…че нямаме председател на Европейската комисия, на Европейския парламент и европейски “външен министър”. Вече нямахме и генерален секретар на ООН. Ще го преживеем, защото никой в ЕС няма толкова опит в нямането колкото нас. Важното че за три дни преговори в Брюксел Европа обсъди две българки и един българин за висшите си постове. Това е повод за радост и самочувствие. Имаме какво да дадем на света. Стига той да иска.
Какво друго можем да кажем за изминалите дни?
Процесът на водещите кандидати се провали. Дали хептен е умрял, можем да проверим след пет години. И без него обаче Стара Европа си разпредели ключовите позиции в ЕС. За Източна и Централна Европа не остана нищо. Жан-Клод Юнкер продължава да бъде прав, че в Европейския съюз има все по-малко Европа и все по-малко съюз.
Европейският съвет отхвърли водещите кандидати за председател на Комисията на европейските партии. Това е междуинституционален конфликт. Колко ще се задълбочи той, предстои да видим. Интересно е, че коалиция от опоненти (федералистът Еманюел Макрон плюс евроскептичните италианци и вишеградци) видя сметката на кандидатурите на Манфред Вебер и Франс Тимерманс. И Макрон, и вишеградци смятат, че правото на ЕС не ги задължава да номинират шефа на ЕС само измежду предложените от групите в Европарламента кандидати. Основанията им да мислят така обаче са различни. Макрон смята, че водещите кандидати могат да са наистина такива, само ако са избрани пряко по транснационални листи. Европейските избори се правят по национални листи и гражданите гласуват за свои евродепутати. Много често те не знаят нищо за кандидата за председател на ЕК от тяхното политическо семейство. Знаят ли например българските турци в кърджалийско и разградско първо, че са либерали и са политически в една европейска партия с Макрон. И знаят ли коя е Маргерте Вестагер и че тя е тяхната водеща кандидатка? Дълбоко се съмнявам. Гласувайки за Мустафа Карадайъ и Делян Пеевски, е трудно да си представиш тази датска еврокомисарка, която глобява транснационални корпорации с милиарди евро. В този смисъл пряка връзка между волеизявлението на европейския гражданин и водещия кандидат наистина няма. Вишеградци пък смятат, че ЕС е съюз на нации, а не на граждани. В този смисъл се пада на националните лидери да назначават шефовете на Европейската комисия, Европейския съвет и Европейската централна банка както и “външния министър”. Така пише и в Лисабонския договор. Да, там пише, че националните лидери трябва да вземат предвид резултатите от евроизборите, но какво точно значи това, не е съвсем ясно. Според вишеградци то не ги обвързва правно да избират непременно между водещите кандидати. Този конфликт трябва да се реши, иначе ще се задълбочава и има потенциал да блокира ЕС. Той не може да се реши задоволително без промяна на договора на ЕС. И тази промяна трябва да разреши на гражданите да избират поне част от европейските лидери пряко, както избират своите национални. Струва ми се, че няма да боли, ако ЕС приеме идеята на Юнкер отпреди две години да слее постовете на председател на Комисията и на Европейския съвет. Т.е. Европа да има президент, когото да избираме пряко. Така ще си спестим тридневните извънредни срещи на върха и horse trading-a (на български джамбазлъка или пазарлъка) зад гърба на избирателя на тях.
Председателят на Комисията може да не е Манфред Вебер, но пак е от десницата и пак е от Германия. Второто – за първи път от 1958 г. насам. И за първи път в историята е жена. Председателят на Европейската централна банка не е германец, но затова пък е французойка, при това – световно известна. Пазарите реагираха с повишение на котировките на акциите и свиване на рисковите премии (т.е. положително) на номинацията на Кристин Лагард, досега – изпълнителна директорка на МВФ. Това е оценка за опита й в гасене на кризи, вразумяване на правителства и надежда, че ще продължи стимулиращата икономиките политика на досегашния шеф на ЕЦБ, италианеца Марио Драги, казва Ройтерс. А когато Ройтерс казва нещо, вероятността то да е вярно, е голяма. Освен че е френска адвокатка с нетипично добър за нацията си английски, Лагард политически е консервативна, което значи, че в нейно лице, освен Комисията, европейската десница ще контролира още един ключов пост в Европа. С Лагард половият баланс по върховете на ЕС изглежда по-добре отпреди – 40% (два от пет поста) са за по-разумния пол. Да се надяваме, че след пет години в Европа ще личи, че “тук е пипала женска ръчица”.
Не може да се каже същото за географския баланс обаче. Няма ново-европеец, който да стъпи в големите следи на поляка Доналд Туск по билото на Европа. През идните пет години източно- и централно-европейците са наказани. Орбан е виновен. И Моравецки. И Бабиш. Като непрекъснато дразниш Стара Европа, има голяма вероятност тя наистина да се раздразни. Вишеградци изглеждаха доволни вчера в Туитър, че са провалили хем Вебер, човека на Меркел, хем Тимерманс, който ги преследваше заради правосъдието, корупцията, демокрацията и други възвишени неща. Подобно тържествуваха и управляващите италиански еврофоби и анти-елитисти. Да, успешно провалиха плановете на опонентите си. Но сами нищо не постигнаха. Италия досега имаше европейски “външен министър” (Федерика Могерини), председател на Европейската централна банка (Марио Драги) и председател на Европейския парламент (Антонио Таяни). Сега ще има само председател на парламента (Давид-Мария Сасоли), най-вероятно – за половината от петгодишния мандат на институцията. В този смисъл на европейско ниво италиано-вишеградската банда изигра нещо като ролята на Николай Бареков в България. Тя не е да спечели, а да развали – избори, медии, политика, публичност. Т.е. да ги обаречи и после да трябва да ги разбаречваме. В този смисъл бандата трудно може да претендира да бъде конструктивна алтернатива на омразното статукво. Иначе, всички статуква имат свойството с времето да стават омразни. Омръзват. Затова днес се радваме на Доналд Тръмп.
Победите на Макрон не се изчерпват с Лагард. Сред тях е и новият председател на Европейския съвет, бeлгийският премиер – франкофон, либерал, федералист. Той ще реди дневния ред на държавните и правителствените ръководители. Можем да очакваме, че това ще бъде Макроновият дневен ред. Колко от него ще се осъществи, е отделен въпрос. Ще бъдат положени обаче всички усилия, той да бъде на масата. А това значи по-“дълбока” еврозона, с по-хармонизирано икономическо, данъчно и социално законодателство, повече международна, климатична и отбранителна амбиция и по-бърза първа скорост на Европа. Съответно – изолиране на националистите, суверенистите, орбанистите и пряк сблъсък с тях. За България това означава, че трябва да избере от коя страна на масата иска да седи. Да седи и от двете страни ще бъде трудно. Макронова победа ще бъде и ако двамата неуспели, но предпочитани от него водещи кандидати – Тимерманс и Вестагер – станат зам.-председатели на Комисията и запазят досегашните си ресори. Първият ще продължи да гони непослушните централноевропейци, а втората – подлите американски корпорации, които избягват данъци в Европа. И китайците. И “Газпром”.
Повечето от голямата петорка на върха на Европа са обект на силни симпатии и антипатии в страните си. Рано е да бъдат оценявани, преди още да са получили благословията на евродепутатите (която не е съвсем сигурна) и преди да са поуправлявали поне малко. Едно обаче е очевидно – всички са със силно проевропейски и федералистки разбирания. Това е обща победа за традиционните проевропейски партии и правителства в противоборството им с консервативно-популистката вълна. Меркел и Макрон успяха да изолират анти-Европа от шофьорското място на ЕС. Интересният въпрос сега е дали новата Комисия (ако бъде одобрена) ще демонстрира амбиция за “повече Европа”, която обикновено поражда евроскептичен отпор, или ще покаже умереност и съобразяване с умората на публиката, с реалностите, за да измъкне килимчето под краката на популистите.
Европейският съвет показа една безпрецедентно разединена Европа. До Юнкер за всички председатели на Комисии в Европейския съвет имаше консенсус. При номинацията на Юнкер имаше двама против, но квалифицирано мнозинство в негова полза, постигнато в рамките на едно заседание. Сега за квалифицираното мнозинство трябваха три дни и две нощи. Не ми се мисли какво ще стане на преговорите за следващия седемгодишен бюджет на ЕС, които предстоят. За него трябва не квалифицирано мнозинство, а единодушие. На фона на последната среща на върха в Брюксел тази дума звучи екзотично. Колкото повече човек наблюдаваше пазарлъка, толкова по-добре разбираше причините за Брекзит. Не че заседанията за него в британския парламент създаваха по-добро впечатление. До Брекзит ЕС оправдаваше своето “твърде малко и твърде късно” по различни въпроси с британците. Те все тук или там не участваха, все на нещо опонираха, все нещо блокираха, все си искаха бюджетната отстъпка или не искаха ЕС да дава толкова земеделски субсидии на Франция. Ето, вече си отиват. Невиждано в предишните подобни Европейски съвети, Обединеното кралство игра “конструктивна роля”, т.е. никаква роля. Тереза Мей си траеше и се отегчаваше. И беше “за”. Тя на никого не пречеше. Но нещата пак не вървяха. Значи кучето е заровено отсам Ламанша. На Европа й трябва нов договор. Лисабонският май вече не работи.