Jelev.info
Veselin Jelev's Blog
cheap windows 7 key office 2016 key windows 10 product key windows 10 serial keys

Всичко от категория 'Днес'

Кризата в жанра на предизборната демагогия е дълбока

Едно плашило броди из България – на турската заплаха. Това плашило е предизборно, манипулативно и не е безобидно.

То се опитва да внуши страх, че България е сама срещу агресивен и много по-силен съсед, пренебрегвайки фактите, че с Турция сме в един и същ отбранителен алианс и че тя кандидатства за съюз, в който ние  членуваме от 10 години.

Подтекстът на това плашене на народа е, че евроатлантическата принадлежност на България е безполезна както и партиите, които я отстояват и че трябва да се търсят решения извън нея. Страхът от “агарянского гонения” добре се допълва с мъглявия червен лозунг за “промяна”.

Наистина турският президент Реджеп Тайип Ердоган и министрите му в последните седмици дадоха обилни основания на ЕС, включително и на България, да гледат страната им с тревога.

Турските водачи си позволиха безпрецедентно конфронтационни изказвания спрямо Европа, обвинявайки нейни ключови демокрации в “нацизъм” и “фашизъм”, в “кръстоносен поход” срещу исляма.

Те заплашиха и да се оттеглят от съвместната декларация с ЕС от 18 март 2016 г. за спиране на нелегалната миграция от Турция към Европа и да отворят границите си за нея, като първата страна по пътя на потенциалната миграционна вълна би била България.

Това говорене на турското ръководство е с подчертан вътрешнополитически адрес. Целта е управляващата Партия на справедливостта и развитието да консолидира и мобилизира електората си за насрочения за 16 април конституционен референдум, който се очаква да превърне страната от парламентарна в президентска република, съсредоточавайки властта в ръцете на Ердоган.

Засега той е фактическият, но де юре, неформален лидер на турците, тъй като по конституция главните правомощия са у министър-председателя Бинали Йълдъръм.

Ердоган малко се интересува какво мислят опозицията, Европа и светът за речите му , които на моменти звучат налудничаво, включително с неоосманистката си носталгия, граничеща с териториални претенции към съседни държави.

След неуспешния опит за преврат на 15 юли м.г. турският президент е фокусиран изцяло върху приоритета на 14-годишното си управление – да сложи ръка върху цялата власт и не подбира средствата.

Без да подценява рисковете от провокационните изявления от Анкара, България трябва да запази разсъдъка си бистър и да не отговаря огледално на никакво ниво. Полезно е българските лидери и политици да се вслушват в реакциите на ЕС, в чиято обща външна политика участваме.

За съжаление, колкото повече българската предизборна кампания върви към края си, толкова повече тонът й се отдалечава от европейския и се приближава към ориенталския. Ред политици и наблюдатели се изкушават да развяват турската заплаха също с очевидни вътрешнополитически цели. Това е опасно.

“За мен няма да е изненада, ако има трансфер на конфликтност и конфронтация на Балканите и в Европа”, заяви на 16 март т.г. почетният председател на ДПС Ахмед Доган в обръщение издържано в характерния му “резонансен” стил.

Бомбастичните приказки за предвоенна обстановка, усуканите писания за “поливариантно моделиране на различните геополитически таргети” се свеждат до едно просто и старо предизборно подгряване на електората: “Отечеството е в опасност, гласувайте за мене, защото аз ще го спася”. Т.е. плашим публиката с другите, за да спечелим гласа й.

Явно кризата в жанра на предизборната демагогия е толкова дълбока, че подобно на Ердоган и Доган вече не подбира средствата. Електоратът е толкова недоверчив, че не остава с какво друго да го впечатлиш освен със заплахи за националната сигурност.

Прозрачни са и две други цели – да бъдат заклеймени отцепеният от ДПС Лютфи Местан и партията му ДОСТ като антибългарски, неоосманистки агенти и да се обоснове евентуално сътрудничество в следващия парламент на ДПС с партии като “Атака”, ВМРО и НФСБ, чиято запазена марка е антитурската реторика.

Когато бивши агенти на ДС се опитват да ни турят перде на очите, е препоръчително да го отместим и да гледаме фактите.

Ердоган не за първи път заплашва да залее ЕС с мигранти. Той се закани да отвори ГКПП Капъкуле към България на 25 ноември 2016 г., когато Европейският парламент прие резолюция, призоваваща държавите-членки да прекратят присъединителните преговори с Турция. Той обаче не изпълни заплахата си. Ще го направи ли сега? Не знаем.

Знаем обаче, че ако го направи, на Турция ще се случат най-малко три неща: първо тя ще загуби 6 милиарда евро финансиране от ЕС за 3-те милиона бежанци предимно от Сирия и Ирак на нейна територия; второ:  гражданите й няма да получат правото да пътуват безвизово до ЕС; трето: ЕС може наистина да замрази или окончателно да прекрати присъединителните й преговори, т.е. да й отнеме една стратегическа перспектива, към която тя върви от 1963 г.

Ердоган, може да говори лудости, но не е луд. Ако беше, нямаше да успее да управлява непрекъснато от 2003 г. досега. Ако скъса дефинитивно с Европа, той може да спечели референдума, но в дългосрочен план да си създаде тежък вътрешен проблем.

Днес ЕС може да му е изгоден като опонент, но съюзът е и ще остане ключов икономически партньор на Турция, без чийто пазар Ердогановият електорат няма да е доволен.

Европа е и дом на милиони турски работници и на техните семейства, източник на доходи за роднините им у дома. Ако изгори мостовете към нея, президентът ще си създаде милиони ненужни врагове.

В Европа са повечето от съюзниците на Турция в НАТО. Макар да издигна страната си до статута на регионална сила, турският президент не може да не си дава сметка за реалното съотношение на силите и за опасността от изолация от евроатлантическата общност.

Председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер му го напомни през изминалата седмица:

“Не ЕС ще се присъединява към Турция, а Турция ще се присъединява към ЕС”, каза той пред Европейския парламент.

Европа има и работещия инструмент на икономическите санкции, които причиниха доста болка на Русия. Би ли издържал режимът на Ердоган на евентуални ограничителни мерки, прицелени в чувствителните места на страната му?

За Турция е важна помощта на европейските служби в борбата срещу тероризма. Европа може да подкрепя мирно политическо решение на кюрдския въпрос в рамките на единна Турция (както прави досега), но може и да застане с цялата си тежест зад кюрдско искане за автономия. Това не би било проблем за нея, а за Ердоган.

Най-сетне, ЕС вече не е толкова уязвим на миграционен натиск, колкото беше преди две години. В рекордни за своите законодателни процедури срокове съюзът създаде своя обща Гранична и брегова охрана, която може, ако е необходимо, да окаже помощ на изправена пред миграционна криза държава-членка.

Турция може да отвори вратите пред мигрантите, но ЕС не е същият разграден двор от времето на “Балканския маршрут” от 2015 г. – дори с уговорката, че новата служба още не е изпитана в реална обстановка.

Така че заканите на Ердоган и министрите му досега произвеждат главно шум. Ако Анкара се опита да отиде отвъд този ефект, това може да й струва твърде скъпо.

Да не забравяме, че Ердоган зави към национализма и антиевропейското говорене след парламентарните избори на 7 юни 2015 г., които за кратък период сложиха край на 12-годишната хегемония на партията му и преградиха пътя й към конституционно мнозинство.

Пречката се оказа кюрдската Демократична партия на народите. Тогава турският президент прекрати мирния процес с кюрдите, който му беше спечелил подкрепата на ЕС и се върна към военната репресия спрямо това малцинство. И тук мотивацията му беше изцяло вътрешнополитическа.

Тя остана такава и когато репресиите и пренебрегването на нарастващата външна изолация се засилиха многократно след неуспелия опит за преврат.

В Турция няма свободни медии, затова президентът изглежда всемогъщ. Истината обаче е, че той е дълбоко разделящ лидер, чиято власт почива върху конфронтацията между привърженици и противници, която поддържа. Времето  ще покаже доколко устойчив е този курс.

ЕС досега нито веднъж не се поддаде на провокациите ат Анкара. Той не й даде повод да направи нищо повече от това да се пени пред микрофона с цената на международното си самокомпрометиране.

Съюзът отчете реалното значение на Турция като фактор в миграционната криза и в същото време не отстъпи от интересите си. Той реагира пропорционално както на предизвикателния език, така и на потъпкването на демокрацията в Турция, особено след опита за преврат.

ЕС не прекрати преговорите с нея, давайки й да разбере, че, може да го направи, че има обществен натиск за това и че преговорите имат правила. Той даде ясно да се разбере и че визова либерализация ще има, когато Турция изпълни всички изисквания.

Словесните заплахи са израз на слабост. ЕС не ги използва, а последователно отстоява и позицията, че изпълнява своята част от миграционната сделка и очаква отстрещната страна също да изпълнява нейната.

На провокативните турски речи Европа отговори със законни действия,  които са във властта на нейните държави-членки. Те решиха как да се отнесат с желанието на турски министри да агитират за референдума на тяхна територия. Делата пораждат доверие, а не възпламеняващите думи. Затова либералът Марк Рюте спечели парламентарни избори в Холандия. Той просто не позволи на Ердогановите министри да агитират сред турската диаспора в страната му, докато крайнодесният му съперник Геерт Вилдерс обещаваше  да събаря джамии и да забрани корана.

По същия начин трябва да реагира и България – с дела, а не с думи. Последните, когато са непремерени, могат да се обърнат срещу нас, оказвайки се самоизпълняващо се пророчество.

Размахването на турската заплаха може да бъде претекст за безпринципни политически обединения около някакъв “умерен национализъм” (за чиято умереност няма точна мярка), то може да помогне на остатъчното ДПС и на компрометирания му модел “КОЙ” да се присламчат към евентуално бъдещо управление с участието на т.нар. “патриоти”.

То обаче няма да помогне с нищо на България, защото в международен план може да доведе само до повече напрежение в отношенията ни с Турция, на което и Европа няма да се зарадва. Силата на българската позиция е в единството с европейската – на турския национализъм не бива да отговаряме с български, а с принципно отстояване на върховенството на правото.

Днес правителството публикува кратко съобщение за позицията на България по бъдещето на Европейския съюз, която президентът Румен Радев ще представи на негова среща на върха в Брюксел в петък. Това съобщение заслужава оценката: твърде малко и твърде късно. Но нека първо да го прочетем.

“В рамките на Европейския съвет ще се проведе и Среща на държавните и правителствени ръководители във формат ЕС-27, чиято основна тема е подготовката на Римската декларация за бъдещето на ЕС. България е за запазване единството и целостта на Съюза, които да не се нарушават чрез диференциране на целите на интеграцията или преминаване към някакъв вид „многоизмерна Европа“/„Европа на скорости“. На тенденциите за фрагментиране на Съюза следва да се противодейства чрез преодоляване на различията и постигане на съгласие по общите цели”.

Този текст започва с фактическа грешка. Европейският съвет ще бъде в четвъртък. В петък не в неговите рамки, а извън тях ще има неформална среща на върха във формат ЕС-27. Разликата не е само терминологична. Европейският съвет е орган на ЕС и може да взема решения. Неформалната среща на върха не е такъв орган и не може да взема решения. Съветът включва ръководителите на всички 28 държави-членки (включително Тереза Мей, министър-председател  на напускащата ЕС Великобритания), неформалната среща не включва задължително всички и Мей няма да участва в нея.

Да анализираме следващото изречение:

“България е за запазване единството и целостта на Съюза, които да не се нарушават чрез диференциране на целите на интеграцията или преминаване към някакъв вид „многоизмерна Европа“/„Европа на скорости“.

България пак не е схванала какво става. Никой не иска да руши единството на ЕС. Никъде в работния документ, който ще обсъди неформалната среща, не се говори за “многоизмерност”и за “скорости”. Доколкото тази терминология присъства в говоренето на европейските лидери, тя означава вариант ЕС да остане цял, като позволи на тези негови държави, които желаят, да вървят по-бързо заедно в определени области.

“Дълго време идеята за една диференцирана Европа, една Европа на различните скорости, се натъкваше на съпротива. Но днес тази идея се налага. Иначе Европа ще експлодира”, казва в интервю за няколко европейски вестника, френският президент Франсоа Оланд, който на 6 март домакинства на разговор във Версай по темата с правителствените ръководители на Германия, Италия и Испания.

Вече стана банално да повтаряме, че и днешният ЕС е единен, но има “различни скорости” (евро, Шенген, сътрудничество в правосъдието и вътрешните работи) и в сегашния си договор той има инструменти да ги създава. Никой няма намерение да променя Лисабонския договор. Всички обсъждани на този етап сценарии са в неговите рамки.

Инструмент за създаване на разрични скорости например е “засиленото сътрудничество”, при което минимум девет държави задълбочават интеграцията си в дадена област, като държат групата си отворена за желаещите да се присъединят по-късно. Друг подобен инструмент е “постоянното структурирано сътрудничество” в рамките на Ощата европейска политика за сигурност и отбрана.

Лисабонският договор значително улесни започването на такива сътрудничества, като премахна възможността отделна държава да наложи вето върху тях, което съществуваше в Амстердамския договор. Сега за одобряването им е достатъчно квалифицирано мнозинство между държавите-членки.

В днешната ситуация, ако по-развитата стара Европа, начело с Германия и Франция, иска ускорено да задълбочава интеграцията си след “Брекзит”, може да го направи безпрепятствено, тъй като държавите с най-голямо относително тегло при гласуването в Съвета са именно там. Новоприетите страни от Централна и Източна Европа трудно биха сформирали блокиращо малцинство.

Т.е. със заклинанията срещу “многоизмерността” и “скоростите” България се противопоставя на нещо, което съществува и ще се развива независимо от нейните желания. Президентът и правителството се изказват против дъжда, но той продължава да вали. Това е политически аутизъм или симулация на европейска политика.

Въпросът тук не е дали сме “за” или “против”, а къде искаме и можем да участваме. Това е политически въпрос и не е честно да очакваме служебно правителство да му отговори (макар и служебно правителство да подаде молбата на България за членство в ЕС). Държавният глава обаче е длъжен да каже къде и с кого в Европа иска да е България.

Той обаче, ако съдим по правителственото съобщение, се готви да каже пред колегите си нещо друго:

“На тенденциите за фрагментиране на Съюза следва да се противодейства чрез преодоляване на различията и постигане на съгласие по общите цели”.

Как президентът Радев си представя това “преодоляване на различията”? Като ЕС приеме да върви напред със скоростта на най-бавните си членки? Като остане в плен на миналото си от национализми, протекционизми, егоизми, граници? Като седне да чака неформалната коалиция на олигархията в българския парламент да приеме закон и да създаде институция за борба с корупцията? Като се откаже от свободната търговия, защото Корнелия Нинова е против нея? Как Европа да “преодолее различията си” с тези, които продължават да вярват в безплатния обяд или я плашат с вето, настоявайки тя да се примири с агресията, с насилствената промяна на граници и да ги преглътне като свършен факт? Това е втори пример политически аутизъм или симулация на европейска политика в цитираното съобщение.

Така формулираната българска позиция съвпада с първия сценарий от Бялата книга на Европейската комисия: “продължаваме както досега”. Това е сценарият на ниската амбиция, бавните и мъчителни решения, дългото търсене на съгласие. Това е сценарият на догонването и реактивността, а не на воденето и активността. Това е сценарият на слаба и застойна Европа, затъваща все по-дълбоко в нови и нови кризи. Ако ЕС беше доволен от това статукво, нямаше да има нито “Брекзит”, нито Братиславски процес, нито Бяла книга, нито Римска декларация. Никой нямаше да признава, че трябват промени и да ги обсъжда.

Българският проблем през идните десет години на Европа, които лидерите ще обсъждат в петък, не е в “скоростите” на ЕС, а в скоростта на България. И в посоката й. Той е проблем политически и е изцяло в български ръце. Започващият с Римската декларация процес дава шанс на страната ни да намери верните, а не формалните отговори на въпросите за мястото ни в бъдеща Европа.

П.П.: Между другото България вече участва в пет засилени сътрудничества започнали през последните години – в областите на семейното, наказателното и семейното право. Предстои да се присъединим и към засилено сътрудничество за създаване на европейска прокуратура, която преследва престъпленията срещу финансовите интереси на ЕС.

 

На коя европейска скорост са кандидатите да ни управляват

Европейската комисия публикува в сряда пет сценария за бъдещето на ЕС, след като Великобритания го напусне. С това тя възнамерява да предизвика общоевропейски дебат по темата. Той започна, включително в България – засега предимно в социалните мрежи. По-слабо се забелязва в централните медии и в предизборната кампания. Но времето е пред нас.

Засега в центъра на българския дебат по сценариите е страхът, че ЕС може да превключи на две или повече “скорости” и ние да се окажем в последната, която граничи с получленство или с псевдочленство. В краткосрочен план това изглежда политически най-рентабилният аспект на темата, като се имат предвид досегашното членство на страната ни и проблемите, които останаха хронични през него. “Последната скорост”, “периферията” идват като логично “наказание” за безгрижието и безотговорността на българите и за пропиляното от тях време. Такава теза има основания, но би било жалко, ако дебатът се сведе само до нея.

Колкото и да не ни харесва днешна България, фактът е, че тя не е там, където беше през 2007 г., дори само да погледнем числата в статистиката. За съжаление страната ни не е и там, където би могла и където би ни се искало да бъде. Струва ми се, че когато водим българската дискусия за бъдещето на Европа, трябва да мислим за него не като за нещо, което ще ни се случи, а като за нещо, в което участваме и доколкото можем формираме.

Сценариите на председателя на Комисията Жан-Клод Юнкер може да не са изчерпателни и никой от тях да не се сбъдне в чист вид. Те отразяват вижданията на Комисията, която е само един от участниците, макар и важен, в процеса. Тя се постара (с променлив успех) да запази безпристрастност, отбелязвайки плюсове и минуси на всеки от вариантите. Смисленият дебат предполага гражданинът, партиите, обществото, държавата да преценят: кой от тях е най-добър за тях и как могат да го реализират. В случая на средноголяма и нова държава членка, каквато е България, това значи те ясно да формулират консенсусни за обществото цели и да търсят съюзници в ЕС за тяхното постигане.

Първите два сценария (“продължаваме както досега” и “остава само единният пазар”) означават застой или връщане десетилетия назад. Ако ЕС беше доволен от статуквото, нямаше да води спор как да го промени. Ако можеше безпроблемно да се върне към зачатъчната си форма на зона за свободна търговия, щеше да го направи. Дори в завоалирания с безпристрастие анализ на Комисията тези сценарии изглеждат изключени. Първият означава единство в мъчителния напредък или в парализата при натрупващи се кризи. Вторият значи деградация, която би отнела на европейците вече утвърдени и важни техни права като например да пътуват свободно, да се установяват и да работят, където пожелаят в съюза.

Третият и четвъртият вариант (“тези, които искат да правят повече, правят повече” и “правим по-малко, но по-ефективно”) означават неравномерно придвижване напред в отворени групи страни, или в определени области на живота. Комисията твърди, че това е начин ЕС да запази единството в многообразието си. Тази формулировка обаче прикрива онова, което обозначаваме с клишето за различните скорости.

Както казва първият зам.председател на Комисията Франс Тимерманс: “Това е природата на европейската интеграция – всички вървят в една и съща посока, но не с една и съща скорост. Определени държави членки ще вървят малко по-бързо, а другите ще ги следват”.

Различните скорости съществуват и сега – 19 страни ползват еврото, девет са извън него; 26 страни са в Шенген, четири са извън него; едни си сътрудничат повече в правосъдието и вътрешните работи отколкото други; оттук едни имат квоти за прием на бежанци, а други нямат; едни получават отстъпки от вноските си в бюджета на ЕС, други не получават; корупция има навсякъде, но едни са специално наблюдавани заради нея, а други не са.  Изключенията, които ЕС прави за едни, стават прецедент и други да искат изключения, което руши единството, блокира вземането на решения, внася безредие в системата. Може да се каже, че в поликризата си системата на ЕС е стигнала до степен на ентропия, която предполага преминаване към друго състояние.

Има основания да се вярва, че новите две или повече скорости няма да са като досегашните. Т.е. по-бързите от тях ще предполагат по-големи отговорности на участващите срещу по-големи облаги. Така например членството в Еврозоната ще предполага не само изпълнение на досегашните критерии, но и принос към нейния спасителен фонд (Европейския механизъм за стабилност), участие в евентуалния й бъдещ бюджет (фискален капацитет), който ще има стабилизиращи функции за страни изложени на пазарни шокове, хармонизиране на данъчните и социалните политики, подчинение на един финансов министър на Еврозоната и приемане на Комисията като последна инстанция в икономическото управление. Това изисква много по-тесен от сегашния политически съюз, за който ще бъде необходима промяна на договора на ЕС. Тези идеи са подробно развити в три незаконодателни доклада (на Ги Верхофстадт, на Елмар Брок и Мерчедес Бресо и на Раймер Бьоге и Перванш Берес), които Европейският парламен прие на 16 февруари т.г. Те са залегнали и в известния Доклад на петимата председатели, който лидерите на европейските институции подписаха през 2015 г.

Да си в по-високата скорост предполага по-висока степен на обществен консенсус около неща, които в ред страни, не само в България, са спорни. Например спазването на строга финансова дисциплина, солидарността с другите в ЕС, отстояването на фундаментални ценности и свободи на съюза дори за сметка на национални геополитически интереси, приемането на мигранти с право на международна закрила. Да си във високата скорост означава и по-високо доверие на другите държави от групата към тебе. Може да искаш да участваш в общата отбрана, но ако имаш десет годни изтребителя, от които летят два, едва ли ще те приемат. Може да искаш обмен на разузнавателна информация, но ако имаш “червеи” в секретните архиви, или ако проруската олигархия протяга пипала към службите ти за сигурност, никакъв обмен няма да видиш. Т.е. по-висока европейска скорост означава съчетание от поне три неща – искане, можене и политическа воля за правене. Четвъртото е самото правене, т.е. превръщането на волята в дела. Ние имаме проблеми на всеки от етапите. За утешение – не само ние.

Не бива да се прави трагедия от това, че не си в най-бързата писта. По-добре е например да си извън Еврозоната, ако не си готов за нея, т.е. ако икономиката ти не е достатъчно конкурентоспособна: справка – Гърция. Може да не си част от общата политика по миграцията и убежището, ако не ти е гарантирано, че ще получаваш същата солидарност, която даваш и ако геополитическите ти рискове и социално-икономическите ти възможности не са сравними с тези на другите. Не бива да се забравя обаче, че който се разтоварва от задължения, се разтоварва и от ползи. Който има скромни амбиции, има и скромни постижения. Другите водят, той догонва. “Тези, които искат да правят повече, правят повече” означава “всички сме членове, но някои са по-членове” – не на книга, а на практика. Т.е. има видимо разстояние между идеала и реалността.

Подобна стратификация намираме в четвъртия сценарий (“правим по-малко, но по-ефективно”). Преди всичко, Комисията признава, че “ЕС от 27 страни има истински трудности да се споразумее кои области трябва да са му приоритетни”. Развитата, стара и преди всичко северозападна Европа смята, че ЕС й трябва там, където на отделните му страни силите и ресурсите не достигат – в космоса, ядрените изследвания, отбраната, висшите технологии, иновациите. За нас, от югоизтока, ЕС още е нужен с оглед на недоизградената базисна инфраструктура, на социалноикономическото сближаване, на подкрепата за земеделието, на отстояването на стандартите за върховенство на закона, човешки права, основни свободи, т.е. за качеството на демокрацията.

Предвид третия и четвъртия сценарий, петият (“правим много повече заедно”) днес изглежда утопичен. Самата Комисия признава в коментара си към него:

“На ниво ЕС се вземат далече по-големи и по-бързи решения. Гражданите имат далече повече права, произтичащи  пряко от законодателството на ЕС. Има обаче риск от отчуждаване на части от обществото, които чувстват, че на ЕС липсва легитимност , или че е отнел твърде много власт от националните власти”.

Това е сценарият на федералистите, които не са мнозинство в днешна Европа и са често сочени като отговорни за нейните проблеми. Тяхната амбиция има потенциал да предизвика по-голяма по сила и обратна по посока реакция, която да се окаже разрушителна за ЕС.

Така че, ако разсъждаваме в зададената от Юнкер координатна система, най-възможни изглеждат третият и четвъртият сценарий или съчетние между тях. В тази посока вече се изказаха Юнкер, Тимерманс и ред държавни и правителствени ръководители от ЕС. Не бива да очакваме ЕС да сложи на тези сценарии заглавие за “разлчини скорости”. Този израз ще остане в разговорния език и в медийния жаргон. Той ще продължи да бъде табу в официалното говорене (всъщност писане) на Европа. Какъвто и да е проектът й оттук нататък, той ще носи етикета на единството. Противното би било нова победа на еврофобите, може би по-голяма от “Брекзит”.

Оттук българската задача би изглеждала така: (а) готови ли сме да приемем такава Европа? Ако не сме, можем ли да я предотвратим? Имаме ли по-добра и реалистична алтернатива? (б) в кои групи на ЕС от третия сценарий искаме да участваме? Готови ли сме? Какво трябва да направим, за да се подготвим? (в) стремим ли се към промяна да договора на ЕС и каква?

Докато в сряда Бойко Борисов и Корнелия Нинова се чудеха дали да се явят на предизборен дебат, Жан-Клод Юнкер им смени темата. Независимо дали те, политическата класа и всички ние осъзнаваме, българската предизборна тема вече не е да строим ли АЕЦ и хъб, да прокарваме ли газопровод, нефтопровод и метро, да асфалтираме ли, да вдигаме ли пенсиите, заплатите и раждаемостта, да образоваме ли ромите. Българската тема е къде ще бъдем в ЕС. Защото, независимо от състоянието на духа ни, от ЕС зависи всичко преждеизброено.

Бегъл поглед в Евростат и в данните на Европейската комисия доказва това. От бюджета на ЕС идват близо 60 на сто от публичните инвестиции у нас. Тези инвестиции, т.е. обществените поръчки са основният двигател на икономиката. В ЕС отиват близо 70 на сто от износа на България. Без европейско финансиране и без европейски мониторинг трябва да забравим за модерна инфраструктура или за стабилна демокрация. Това са фактите от живота.

В българския дебат за бъдещето на ЕС от страна на водещите политически сили досега има само една ясна декларация, на Корнелия Нинова – че БСП е против Едропа на две или повече скорости. Ехо на тази декларация чухме в сряда от вицепремиера Деница Златева.

Добре е, че в България има политически реакции на стимулите от Брюксел. Но да си “против” вече не стига. Трябва да формулираш също “за” какво си и защо и как смяташ да отстоиш позицията си. Това не го казва нито БСП, нито която и да е друга от парламентарните партии. А е ясно, че ЕС вече не иска да се движи със скоростта на най-бавните си членки. Никой няма да пита България каква скорост предпочита – това е реалността, на която не се вижда български отговор.

БСП може с еднакъв успех да бъде против Европа на много скорости и против закона за земното притегляне, който ограничава благородния стремеж на човечеството да лети. Само че и при сегашния договор на ЕС никой не може да спре създаването на многоскоростна Европа – с фигурата на “засиленото сътрудничество”. Трябват девет държави доброволки, които искат да се движат по-бързо от другите в дадена посока и никой не може да им попречи. Същото в областта на отбраната може да направи т.нар. “постояно структурирано сътрудничество”. Искаме да имаме общи сили, щаб и отбранителна доктрина, правим ги и без съгласието на Нинова.

Струва ми се, че днес България ще спечели повече, ако вместо да брои скоростите на Европа, обърне внимание на собствената си скорост в различните области. Следващите управляващи би трябвало да мислят как страната ни да се отлепи от традиционните си последни места в ЕС – по производителност на труда, конкурентоспобност, иновативност, енергийна ефективност, административен капацитет, доходи.

За дълбоко съжаление  предизборната кампания поне засега дава съвсем слаби надежди за такъв дебат. Като слуша човек какво говорят кандидатите за властта, има чувството, че България, а не Британия е Островът на Европа. Ние отказваме да чуем за какво се тревожи континентът, на който живеем. Нашето винаги е друго. Подлата съдба все ни сполетява отвън и никога не резултат от нашето поведение и от нашия избор.

Добър повод за размисъл е решението на страната ни сама да се изолира от дебата за утрешната Европа. Участваме в него формално, със служебно правителство. Президентът, който го е назначил, не е формулирал своите възгледи за бъдещето на ЕС. А до срещата на върха на ЕС в Рим, където трябва да ги представи, има малко повече от 20 дни. Да не говорим за това институциите и т.нар. народ да се запознаят с тях и да ги обсъдят. Досега от речите на г-н Румен Радев знаем, че той иска България да остане в ЕС и че там той ще брани “правата, интересите и достойнството на своя народ”. Време е да разберем как би направил това при различните сценарии любезно очертани от Юнкер.

България не участва и в съставянето на Бялата книга на Комисията, защото още няма комисар. А защо не е номинирала никого след напускането на Кристалина Георгиева? За да не се скарат партиите й предизборно, за да не обвинят държавния глава в пристрастия. На фона на предизвикателствата това равнище на мислене не е окуражаващо.

В началото на българското членство в ЕС, си мислех, че като “новобранци” е естествено да не сме “на една страница” с по-опитните членки на съюза. Днес, десет години по-късно, имам чувството, че четем различни книги. Всъщност не съм сигурен, че ние изобщо четем. При тези обстоятелства нямам какво да добавя освен стиховете на Вазов отпреди   134 години:

“Къде вървим, не мислим твърде,

посока няма в наший път,

спокойно бият тесни гърди,

кога от злоба не кипът.

 

Стресни се, племе закъсняло!

Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!

След теб потомство иде цяло –

какво ще да му завещайш?”

———————————————————————

*Стихотворение от Иван Вазов, “Поля и гори”, 1883 г.

Българската социалистическа партия (БСП) за пореден път доказа, че е партия недостойна за името си.
Евродепутатите ѝ днес гласуваха в Страсбург против споразумението за свободна търговия между ЕС и Канада (СЕТА) и обявиха това в “позиция”, която е шедьовър на алтернативното фактотворчество.
Така те се наредиха до крайнолевите и крайнодесните популисти в Европа.
До тези, които искат обратно границите и национализацията, които си представят солидарността като безкраен безплатен обяд и очакват икономиката и заетостта да растат под административни забрани и тарифни и нетарифни бариери.
Лява ли е БСП? Лява е. Модерна ли е? Нищо подобно. Тя няма нищо общо с прогресивното ляво. Тя е пример за ретроградно, носталгично, примитивно, утопично левичарство.
Това е лявото на СИРИЗА, която, скандирайки “охи”, постави Гърция на колене пред кредиторите.
Това е лявото на валонските социалисти, чийто регионален премиер Пол Манет след неуспешния си опит да осуети подписването на СЕТА се обяви за “първия евроскептик социалист” и поиска България, Полша, Унгария и Румъния да напуснат ЕС.
Това е компанията на БСП в Европа.
Тогава европейска партия ли е тя? Географски – да. На думи – да. Също като СИРИЗА. Исторически и политически обаче тази левица остава в Коминтерна. Тя е едно от различните лица на анти-Европа.
Да си спомним – когато СИРИЗА спечели изборите в Гърция на 25 януари 2015 г. , първа я поздрави Марин Льо Пен, председателката на крайнодесния Национален фронт във Франция.
В този антураж сами се поставиха и българските социалисти, включително Сергей Станишев, лидерът на европейските социалисти, който едно време искаше да минава за прогресивен, но днес гледа да не разгневи Корнелия Нинова.
Днес той и колегите му, включително онзи №15, участваха в поредната демонстрация как крайнолявото и крайнодясното съвпадат в непоносимостта си към две същностни черти на Европа – отвореността и свободата.
Може ли тази БСП да донесе промяна в България? Може – към по-лошо.

Все по-често европейски лидери говорят за Европа след “Брекзит” и все по-често в този дебат от миналото изплува модела на ЕС на две скорости, от ядро и периферия. Такъв модел може да има тежки последствия за България, но по лоша традиция остава извън нейния политически дебат, включително през предизборната кампания.

Симптомите

Те се появиха още преди британския референдум на 23 юни 2016 г. като отговор на предшестващите го кризи в Еврозоната, Украйна и с бежанците. През юни 2015 г. тогавашният френски министър на икономиката Еманюел Макрон и германският вицеканцлер (сега външен министър) Зигмар Габриел излязоха с обща статия в британския “Гардиън”, в която се обявиха за по-интегрирана Еврозона с общи правила и органи за управление на икономиката, бюджет, конвергенция на данъчните и социалните политики и по-тесен политически съюз, включително формирование на Еврозоната в Европейския парламент, комисар за еврото.

Почти по същото време ЕС прие т.нар. доклад на петимата председатели, т.е. ръководители на основните институции на ЕС, който също набелязва стъпки и срокове за по-интегрирана Еврозона като вътрешно ядро на ЕС.

Днес френски сондажи сочат Макрон като възможен победител във втория тур на президентските избори във Франция през май, ако подкрепата за кандидата на “Републиканците” Франсоа Фийон продължи да се срива. Габриел, е лидер на германските социалдемократи, чийто кандидат за канцлер Мартин Шулц също води в рейтингите за германските избори през септември. Шулц като доскорошен председател на Европейския парламент е един от авторите на доклада на петимата председатели.

От началото на серията кризи в ЕС белгийски лидери неколкократно призовават за по-малка и по-интегрирана Европа, основаваща се на 19-те държави от Еврозоната. За това са се изказвали предишният федерален министър-председател, социалистът Елио ди Рупо и сегашният Шарл Мишел, който е либерал.

В съвместно изявление от 3 февруари т.г. Мишел и колегите му Марк Рюте от Холандия и Ксавие Бетел от Люксембург говорят за “различни пътища на интеграция в ЕС” след “Брекзит”, които да осигурят “ефективни отговори на предизвикателствата, които  засягат държавите-членки по различни начини”.

Документът е адресиран до среща на върха на ЕС, насрочена през март в Рим, където той ще отбележи своята 60-годишнина и се очаква да вземе стратегически решения за бъдещето си след напускането на Обединеното кралство.

Най-сетне, миналия петък, в интервю за белгийския бизнес всекидневник “Еко” валонският министър-председател Пол Манет заяви, че “един Полекзит, Унгекзит, Румекзит и Булекзит са желателни” в бъдещия ЕС след напускането на Великобритания.

Същото Манет каза за други членки на съюза, например Дания и Швеция, които не участват в общата валута. Те по думите му заедно с централно- и източноевропейски държави трябва да сключат споразумения за свободна търговия с ЕС, но да прекратят членството си в него.

Мотивите

“Европа на две скорости” не е нов лозунг. Но “поликризата” на ЕС го прави актуален. С “Брекзит” и Доналд Тръмп в Белия дом е ясно, че съюзът не може да продължава както досега. Може да се очаква въпросът за промени на Лисабонския договор или за нов договор за влезе в дневния ред.

Мотивите за това са различни. Например, че Европа от 28 или 27 членки трудно се управлява. Тя не може да реагира бързо и адекватно на външния свят. Тромавите й механизми да законодателства и да решава я правят неравностоен и непредсказуем партньор на другите световни сили.

Както обича да казва Шулц, ЕС може толкова, колкото му позволят неговите държави-членки. За да отговори на днешните предизвикателства, той трябва да може повече. Но не всички са съгласни да му дадат толкова власт. Оттук по-силен ЕС означава по-малък ЕС, сведен до тези държави, които споделят разбирането за допълнителния суверенитет, който трябва да отстъпят – в икономиката, външната политика, отбраната, правосъдието и вътрешните работи.

Кризите на еврото, в Украйна и с миграцията показаха как полето на споделените на дело ценности, правила и цели на 28-те се свива и разминава с декларираното в договорите им. Разбиранията за това какво трябва да прави Европа се разделиха и размножиха. Да дисциплинира или да спасява длъжниците? Да интегрира бившето съветско пространство или да го игнорира, оставяйки го на Русия? Да се погрижи за своя отбрана, т.е. европейски стълб на НАТО, или да остане досегашната “мека сила”? Да развие обща и отворена политика на миграция и убежище, или да ги остави във властта на отделните си държави и да пази само външните си граници като крепост? По всички тези въпроси единството е все по-симулирано, а противоречията – все по-видими. Решаването им става неизбежно.

За “Брекзит” има две възможности- или цивилизован развод по взаимно съгласие, който да продължи с приятелски отношения, или враждебна раздяла с мъчителна имуществена делба, взаимни отмъщения, вероятна търговска война, от която имат да губят много и двете страни. Изглежда по-логично да се стремят към първото. От континента Обединеното кралство иска само достъп до единния му пазар и правото да ограничава свободата на движение и установяване на работната сила в него. “Широк” ЕС – втора класа – би удовлетворил и двете британски искания, бидейки сведен само до митнически съюз и свободна търговска зона, докато четирите свободи, включително на движение и установяване на хора, останат неразделни само в рамките на “тесния ЕС”. Мнозинството от европейските трудови мигранти, които Великобритания иска да спре, са именно от бедния и новоприет “широк ЕС”. Неговите правила може утре да й позволяват да не ги допуска.  Гастарбайтери и “социални туристи” от старите и богати държави-членки Островът не посреща и едва ли очаква. Спрямо тях той може да запази пълна свобода на движение. Британия няма интерес да се откаже от висококвалифицирани, платежоспособни германци, французи, италианци или холандци, които биха потърсили работа, или биха инвестирали в нея. Накратко, разделянето на Европа на първа и втора класа е потенциален път към гладък и безболезнен “Брекзит”. “Стара Европа” също не е заинтересована да губи достъп до лондонското Сити, до пазара на втората си индустриална сила, в който вече е инвестирала стотици милиарди евро, да обтяга отношенията си с една от двете си ядрени сили и постоянни членки на Съвета за сигурност, която при това има и специални отношения със САЩ. Ако сте староевропейски лидер, бихте ли жертвали тези интереси на държавата си, за да запазите правата и свободите на новоевропейците, на които на всичко отгоре вашите данъкоплатци са нетни донори? Някой може да възрази, че десет от страните в “широка Европа”, т.е. всички новоприети без България, Румъния и Хърватия, са вече в Шенген, европейското пространство без вътрешни паспортни проверки, и няма как да бъдат извадени оттам. Така е, но междувременно Шенген от месеци функционира частично – заради миграционната криза контролът по някои вътрешни граници в зоната беше възстановен. Всяка от шенгенските държави може да временно да възстановява контрола, ако прецени че това е необходимо за вътрешната й сигурност. Бившият френски президент Никола Саркози настояваше, че за да бъде спасен, Шенген трябва да бъде предефиниран.

Рисковете

Първият е икономически. Ако “тясна Европа” създаде свой бюджет, очевидно ще има по-малко пари за общия европейски. Оттук тя няма да може да поддържа досегашната си политика на социално-икономическо сближаване. Може да се очаква европейската финансова помощ да изисква по-голям ангажимент на получателя към общия бюджет на ЕС. Въпрос е и доколко тази помощ ще продължи да е чисто грантова и доколко в нея ще се увеличава делът на различни видове кредитиране чрез европейски финансови инструменти. Различната степен на икономическа интегрираност очевидно би означавало различни отговорности, а оттам – и различни предимства за “тесни” и за “широки” европейци.

Вторият риск е вътрешнополитически. Ако “широка Европа” остане преди всичко единен пазар, в нея на заден план биха останали политическите ангажименти, свързани с функционирането на демокрацията. Брюксел би запазил в рамките на европейското ядро функцията си на “ръчна спирачка” за отклонения от демократичните стандарти, за потъпкване на върховенството на закона, за погазване на права, за ограничаване на свободи, за заглушаване на медии, за корупция. Но тази функция е жизненоважна именно за новоприетите държави, където демокрацията не е укрепнала, носталгията по миналото, авторитарните и реставраторските тенденции са живи. “Широка Европа” би отдалечила новите си членки и би ги приближила към Турция. ЕС не иска да губи Турция като търговски партньор, пазар, санитарен кордон между Европа, Азия и Близкия изток, но не може и да я приеме като равностойна демокрация и култура. С какво от староевропейска гледна точка българската и румънската корупция, полските и унгарските автократични и антилиберални залитания, словашката и унгарската ксенофобия и национализъм са по-приемливи от турските им аналози? Защо Ердоган да не е в ЕС, а почитателят му Орбан да е?

Третият риск е геополитически. Дори утре във Франция да управлява Льо Пен, във Великобритания – Фараж, в Италия – Бепе Грило, в Холандия – Вилдерс, тези държави винаги ще останат Западна Европа. Те могат да бъдат по-малки съюзници на САЩ в НАТО, по-малки търговски партньори на Америка, но няма да бъдат безгласни сателити на деспотична и корумпирана източна империя. А и нейните сили и амбиции не се простират до тях. Те просто географски са се паднали откъм по-добрата страна на историята. Дания и Швеция, които не участват в еврото, няма за какво да се притесняват от Европа на две скорости. Те нямат нито кого да догонват икономически (по ред показатели са по-напред от най-големите европейски държави), нямат и да укрепват демокрациите си и върховенството на закона, напротив – смятат, че сегашният ЕС има в това отношение по-ниски от техните стандарти. Крайнодесните и крайнолевите елити в западноевропейските държави са готови на напълно безпринципни сделки с Русия, ако така гарантират националните интереси на страните си. Не може да се каже същото за подобните елити в България. Тяхната връзка с Москва гарантира не национален, а само техния кастов интерес. Да не забравяме думите на вожда и учителя им Георги Димитров за вечната дружба, която е “като слънцето и въздуха за всяко живо същество”. Те не могат да управляват по друг начин освен като очевидна или маскирана колониална администрация за сметка на демокрацията, на правата, свободите и благосъстоянието на гражданите си. Ако има нещо общо между тях и западните им аналози, то е, че не искат обединена Европа. Тя не просто им пречи, а ги лишава от бъдеще. Красноречиво за разликата между нашите и западноевропейските  еврофоби е нежеланието на Льо Пен да я свързват с българската “Атака”. Льо Пен може като Сидеров да взема руски пари, но не поставя Русия пред Франция.

Допълнителна сложност е, че само малка част от антиевропейския елит в България открито се обявява за такъв в лицето на партия “Атака”. По-голямата част от него е разпръсната в почти всички парламентарни партии – БСП, ВМРО, НФСБ, ГЕРБ, ДПС. Има поредица от примери, които характеризират тези партии като проевропейски на думи и евроскептични или антиевропейски на дело. БСП например води кампания против европейските санкции срещу Русия, под решенията за които стоят подписите включително на неин премиер и външен министър – Пламен Орешарски и Кристиан Вигенин. Ръководството от “Позитано” е в противоречие с европейската левица по политиката към мигрантите и бежанците. То скастри свои евродепутати, за това че подкрепиха резолюция на Европейския парламент по този въпрос. Навсякъде, включтелно и в кампанията на президента Румен Радев, БСП винаги противопоставяше членството в ЕС на отстояването на “правата, интересите и достойнството” на българския народ, т.е. с ясната презумпция, че самото пребиваване в ЕС означава заплаха за тях. Лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов беше гост и оратор на конгрес на яростно еврофобския френски Национален фронт. За бежанците и мигрантите неговата партия и НФСБ са по-близо до Виктор Орбан, отколкото до европейските консрерватори и реформисти, където членуват евродепутатите на т.нар. патриоти. ГЕРБ е може би най-проевропейската на думи от големите партии. Не може да се каже същото обаче, когато става дума за делата в борбата с корупцията и за реформите в съдебната система. Същото се отнася и за “либералното” ДПС. Когато обсъждаме колко проевропейски са тези партии, трябва да си спомним за спонтанната коалиция от евродепутати от ГЕРБ, БСП, Патриотичния фронт и ДПС, които в хор с главния прокурор Сотир Цацаров поискаха край на европейския мониторинг върху правосъдието и вътрешните работи в България. Искането им се оказа обратно на желанието на 72 на сто от българите, регистрирано от Евробарометър. В българския държавен елит има забележима прослойка, която приема ЕС като необходимо зло, защото неговите правила й пречат. За тези евролицемери ЕС на две скорости ще е добре дошъл. В него гражданското мнозинство за външен мониторинг би загубило сегашната подкрепа от Европа.

Какво да се прави?

Преди всичко – България има още малко време. Евентуална промяна в договора и в архитектурата на ЕС е бавен и сложен процес. Да се надяваме, че ако се стигне до него, страната ни няма да е пасивен наблюдател. Тя има средства да защити интереса си. България няма да е единствената губеща от Европа на две скорости или от две класи. В същото положение биха били всичките 13 държави от трите на етапа на петото разширение на ЕС през 2004, 2007 и 2013 г. Т.е. имаме естествени съюзници и трябва да работим с тях.

Второ, въпросът за бъдещето на ЕС и мястото на България в него трябва да заеме централно място във вътрешнополитическия дебат. На десетата година от членството си е време да осъзнаем, че европейската политика не е външна, а вътрешна. Европейската тема трябва да промени оптиката на предизборната кампания. Неин главен въпрос трябва да бъде къде ще е утре България, а не бълнувания за АЕЦ-Белене, Южен поток – 2, Бургас-Александруполис и размножителния план на Нинова. ГЕРБ може да я оборва, но вече я остави да наложи конгресните си решения като тема на кампанията, така че те да изместят реалния въпрос – за бъдещото на страната. Дълг на медиите е да учат публиката да гледа по-далеко от един метър пред носа си и гледайки, да вижда. Естественият носител на европейската идея у нас са всички, които се обозначават по един или друг начин като десни. Те са обратното на исторически свързаните с Русия и комунистическото минало на страната ни политически сили. Десните, “автентични” и други, трябва дружно да осъзнаят, че предмет на избора на 26 март не е кой от тях е по-десен, а накъде върви държавата ни. Т.е. да осъзнаят националната си отговорност да водят, а не да тичат на различни страни и да правят избирателите си разногледи. Десницата трябва да осъзнае, че в днешното си състояние не съответства на проевропейското мнозинство, регистрирано от демоскопите сред гражданите и че допуска от него да се възползват псевдоевропейски сили, търсещи изгубените си през прехода доверие и легитимност. Европейската народна партия не е мама на българските десни и не е длъжна да ги отглежда, ако сами отказват да пораснат. Никой в Стара Европа не се интересува от лузъри, особено на фона на рисковете за целия ЕС. Цената на днешното дясно безхаберие може да е утре да се окажем в позицията на кандидати за истинската Европа, загубили важни предимства на сегашния ни статут.  Да, важно е да имаме истинско правосъдие и да нямаме корупция. Но това отдавна не стига като цел и няма кой да ни чака още десет години да го постигнем. Светът препуска напред и в него България не може да остане остров на безкрайна и безплодна съдебна реформа. Тъкмо ще я завършим и тя няма да има никакъв смисъл, защото вече ще сме в европейската втора класа. Тъкмо малцинствените “истински” реформатори ще сменят Висшия съдебен съвет и вече няма да го има този ЕС, който да възпее подвига им в доклад. Не казвам, че амбициите им са погрешни, казвам, че изостават под нивото на предизвикателствата.

Трето, България трябва амбициозно да преследва място в първата класа на Европа, т.е. членство в Еврозоната. Това трябва да е новата национална цел, а не размножаването до 8 милиона. Влизане в еврото означава България да запази финансовата си дисциплина, да създаде благоприятна за бизнеса среда, за да ускори растежа, да инвестира колкото може повече в образование и иновации, да реформира администрацията си и като резултат да повиши конкуретноспособността си. Точно това са неща, които никога не са се случвали при леви управления у нас, показва опитът. Следователно обща задача на всички десни е не да влязат поотделно в парламента, което очевидно не всички могат, а да заедно да предотвратят ново правителство на БСП. Нинова и Еврозона са несъвместими.

Четвърто, България трябва най-сетне да излезе от дефанзивната си и просителска позиция в ЕС. Трябва да си поставим по-високи и по-благородни цели от това повече да не крадем бюджетни и европейски пари. София трябва да формулира и да защитава позиции за бъдещето на Европа, да участва в европейския дебат, а не просто да слуша като аналфабет и да инкасира резултатите му. Но за да прави това в Брюксел, първо трябва да го обсъжда у дома. Това не може да стане, докато европейската тема е “международна”, в края на емисиите и между спорта и кръстословицата във вестниците. България не трябва да мълчи, когато по инерция я сочат като черна овца. Бивш френски президент е подсъдим за незаконно финансиране на предизборната си кампания, бивш френски министър-председател и доскорошен участник в предизборната надпревара е осъждан за злоупотреба с публични фондове, сегашният кандидат президент на френската десница е уличен в същото чрез фиктивни назначения на съпругата му и на децата му на държавни служби. Водачката в предизборните анкети във Франция е също проверявана за фиктивни назначения на нейни партийни активисти като асистенти на евродепутати в твърдяна злоупотреба със средства от европейския бюджет. Белгия, която толкова държи на високите стандарти за законност, в момента се тресе от срамен скандал с екстравагантни възнаграждения на политици за участието им в борд на публично дружество, някои надхвърлящи 500 евро за минута заседателно време. Не България изправи Еврозоната на ръба. Не България отказва да изпълнява решения на Съвета на ЕС за приемане на бежанци. Не в България крайнодесни ксенофоби и фашизоиди водят по популярност в сондажите. Не България пропусна през границите си безпрепятствено стотици хиляди нелегални мигранти. Не българските служби оставиха бойци на Даеш да се разхождат на свобода и да правят атентати. Това България трябва да го заявява високо всеки път, когато някой я посочи като европейски проблем. Да, България има проблеми, но не тя е проблемът на Европа. Това го казвам не аз, а Жозе Мануел Барозу. В същото време политическата ни класа трябва да покаже, че ЕС не е само еврофондове и субсидии, които ни дават, ако слушкаме, а наша кауза, от която зависи животът ни. Това на брюкселски жаргон му казват ownership, т.е. собственост, причастност, споделяне. То значи Европа, това съм аз. Ако наистина искаме да останем в Европа-1, за нея трябва да говорим като за себе си, а не като за “тях”, за “там”, “горе” и “далече”. И за това някой трябва да дава пример и няма кой да го прави убедително освен десницата и няма кога да го прави освен сега.