Министър-председателят Бойко Борисов днес каза пред журналисти в Брюксел, че сам се отказал от възможността българка да бъде номинирана за върховна представителка на Европейския съюз по външната политика и сигурността.
“Тази тема на мене не ми е интересна, защото така си губя комисар”, каза Борисов пред журналисти в Брюксел. “На няколко пъти го предлагаха всичките, но аз го отказах”.
“Да, така казах”, потвърди премиерът. “Кое е по-важно за нас – комисар с реален ресор или върховен преговарящ (всъщност представител – б.а.)?”, каза още Борисов.
По думите му недостатък на този пост е, че може да скара България с Косово, Северна Македония и Албания, които “много вероятно няма да бъдат поканени” (неясно къде). Всяка от тези страни участва в процеса на разширяване на ЕС и е на различен етап от него.
Здравият разум отказва да приеме всичко това сериозно. България винаги ще има комисар, поне докато местата в Колегиума на комисарите отговарят на броя на държавите членки. Но страна като нашата ще има има веднъж на десетилетия шанса да получи един от четирите най-високи поста в Европейския съюз. Да го откажеш, защото “не е интересен” звучи влудяващо.
Не бива обаче да съдим Борисов прибързано, без да познаваме точния контекст на предложението както и шансовете то да мине в един драматично разделен Европейски съвет и Европейски парламент без ясно мнозинство.
Самите Кристалина Георгиева и Мария Габриел не са казали публично дали искат постовете, за които по думите на премиера са били предлагани. В интерес на истината трябва да кажем и че, за разлика от Георгиева, Габриел, при най-дълбоко уважение към кариерата и постиженията й досега, все още няма опита и международния авторитет, който постът на върховен представител предполага. Но самият факт, че името й се лансира, говори само добро за нея.
От значение е и кой предлага българките. Пак по думите на Борисов, това са несистемните правителства в Европа – на Италия и на поне две от страните във Вишеградската четворка. Те, на свой ред, са сред противниците на евентуална номинация на холандския социалдемократ Франс Тимерманс за председател на Комисията. Не бива да изключваме предложенията им да са били тактически – за да породят съпротива и през тях да бъде провален целият пакет, част от който е Тимерманс. А може и българският премиер да не иска един ден да бъде длъжен за подкрепата на точно тези правителства, които са в остър конфликт с Брюксел.
Възможно е министър-председателят да има и по-високи амбиции от това България да получи позицията на върховен представител. Теоретически е възможно той да вижда шанс страната ни да получи най-високия пост в Комисията, като за него бъде номинирана Кристалина Георгиева.
Това са само предположения в търсене на разумно обяснение на решението на Борисов. Самият той не даде такова обяснение. Опасението постът да скара България със суперсилите от Западните Балкани едва ли може да мине дори и в банкянския хоремаг.
Върховният представител има повече от “реален” ресор. Той е международното лице на Европа. На негово подчинение е 3500-членната й Служба за външно действие. Той или тя председателства съветите на външните министри и посредничи между правителствата за изработването на общи външнополитически позиции. Това е политикът, който заедно със службата си чертае външнополитическия дневен ред на Европа. Върховният представител участва от името на ЕС в международни преговори като например за иранската ядрена програма, за кризата в Украйна, за кризата в Либия, по проблемите за миграцията. Този пост би издигнал международната тежест и престиж на България до ниво, които те досега не познават – много повече от който и да е друг в Колегиума на комисарите, с изключение на председателя на Комисията. Върховният представител е по право един от нейните заместник-председатели. Не напразно този пост е един от четирите в подялбата на властта върха на ЕС. Ако не беше ценен, нямаше да има толкова трудни преговори коя държава и кое политическо семейство да го получи.
Много трудно е човек да допусне, че след толкова опит в ЕС, Борисов не разбира всичко това. Ако наистина не го разбира, Отечеството е в опасност. Без майтап.
По-вероятно обаче е друго. (В отсъствието на достоверно обяснение от министър-председателя човек е принуден да работи с хипотези). Една от тях е, че Борисов просто се страхува българин или българка да заеме този пост. Защото българският премиер ще изгуби всякакъв контрол над него. За разлика от комисаря, който се номинира от българското правителство, върховният представител е номинация на Европейския съвет, т.е. – на всички или на квалифицирано мнозинство от държавите-членки.
Това властово го поставя в съвсем различно положение от българския премиер. Едно е да имаш еврокомисар, който ти е пожизнено задължен, че си го номинирал и да очаква да направиш за него същото в следващия мандат. Друго е да имаш върховен представител, за чието назначение ти просто си подкрепил чуждо предложение, което е можело да мине и без тебе. Не съм сигурен, че на сегашната си длъжност в Световната банка и след опита си с Европа Кристалина Георгиева намира която и да е от тези перспективи за привлекателна. Не съм сигурен, че и Борисов иска да има в Брюксел човек, който може да си позволи да не го слуша. Дори понякога да оказва натиск върху българското правителство.
От времето на трагикомичния провал на кандидатурата на Румяна Желева за българска еврокомисарка през 2010 г. Борисов не е престанал да разглежда комисарите, които той номинира, като свои министри. Макар договорът на ЕС ясно да посочва, че нямат право да приемат инструкции или да се влияят от държави членки, включително от тези, които ги изпращат в Брюксел. Борисов обаче продължава да разбира българския комисар като свой емисар в Брюксел, който трябва да осигурява благоприятно третиране на България и еврофондове. Вероятно това има предвид под “реален” ресор. Колкото повече пари има в ресора (земеделие, регионална политика, бюджет) толкова по-“реален” изглежда той. Заслужава внимание първото лице, единствено число, в които Борисов говори за българската номинация – “губя еврокомисар” – не “губим”, не “България губи”. Думите са плътта на мислите и затова ги издават. Борисов мисли за българина с най-висок пост в Брюксел като за нещо свое.
Той е бил пред избора България да получи един от най-високите постове в ЕС, но за него да не може да се класира членката на ГЕРБ Мария Габриел, или страната ни да получи по-скромна длъжност, но постижима за Габриел. Борисов сам си каза, че предпочита второто. Т.е. предпочита партийния интерес пред националния. Номинацията се разбира по феодалному – като уреждане на “хранен човек” с пост в Брюксел, а не като шанс на държавата ни в Европа. Че е така личи и от коментара на премиера, че Кристалина Георгиева си има хубава работа във Вашингтон – не е като правителството да й търси назначение. Печално, битово ниво на мислене, което не е мръднало още от времето на Желева.
Върховният представител е международно конфликтен пост и при него гневът на Западните Балкани е най-малката грижа. Той предлага международните санкции, включително срещу Русия. Той трябва да се разправя с Доналд Тръмп. Негови са трънливите ресори на Близкия изток, Украйна, Източното партньорство, Турция. Той говори от името на Европа и на нейните външни министри и не е задължително тези позиции непременно да съвпадат с реалната политика на властта в София. Напълно допустимо е устата Борисови да не искат такава голяма лъжица. Тя не е само голяма, но и задължаваща. И съкращава полето за маневри.
Лошото на Европейските съвети е, че понякога са много дълги. Хубавото им е, че “текат”. Все някога някой ще разкаже какво е ставало по време на маратонските заседания на 30 юни, 1, 2 и още не знаем кой юли 2019 година. Тогава ще бъдем освободени от бремето да работим с хипотези и ще имаме в опита си твърди факти. Но хода на събитията няма да можем да върнем назад.