Белгия днес обърна страница в историята си. Кралят Албер II отстъпи трона на първородния си син Филип. На 3 юли 79-годишният Албер излезе по телевизията и каза на народа, че след 20 години на трона е уморен и вече иска да си почива. Насрочи абдикацията си за днес – националния празник.
Тя вече завърши, Филип положи клетва пред парламента, поздрави заедно със съпругата си Матилд и четирите си деца многохилядното множество от балкона на двореца и сега приема традиционния за 21 юли военен парад.
Белгия и България са на 2 000 км една от друга, но имат много повече общи неща от буквата Б. Това е например династията Сакс-Кобург-Гота, към която принадлежат всички седем белгийски монарси от Леополд I до Филип. Това е Търновската конституция, която е преписана от белгийската от 1831 г. Това са лъвът като хералдичен символ, девизът “Съединението прави силата” и биреният рекламен лозунг “Мъжете знаят защо”. Това е хроничното разединение на народа и политиците, в което се корени девизът за съединението. Това е трамвайната мрежа на София, началото на която са сложили белгийци. Това са и белгийските фрегати, с които българският военноморски флот изпълнява международни мисии. Това е бирата “Каменица”, която дълго беше собственост на най-големия в света пивоварен концерн ИнБев – също белгийски. Това е белгийският химически концерн “Солвей” един от най-големите инвеститори в българската приватизация.
Защо при толкова общи неща живеем толкова различно? Оставям на други да посочат главните причини. Умишлено ще пропусна баналното – че Белгия започва да се индустриализира още през 17-ти век, че после е колониална метрополия и водеща индустриална сила в Европа, че има десет Нобелови лауреати, че е сред шестте основателки на днешния Евроепейски съюз и е сред 15-те най-богати държави в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие със средно 400 000 евро лично богатство на глава от близо 11-милионното ѝ население.
Ще се спра само на няколко детайла от днешната церемония:
1. Служба вместо властване. Албер II се оттегли, заявявайки, че възрастта и здравето вече не му позволяват да служи на страната си “така както би желал”. Само през последните шест години той помогна на политиците да разрешат три правителствени кризи, които на моменти заплашваха целостта на федералната държава. “Започвам царуването си с желание да служа на всички белгийци”, каза Филип в първата си кралска реч;
2. Смирение. Албер благодари на управляващите и на опозицията, на свободния печат и на съпругата си Паола за подкрепата, която са му давали през годините. Не поиска от никого да му благодари или да му се извини;
3. Той не поиска, но хората на улицата скандираха: “Мерси Албер!” и “Да живее кралят!” И бяха десетки хиляди, и вееха националния трибагреник, и пееха химна La Brabançonne, в чийто припев се казва ясно какво ги обединява “кралят, законът, свободата”. Иначе белгийците са световно известни с безкрайните си разпри между фламандци и валонци, шест държавни реформи за 40 години и раздробен политически пейзаж. Нашите тройни коалиции бледнеят пред тяхната шесторна.
4. Признание. Изпуснах още един общ елемент на България и Белгия. И белгийците си имат “Атака”. Това е крайнодясната партия “Влаамс беланг” (“Фламандски интерес”), която иска независима фламандска република без черни и чужденци. Нейните депутати не дойдоха за клетвата на Филип в парламента. Но не ходеха и по улиците с палки и пищови на лов за роялисти. Защото “законът и свободата” са не само припев в химна. Има правила, принципи и авторитети, с които всички се съобразяват, дори и да не им харесват. Цивилизованите националисти на Белгия, Новият фламандски алианс (партията с относително най-висок електорален рейтинг) имаха делегация на кралската клетва, макар да са републиканци и сепаратисти. Лидерът им, кметът на Антверпен Барт де Уевер, не присъстваше.
