Свидетели сме на американски изолационизъм в действие.
Този наглед академичен термин може да означава просто предателство и цинизъм.
Това прави спрямо сирийската демократична опозиция и спрямо свободния свят президентът на САЩ Доналд Тръмп, като изтегля войските си от Сирия.
Той дава карт бланш на кървавия диктатор Башар Асад да възстанови изцяло властта си над страната и да ликвидира опонентите с и във физическия смисъл на думата.
Упълномощава го да направи това напълно безпрепятствено с руска подкрепа.
Признава успеха на Русия да задържи Сирия като своя крепост в Близкия изток в съюз с другия съюзник на Асад – Иран.
Оттам благославя подкрепяната от Иран и воюваща на страната на Асад в Сирия терористична групировка “Хизбула” да продължава да тероризира целия регион, включително в седалището си Ливан.
Тръмп развързва и ръцете на турския президент Реджеп Тайип Ердоган да се разправи подобно на врага си Асад със сирийските кюрди.
Накратко, изтеглянето на САЩ е сигнал по-силните в региона да изколят по-слабите.
То е и сигнал, че ангажименът на САЩ към принципи и ценности, привързаността им към определен световен ред, напускат международната политика. Вашингтон вече се съобразява само с краткосрочни интереси и с cost-benefit analysis.
Номерът на диктаторите може да мине, виновните за военни престъпления и престъпления спрямо човечеството, за употреба на химическо оръжие, за безпрецедентната миграционна криза, стотиците хиляди убити и ранени, за милионите прокудени от домовете си ще останат без възмездие.
Американското изтегляне от Сирия е капитулация на свободния свят, когото САЩ представляваха до Тръмп. Нейните горчиви практически и морално-политически плодове светът тепърва ще вкусва.
Най-циничното в американското измъкване по терлици през задния вход е “жанрът” на обявяването му – нещо средно между политическа бурлеска и сапунена опера в Туитър: то следва от “победа” над групировката “Ислямска държава”.
Представям си как четат тази социална мрежа лидерите, за чиито страни досега Америка е била надежда и опора. Грузия и Украина например. Кой ли утре ще прочете в Туитър три-четири бодряшки реда, че САЩ са зачеркнали страната му, защото Тръмп трябва “да направи Америка отново велика”. Всъщност – да спечели още един мандат от гласоподавателите, които биха приели всичко, стига то да не задръства движението по техните пътища.
Победа над “Ислямска държава” има само в туитовете на Тръмп. Дори Путин днес дипломатично се усъмни в това, като посочи опасността лишените от териториалните си владения джихадисти да се върнат в страните си на произход и да продължат терора. Тези страни обаче не са отвъд Атлантика. Те са в Европа, на Балканите, в Близкия изток, Средна Азия. Те ще ядат “великата” попара на Тръмп.
Едно от най-важните неща, които трябва да видим, докато гледаме какво става наоколо днес, е кой приветства американското решение: Путин и Ердоган. Демократичният свят е разочарован и разтревожен.
Българският извод от това е: Европа не е просто най-добрият ни приятел. Тя е единственият ни приятел. И ни трябва Европа, която може да разчита изцяло на себе си. Не включително, а особено в сигурността и отбраната. Солидарността отвъд Атлантика повече не e гарантирана.
