестарт. Същото се отнася за републиканците – и те разяждани от вътрешни съперничества и исторически недостигнали до балотаж. Дали това ще е пореден шанс за Никола Саркози?
5. Макар и втори и четвърти, Льо Пен и крайнолевият Жан-Люк Меланшон са с относително високи резултати, които говорят за значителен потенциал на популизма. За обстановката, в която ще управлява Макрон, са важни изборите в Германия наесен – те ще покажат кой ще главният е партьор на новия френски президент в Европа и във водещия за нея германо-френски дует.

Британската министър-председателка Тереза Мей днес поиска предсрочни парламентарни избори на 8 юни. Очаква се в сряда (19 април) да внесе законопроект за тях в парламента. За одобрението му трябва квалифицирано мнозинство от две трети от 650-те депутати. Тя вероятно ще го получи, след като лидерът на лейбъристката опозиция Джереми Корбин се изказа в подкрепа на намерението ѝ.

Защо Мей се реши на тази стъпка, малко преди преговорите на Великобритания за напускане на ЕС да започнат? Самата тя каза, че го прави заради стабилността – същата причина, поради която доскоро твърдеше, че не иска избори преди времето за редовното им провеждане през 2020 година.

Очевидно Мей не се чувства достатъчно комфортно с мнозинството от 330 консервативни депутати в 650-членната долна камара на парламента, завещано от предшественика ѝ Дейвид Камерън. В трудните преговори за Брекзит тя ще бъде зависима от радикалното крило на торите. То може да не приеме споразумението, което тя ще се постарае да договори с ЕС.

Опирайки се на благоприятните социологически прогнози, Мей очевидно се надява да увеличи мнозинството си и да намали влиянието на радикалните консервативни бекбенчъри в него. Проучванията досега не дават шансове на лейбъристите да се върнат на власт.

С резултата на референдума Партията за независимост на Обединеното кралство изчерпа причините да съществува и може да се очаква обратен поток на избиратели от нея към торите. Тя изсмукваше техния електорат преди допитването и това беше една от причините Камерън да се реши на него.

С очертаващата се цена на Брекзит в британското общество има тенденция на отрезвяване, която дава шанове на проевропейските либерали да увеличат парламентарното си представителсто и да балансират крайните евроскептици и еврофоби. Това би улеснило задачата на Мей и би увеличило шансовете ѝ за парламентарна подкрепа да води и приключи успешно преговорите.

По всичко личи, че ако иска да гарантира икономическите си интереси – достъпа до единния пазар на ЕС и благоприятното третиране на банковия ѝ сектор – Великобритания трудно ще заобиколи поне две от основните причини за Брекзит, по които ЕС поне засега изглежда безкомпромисен – свободата на движение и вноските в европейския бюджет.

Мей, министърка на вътрешните работи в правителството на Камерън, беше сред противниците на Брекзит. След референдума от 23 юни 2016 г., където 52% от британските избиратели гласуваха за излизане от ЕС, тя неизменно повтаря, че то е необратимо. Очевидно, актуалната цел е да е поносимо и приемливо.

Фактът, че Мей търси по-широка опора подсказва, че преговорите няма да са лесни и че с оглед на резултата им и в пътя до него подкрепата на сегашното правителство, може да се окаже недостатъчна.

Договорът на ЕС поставя двегодишен срок на преговорите за развода. Ако през 2019 година Мей не успее да стигне да споразумение с ЕС, което може да “продаде” едновременно на британския, на Европейския парламент и на парламентите на останалите 27 държави-членки, следва болезненият, скъп и трудно предвидим “твърд” Брекзит. Тя се опитва да го избегне, за да има предсказуемост и стабилност за гражданите и бизнеса.

В основата на решението на Мей е въпросът за легитимността. Тя търси свеж и по-солиден кредит на доверие преди историческите решения, които ѝ предстоят, защото оглави правителството, без да е спечелила избори начело на торите.

Мей избира различен път в сравнение с Гордън Браун, при когото лейбъристите изгубиха 91 места в Камарата на общините на парламентарните избори през 2010 г. Това беше най-голямото им поражение от 1931 г. насам.

Браун, бивш министър на финансите, плати политическата цена за войната в Ирак и финансовата криза, приемайки без избори премиерския пост от Тони Блеър през 2007 г., когато последният подаде оставка по средата на третия си мандат на “Даунинг стрийт” №10.

Мей очевидно иска да носи отговорност за собствените си действия, а не за последиците от това, което Камерън започна, свиквайки референдума за Брекзит.

Рано тази сутрин бойни кораби на САЩ изстреляха 59 ракети “Томахоук” по сирийската военновъздушна база Ал Шайрат в отговор на химическата атака в Хан Шейхун в държаната от бунтовниците провинция Идлиб на 4 април, която уби десетки хора, включително деца. Западът и Турция единодушно одобриха американските удари, Русия ги осъди. Американците съобщиха, че ударите са били хирургически, така че да не вземат жертви сред цивилното население и руския контингент в Сирия и че са предупредили за тях съюзниците си в Европа и руските военни. Къде е новината? Тя, струва ми се не е в това, че САЩ бомбардират някого, а в това, че едната ядрена суперсила бомбардира място, докато в него има войски на другата ядрена суперсила. Действа пряко, а не чрез прокси. Елмар Брок,  шеф на Комисията по външни работи на Европейския парламент, видя в това хем “опасност от война”, хем шанс за разсичане на сирийския възел. И правилно отбеляза пред “Ди Велт”, че Тръмп е нарушил табу. 59-те “томахавки” по Ал Шайрат, са архи-антисистемно действие в планетарен мащаб.