Пет мита за европейските избори

Мит 1: Избирателната активност непрекъснато намалява. На тези европейски избори тя за първи път беше по-висока отколкото на предишните, макар и само с 0,9 на сто. Не съм убеден, че за всички европейски граждани ЕС наистина е нещо далечно и абстрактно, което не може да ги мотивира политически. В Западна Европа, която през кризата усети съвсем конкретно въздействието на ЕС върху жизнения си стандарт, активността беше по-висока, отколкото в новоприетите страни. В тях имаше драстични минимуми. Полша – 22,7 процента, Хърватия – 24,3 процента, Унгария – 29,2 процента, Словакия – 13 процента, Чехия – 19,5 процента. За да се разберат последните две числа, препоръчвам препрочитане на „Швейк“.

Мит 2: Избирателната активност ще се увеличи, ако европейските партии издигнат свои кандидати за председател на следващата Европейска комисия. Кандидатите постигнаха увеличение по-малко от 1 на сто. За да му придадем повече значение, може би трябва да прибавим към него и избегнатия нов спад на активността. Реалностите в Договора на ЕС са различни от тези, които партиите в Европейския парламент представят. Не тези партии, а държавните и правителствените ръководители посочват кой да бъде председател на Европейската комисия. Наистина той или тя не може да стане председател, без Европейският парламент да го/я одобри. Парламентът обаче няма право да налага на 28-те национални лидери в Европейския съвет меню от кандидати. Европа в момента е построена така, че правителствата /Европейският съвет/ избират, а гражданите /Европейският парламент/ одобряват. Струва ми се, че гражданите разбират, или поне усещат това по-добре от политиците и затова само 43,09 от европейците пуснаха бюлетина на тези избори. Няма доказателства, че всички, които са гласували ляво знаят кой е Мартин Шулц и искат той да оглави Европейската комисия и че тези, които са гласували дясно, знаят кой е Жан-Клод Юнкер и са убедени, че той, а не Шулц заслужава поста. Питайте, да речем, в Кюстендил или в Благоевград и ще се видите. Питайте също десния кюстендилски избирател, знае ли, че Юнкер за разлика от Шулц е кандитат за председател на Комисията, без да е бил кандидат за място в Европейския парламент. Питайте също левия горноджумайски гласоподавател, знае ли, че последната длъжност, която Шулц е заемал в родната си Германия, преди да стане председател на Европарламента, е кмет на малък градец край Кьолн. Питайте го и знае ли, че Юнкер беше 18 години министър-председател на европейския данъчен рай Люксембург, че беше един от отците на общата валута и първи председател /цели осем години/ на финансовите министри на държавите, които я споделяха, т.нар. Еврогрупа. Ще бъда потресен, ако именно такова сравнение между „шпитценкандидатите“ е предопределило вота по формулата 15/15, довела до катаклизми в българската лява листа и неочакван хепиенд.

Мит 3: Когато народът обеднява, олевява. Нищо подобно. Европейската десница, на която дължим болезнената бюджетна строгост и „тройката“-кръвопийка, пак е най-голямата партия в Европейския парламент. Наистина, тя изгуби цели 60 места, но пък социалистите спечелиха само пет. От мизерия не се олевява, а се оглупява. Избирателят не почва да гласува червено, а черно. И кафяво. И отмъстително. И патетично – за продавачи на илюзии. И на кебапчета. Затова събитието на тези избори са крайните партии вляво и в дясно – еврофоби, ксенофоби, расисти, антисемити, евроскептици, „Пет звезди“ и гърци вярващи в безплатния обяд. За справка виж резулатите във Франция, Великбритания и Гърция. Националният фронт и Партията за независимот на Обединеното кралство и Коалицията на радикалната левица /СИРИЗА/ – първи политически сили, фашистката „Златна зора“ – трета и пред ПАСОК. Поучителни са и Унгария и Италия, където крайнодесните и популистите са втори. Положителното у нас е, че обеднелият избирател предпочете кебапчетата пред еврофобията, ксенофобията и антисемитизма и все пак не направи кебапчетата първа политическа сила. Освен това – „България без цензура“ е подходящо име за протестна партия. „България без кебапчета“ не става. Много е аскетично.

Мит 4: Ако управляваш по време на криза, губиш изборите. Не е вярно. Виж Германия, където Ангела Меркел е първа с 36 на сто. Виж Италия, където Матео Ренци триумфира с над 40 на сто – исторически резултат, който никоя партия не е постигала след християндемократите през 1957 година. Виж Румъния, където приятелят на Сергей Станишев Виктор Понта спечели с 37 на сто, макар и преди две години да беше черната овца на ЕС. Виж Унгария, където другата „черна овца“ на Европа – Виктор Орбан – получи неприличните 55 на сто. Всички те управляваха по време на криза, бяха критикувани за различни неща, но не загубиха. Вярното твърдение е, че ако управляваш лошо по време на криза, губиш изборите. И дори криза не е необходима. Достатъчно е само да управляваш лошо. Няма да пиша, къде да гледате за примери, защото съм убеден, че ще се сетите.

Мит 5: Гласът народен е глас Божи. В повечето случаи е така, но не във всички. В Обединеното кралство и във Франция мнозинството от народа каза – не искаме евро, не искаме свобода на движението, искаме си границите и имигрантите – вън. Не вярвам точно това да си мисли нашият един, велик, милостив и всеопрощаващ Бог, както и да го наричаме. Но на това премиерът Дейвид Камерън, и бившият президент Никола Саркози започнаха къде тихичко, къде по-силно да пригласят. То с нищо не им помогна. Партията на първия остана трета, а втория – втора. Спечелиха „дяволите“ – Марин льо Пен и Найджъл Фараж. Италия има не по-лек проблем от французите и от британците – и с еврото, и с границите, и с имигрантите. Но премиерът й Ренци, не пригласяше, а говореше със своя глас. И Бог му помогна. Да чуваш хората е половината от политиката в условията на демокрация. Има обаче и друга половина – да ги водиш, а не да се водиш по тях.