Редовен телевизионен зрител съм от 1968 година, когато майка и татко купиха първия ни съветски, черно-бял, лампов “Електрон”. В 51-годишната ми кариера на “драг зрител” не бях виждал сцена като снощната в “Референдум” по националната телевизия.
Двама депутати националисти на практика хулигански задигнаха предаването. Отраднаха го от телевизията, на чиято водеща не позволиха да води и я принудиха да го прекъсне. Откраднаха го от останалите участници, които почти не можаха да вземат думата от тях. Откраднаха го от зрителите, които очакваха да чуят дискусия за местните избори. Заплащаното с парите на данъкоплатеца най-гледано време на Българската национална телевизия (БНТ) те заграбиха брутално и безнаказано, за да поднесат гратис долнопробно кръчмарско риалити на най-твърдия си електорат. Казано иначе- публиката плаща, “Атака” и ВМРО пият, пеят буйни песни и се зъбят. И всичкото, Станке, без пари…
Ето някои първоначални изводи от станалото:
1.
Оказа се, че БНТ може да загуби контрола върху това, което става в студиата ѝ. Скандалът на живо в ефир продължи 42 минути и никой от екипа или от ръководството на телевизията не успя да го прекъсне. Дори извиканите полицаи или жандармеристи стояха плахо встрани и не смееха да докоснат развилнелия се Сидеров. Не съм сигурен, че имунитетът му би възпрял посетителите на някоя квартална кръчма до го напердашат, ако си позволи така да ги предизвиква.
2.
България има Закон за електронните медии и негов пазител в лицето на Съвета за електронни медии (СЕМ). Те дисциплинират телевизиите, радиата и ръководствата им, но не могат да направят същото с политическата класа. Част от нея очевидно не приема медиите, особено обществените, като институции на публичността, чрез които функционира демокрацията, а като част от сектора на услугите, който е длъжен да им осигурява достъп до избирателите. Днес, след дъжд качулка, генералнията директор на БНТ и СЕМ се възмущават, осъждат, подкрепят, обещават да не допускат. Но вече са го допуснали. Сидеров и Ангелов се изгавриха и с обществото, и с неговата телевизия. Бития бит, … Ако някой не се сеща за втората половина от изречението, да пита Ахмед Доган.
3.
Ако журналист се държи като двамата политици, жална му майка. Ще понесат ли обаче те някаква отговорност? Съмнявам се. Каква полза, че има регламент на предизборната кампания, че имало споразумение между медиите и партиите. Има ли санкции, какви и за кого, ако това споразумение не се спазва? Скандалът ни връща и към вечно отворения въпрос за границите на депутатския имунитет. Не за първи път Волен Сидеров прави публични хулигански сцени напълно безнаказано. Изглежда, че цикълът им следва местните избори.
4.
Сцени като снощната дискредитират не само телевизията и политическата класа. Те обезценяват самата демокрация, като демонстрират, че тя означава режим, при който всеки може да прави каквото иска пред всички без никакви последствия. На човек да му домъчнее за цензурата. Това за пореден път след случаи като”Русофили” и “Джок Полфрийман” напомня, че демокрацията трябва да може да се защитава, че не означава само права и свободи, но и задължения и отговорности, че неин неизбежен елемент е върховенството на закона. В случая той отсъства и на книга и на дело. Няма как в демокрация с такова качество да очаквате качествена журналистика. Тя е продукт и огледало на обществото, което се изразява чрез нея, тя е страна от културата на това общество. Ако се стреми да бъде различна, ѝ е много трудно.
5.
Права е Пламена Асенова, която кръсти групата си във Фейсбук “Няма дъно”. Хулиганското поведение на двамата националисти към водещата на “Референдум” е знак докъде е стигнала българската липса на уважение към журналисти и медии. Журналистът е сведен до информационен келнер, до конферансие, което можете да избутате встрани, ако пречи да се изявите пълно и свободно. Като се има предвид, че свободните медии са неотменима част от демокрацията, можем да видим в снощния срам пореден знак за свободното падане, в което се намира българската демокрация. Наистина няма дъно, в което да се ударим, ако трябва, но поне да спрем да падаме. Мисля, че всички, които още не сме избягали от нашата професия, трябва да се простим с илюзиите, че в условия като днешните политическа класа или общество ще пазят правата и достойнството ни. Единственият изход е да се организираме, за да ги пазим ние. В България няма заслужаващ внимание журналистически синдикат, който да респектира държава, политици, бизнес, общество. Оттук никой не се смущава и да ни нарича “журналя”, което е само един малък белег за престижа на професията.
Смешно е да се наричаме “четвърта власт”, когато първите три плюс имотната класа могат да правят с нас, каквото си поискат и когато обществото нехае за това. Да си власт, означава да можеш да наказваш. Не можеш ли, “власт” е празна дума. Медиите могат да наказват – поне на теория. Те осигуряват на обществото насъщно благо, без което то престава да бъде общество – способността да общува, да бъде информирано и ориентирано. Ако то чрез законите и институциите си подритва това благо, заслужава да бъде лишено от него. Например чрез стачка , каквато може да организира един истински синдикат. Нека само един ден да не знаят какво става. Да не знаят утре ще вали ли, има ли “бум” на козлодуйския бряг, отровена ли е водата във водопровода, прави ли им нещо властта, краде ли им някой от джоба, ще изгони ли Борис Джонсън роднините и децата, коита са на гурбет в държавата му, отказал ли е Тръмп да ни брани от Путин. Нека само един ден да имат нужда от помощ или внимание и да викат за тях, но да няма кой да ги чуе. Нека последната инстанция, на която могат да се оплачат, да останат мутрите. Нека бъдат лишени и от футбола, чалгата, порното. Нека останат само на социални мрежи. И ако някой напише: “Руснаците идват!” или “Убиха президента” или “АЕЦ-ът гръмна”, да се чудят това истина ли е. Само един ден. Сигурен съм, че ще ги отрезви. Защото без “журналята” се връщат в “тъмните векове”. Когато човек е виждал и е чувал само, докъдето погледът и слухът му стигат и съответно другите са го чували и виждали толкова. С изключение на едно микроскопично имотно и грамотно малцинство, за което примитивните средства за връзка и публично изразяване са били достъпни.
