Това не е теза, а тезис за дискусия.
Целта на следващия текст е да повдигне въпроси, а не да даде отговори.
Социалните мрежи имат свои правила за поведение в интернет, които засягат основни свободи в демократичното общество – на словото, на изразяването, на медиите.
Охраняването или ограничаването на тези свободи преди Фейсбук, Туитър, Инстаграм, Телеграм, В контакте, Тик-ток и пр. беше прерогатив на държавите.
Но мрежите са транснационални. Държавите, доколкото могат, ги регулират, но и мрежите налагат правила, които са наднационални и не съвпадат непременно с националните законодателства.
Оказва се, че частни субекти, публичният контрол над които е съмнителен и понякога твърде хлабав, в свободния свят могат да отнемат права, които са ни дадени от националните конституции, като произволно ни налагат “наказания” – да няма достъп до съобщенията ни, да не публикуваме. Често тези наказания имат съмнителна обосновка, дело са на изкуствен интелект.
Наистина, мрежите са частни предприятия. Участието в тях не е неизбежно и не е задължително, никой не ни отнема правото да се изразяваме свободно извън тях.
Но, от друга страна, те вече са втора реалност, второ битие на човечеството и ако достъпът ни до тях бъде отнет или ограничен, обективно попадаме в неравностойно положение спрямо ненаказаните.
Излиза, че една неизбрана, корпоративна власт разполага с достъпа ни до общуване, а този достъп, според мене, би трябвало да се разглежда като част от гореспоменатите свободи. Каква полза, че мога да кажа каквото си искам на улицата, във вестника и по националното радио, ако друг може да каже обратното не само там – а на целия свят?
Излиза и че тази неизбрана власт, а не независим съд решава какво в комуникационното ни поведение е допустимо или недопустимо и го решава не възоснова на закон, а на авътрешни корпоративни правила, за които никой от нас, потребителите на мрежите, не е гласувал. Решават го дори понякога роботи, а не хора. Наистина, присъединявайки се към съответната мрежа, сме имали избора да приемем нейните правила и процедури или не, но не сме имали правото да ги обсъждаме, въпреки че засягат наши основни права.
Това ми изглежда като някаква форма на технологична постдемокрация. Марк Зукърбърг има виртуална комуникационна империя, в която се слуша неговата воля, а моите граждански права и свободи не важат. Правата на Зукърбърг като собственик са над конституциите и законите. Ако реши, той може да ме изгони в преддигиталното минало за ограничено време или завинаги и никоя власт не може да попречи на своеволието му. В същото време той разполага с куп мои лични данни и няма пълни гаранции, че няма да злоупотреби с тях.
Съвременните законодателства за медиите са основно от преддигиталната епоха. Тогава под медии се имаха предвид традиционните такива – печат, радио, телевизия, кино. Всички те в голямата си част са национални по обсег и са регулирани на национално ниво.
За разлика от традиционните медии, дигиталните, особено социалните мрежи, платформите и търсачките, са транснационални и не са информационни продукти, а комуникационни инфраструктури с практически неограничен достъп.
Те са медии на медиите. Дори най-големите международни медии – агенции, телевизии, вестници, радиостанции – са индивидуални участници в тях и се борят за място и за видимост. Освен националните правила, тези медии, както и отдеблните граждани, трябва да спазват и корпоративните – на социалните мрежи.
Един от важните според мене въпроси е дали социалната мрежа може да бъде разглеждана като вид услуга, дали тя е обществено благо и като такова на каква регулация принадлежи. Може ли социалната мрежа да бъде третирана подобно на други услуги като електроснабдяването, водоснабдяването, телекомуникациите?