Масовите митинги на управляващи и опозиция в събота са пример как кризата у нас произвежда политическо поведение обратно на това в зрелите демокрации на континента.
В България кризата не причини нищо уникално. У нас, както навсякъде в Европа, тя задълбочи неравенствата, изостри противоречията, “изяде” части от социалната база на традиционните партии и отвори терен за екстремистите – евроскептици, националисти, ксенофоби, сепаратисти, фашизоиди.
В ред от старите демокрации тези обстоятелства обединиха традиционните леви и десни партии. В Германия християндемократи и социалдемократи преговарят за коалиция. Същите преговори се водят след неотдавнашните избори в Чехия. В Италия и Гърция умерената левица и десница управляват заедно. В Холандия правителството е на либерали и социалисти. В Белгия то включва шест партии от цялата политическа дъга. В Обединеното кралство за първи път от Втората световна война насам управлява коалиция – между консерватори и либерали.
Сходните изходни параметри обаче произвеждат различен резултат у нас. Въпреки че никоя партия не може да управлява сама, никоя и не сяда на масата на преговорите. Тактиката им е точно обратната – да помпат напрежението, да засилват противопоставянето.
България не е уникална и с различията между нейните “левица” и “десница”. В Италия конфронтацията беше достигнала точката на кипене при един разделящ лидер като по-предишния министър-председател Силвио Берлускони. Християндемократите и баварските християнсоциалисти на германския канцлер Ангела Меркел и социалдемократите на Зигмар Габриел ще трябва доста да поработят, за да сближат позициите си по икономическото управление на страната, на еврозоната и бъдещето на ЕС. В британската коалиция съжителстват радикално евроскептични консерватори и проевропейски либерали.
В изброените страни основа за коалициите, извън естествения стремеж към властта, е един минимум от споделяни принципи ценности и цели. Това са принципите и ценностите на европейската демокрация, ангажиментът към Европа и отговорността за запазване на политическата стабилност като гаранция за икономическата и социалната.
Особено ясно последното се прояви в Италия и Гърция, където по-нататъшната политическа дестабилизация водеше към финансова катастрофа с тежки последици за еврозоната и ЕС като цяло.
В Гърция традиционните политически кланове ПАСОК и “Нова демокрация” се оказаха обединени и от общото си дискредитиране вследствие на дълговата криза. На последните избори двете партии взеха заедно малко над 30 процента – под резултата, с който всяка от тях поотделно печелеше избори в предходните десетилетия. В освободеното от тях пространство се наместиха радикално лявата СИРИЗА и фашистката “Златна зора”. Така че коалицията дойде да спаси не само мястото на Гърция в Европа, но и съществуващия политически модел.
Въпреки нееднократните призиви от Брюксел българските парламентарни партии продължават да подчертават различията си и не дават и най-малък признак да търсят нещо, което споделят. Това е в пълен контраст с претенцията им да са европейски партии. Ако бяха такива, би трябвало еднакво да са привързани към върховенството на закона например. И да се обединят, за да направят спешно необходимите за него реформи, да върнат доверието на хората в дискредитираните институции.
Въпреки непримиримите идейни, политически и ценностни различия между БСП, ДПС и ГЕРБ обективните резултати от управлението им са подозрително еднакви.
Втора година констатациите и препоръките на Европейската комисия към България в началото на т.нар. европейски семестър са едни и същи: нереформирана администрация, съдебна система и енергетика, незадоволителна събираемост на данъците, нисък административен капацитет, слаби и зависими регулаторни органи, липса на реформи в пенсиите и здравеопазването, неадекватно образование, ниска заетост и неефективна администрация в тази сфера.
Моля някой да ми обясни по какво личи, че през последните години са ни управлявали различни правителства? Всяко от тях ни уверява, че ни било освободило от нещо. От кое от гореизброените неща ни е освободило?
Комисията обяви цитираното в сряда, 13 ноември. Да си спомняте някоя от проевропейските ни партии да е обелила и една дума по въпроса? Поне колкото да натрие носа на опонента? Питайте депутатите им – колко от тях са чували за европейски семестър.
В България все още не се забелязва някаква сериозна заплаха, която би подействала отрезвяващо и коалиционнообразуващо на т.нар. политическа класа. Така подействаха рискът от напускане на еврозоната в Гърция и покачващата се лихва по външния дълг за Италия. Вразумяващ и обединяващ фактор в Белгия е страхът от сепаратизма и разпадането на държавата.
Понякога ми се струва, че партиите ни тестват прага на търпение на народа и на европейските партньори на България. При какво ниво на температури, доходи и цена на живота, при каква степен на унижение и обезверяване на българина му пада пердето? При какво равнище на безобразия и безхаберност на Европа ѝ писва и посяга към санкции по-тежки от беззъбите процедури за нарушение?