Чакайки Ципрас, четейки Зорбас

Вчера и днес, докато чаках Алексис Ципрас, препрочетох пак “Алексис Зорбас”. И си отбелязах следното:

За това, което пречи:

— Нали ти казах, че съм преминал през всички занаяти. Та по едно време бях и грънчар. Обичах като луд тоя занаят. Знаеш ли какво значи да вземеш една буца кал и да направиш от нея каквото си щеш! Фъррр! — фучи колелото, калта се върти като бясна, а ти си застанал над нея и си казваш: „Ще направя делва, ще направя паница, ще направя светилник, ще направя дявол, ако ща!“ Това ще рече човек, ти казвам: свобода!

Беше забравил морето, не хапеше вече лимона, погледът му се проясни.

— И тъй? — рекох. — Ами пръстът?

— На, пречеше ми, когато бях на колелото, все се вреше и ми разваляше работите. Грабнах тогава един ден теслата…

— Ами не те ли заболя?

— Как да не ме заболя! Да не съм нещо пън! Човек съм, заболя ме. Но ми пречеше, ти казвам, на работата — тури му сатъра тогава!

За младостта:

През деветдесет и шеста аз бях вече истински мъж. Брадата и косата ми имаха естествения си цвят — черни като катран. Имах трийсет и два зъба и когато се напивах, изяждах мезетата, а сетне изяждах и чинията, в която бяха мезетата.

За началниците:

 Миналата събота вечер направих главата и — хоп-троп! — отивам, намирам собственика, който него ден беше дошъл да ни инспектира, и го пребивам от бой.

— Но защо? Какво ти стори?

— На мен ли? Нищо! Ама нищичко, ти казвам! За първи път го виждах човека! Беше ни раздал и цигари, горкият!

— Е, тогава защо?

— Уф, седнал си да ме питаш! Така ми скимна бре, брате! От задника на мелничарката дириш правопис! Задникът на мелничарката — това е умът на човека!

За мързела:

Две боси селянчета, почернели от слънцето като фелахчета, изтичаха и нарамиха куфарите ни. Един митничар, синеок, пълен, пушеше наргиле в една барака, която представляваше митницата. Той ни изгледа косо, плъзна бавно поглед по куфарите, по едно време се размърда на стола си и понечи да стане, но го домързя. Вдигна бавно маркуча на наргилето.

— Добре дошли! — произнесе лениво той.

Едно от селянчетата се приближи към нас и ни намигна с черните си като маслини очи.

— От Стара Гърция е! — рече то подигравателно. — Мързи го!

— Ами критяните не ги ли мързи? — рекох аз.

— Мързи ги… мързи ги… — отвърна критянчето, — но другояче…

За парите:

При входа на селото, една отрупана с дрипи просякиня изтича към нас с протегната ръка; почерняла от слънцето, цялата потънала в мазнина, с гъсти черни мустачки.

— Ей, куме! — извика тя на Зорбас. — Ей, куме, имаш ли душа?

Зорбас се спря:

— Имам — отвърна той сериозно.

— Е, тогава дай ми пет драхми!

За сметките:

Аз, когато се заема с цифрите, иска ми се да се свра в някоя дупка в земята, да ослепея, за да не виждам нищо. Вдигна ли аз очи да погледна я морето, я някое дърво или някоя жена, па макар и стара да е, отидоха по дяволите сметките. Крила им израстват на цифрите, проклети да са, крила им израстват и хвръкват!

За родината и за Европа:

Другото писмо познах по нервния, отривист почерк и по екзотичните пощенски марки върху плика; то беше от един мой някогашен съученик, Караянис, който живееше в Африка, на една планина близо до Танганайка.

Чудак, рязък, мургав, с бели остри зъби; един кучешки зъб му се подаваше навън, като на глиган. Никога не говореше — викаше; не спореше — караше се. Беше напуснал родината си, Крит, където още съвсем млад беше облякъл расото и преподаваше богословие. Опекъл си беше работата с една негова ученичка, бяха ги заловили един ден да се целуват сред нивята, освиркаха ги. Още същия ден преподавателят захвърли расото и се качи на парахода. Отиде в Африка, при един свой роднина, залови се здравата за работа, отвори фабрика за въжа, натрупа пари.

Съвсем сам съм — много обичам така. Има доста гърци тук, но не искам да ги виждам. Отвращават ме. И тук дори, сънародници мои, проклети да сте, домъкнахте крастата си, мръсната си партизанщина; тези неща съсипват гърка. Съсипват го също така картите, невежеството и плътта.

Мразя европейците и затова обикалям тук из планините на Васамба. Мразя европейците, но най-много от всички мразя гърците и всичко гръцко. Кракът ми няма да стъпи никога вече във вашата Гърция. Тук ще пукна, поръчах дори да ми направят гроба пред къщата ми, в пустата планина. Поставих си и надгробен камък и сам издълбах върху него с дебели главни букви:

ТУК ПОЧИВА ЕДИН ГРЪК,

КОЙТО СЕ ОТВРАЩАВА ОТ ГЪРЦИТЕ

За човека:

— Човекът е скот! — извика той и удари ядосано с тоягата си по камъните. — Голям скот! Не го знаеш ти това, твоя милост, лесно ти е било всичко на теб, ама питай мен! Скот, ти казвам! Сториш ли му зло — почита те и се бои от теб. Сториш ли му добро — издира ти очите. Дръж се на положение, началство! Не си позволявай много близост с хората, не им казвай, че всички сме равни, че всички имаме еднакви права, защото веднага ще потъпчат твоето право, ще ти грабнат хляба и ще те оставят да умреш от глад. Дръж се на положение, началство, само това искам от теб!

— Не, не вярвам в нищо — колко пъти ще ти казвам това? Не вярвам в нищо и в никого, освен в Зорбас. Не че Зорбас е нещо по-добро от другите — никак, ама никак! Скот е и той. Но вярвам в Зорбас, защото само той е под моя власт, само него познавам, всички останали са привидения. С неговите очи гледам, с неговите уши слушам, с неговите черва смилам храната си, Всички останали, ти казвам, са привидения. Когато умра аз, всичко умира. Целият Зорбаски свят отива на дъното!

За живота:

— Какъв мръсник е животът! — измърмори той. — Мръсникът му с мръсник! И той е като кира Бубулина!

За брака:

— Уу — отвърна ми той, — какво си седнал сега да ми ровиш! Нали съм и аз човек? Извърших и аз Великата глупост! Така я наричам аз женитбата, пък да прощават всички женени… Извърших, значи, Великата глупост, ожених се.

— Добре де, ама колко пъти?

Зорбас се почеса притеснено по врата, замисли се за миг.

— Колко пъти ли? — рече той най-сетне. — Почтено — веднъж, веднъж завинаги; полупочтено — два пъти; непочтено — хиляда, две хиляди, три хиляди пъти, къде мога да държа сметка!

— Ама какво да разправям? Разправят ли се такива работи, началство? Почтените съешавания са безвкусни, ядене без пипер. Какво да разкажа? Любов ли е това да те гледат светиите от иконостаса и да те благославят? В нашето село казваме: „Само краденото месо е сладко!“ Собствената ти жена не е крадено месо.

За сърцето:

— И после, Зорбас? — запитах аз отново. — Какво стана с Нуса?

— Една вечер — отвърна той, — като се върнах в къщи, не я намерих. Беше си отишла. Някакъв красавец войник беше дошъл през тези дни в селото, избяга с него. Свърши се! Сърцето ми се разби, стана на парчета; но скоро, проклетото, се залепи отново. Виждал ли си онези корабни платна, дето са кръпка до кръпка — червени, жълти, черни, — зашити с дебел канап и които вече не се раздират и при най-силните бури? Такова нещо е и сърцето ми. Дупка до дупка, кръпка до кръпка, несломимо.

За ценностите:

— Кое нещо обичаш най-много от всичко на този свят, Мимитос?

— Първо — хляба. Ех, не мога да му се нарадвам! Топъл, топъл, и ако е пък пшеничен!… Море, нека е и от ечемик! След това — виното. После — съня.

— Ами жената?

— Пффъ! Яж, пий и върви да спиш, ти казвам. Всичко останало — само грижи!

За Бога:

— Аз, не ми се смей, началство, си представям бога досущ приличен на мен. Само че по-висок, по-силен, по-луда глава; и безсмъртен. Седи си удобно на меки овчи кожи, а бараката му е небето. Не от газени тенекии, като нашата, ами от облаци. В дясната си ръка държи не сабя, нито теглилка — тези инструменти са за убийците и бакалите, — бог държи една голяма гъба, напоена с вода като дъждовен облак. От дясната му страна — раят, от лявата му — адът. Пристига горката душа, гола-голеничка, защото няма вече тяло, и зъзне. Господ я поглежда и се смее под мустак, но се преструва на страшен. „Ела тук — казва й той и нарочно си прави гласа по-дебел, — ела тук проклетнице!“ И почва разпита. Пада душата в нозете на господа. „Аман! — вика му тя. — Прости ми!“ И хайде — захваща да разправя един след друг греховете си. Разправя, разправя — край нямат! И на господа му дотяга, започва да се прозява. „Млъкни вече! — вика й той. — Проглуши ми ушите!“ И шляп! — с един замах на гъбата изтрива всичките й грехове. „Пръждосвай се в рая! — казва й той. — Петре, тури и тая нещастница вътре!“

Защото, трябва да знаеш, началство, бог е голям благородник и именно това ще рече благородство — да прощаваш!

За провала:

На разсъмване станах и поех бързо край брега към селото, а сърцето ми подскачаше. Рядко съм изпитвал такава радост през живота си. Това не беше радост, това беше някакво възвишено, абсурдно, неоправдано настроение. Не само неоправдано, но и в разрез с всяко основание — бях загубил всичките си пари: работници, въжена линия, вагонетки, бяхме построили и едно малко пристаните за товаренето на въглищата; а сега нямахме вече какво да натоварим, всичко беше загубено.

И тъкмо сега изпитвах едно неочаквано чувство на избавление. Сякаш бях открил в суровия, мрачен череп на Нуждата свободата, която си играеше в едно малко ъгълче; и почнах да играя и аз с нея.

Когато всичко ни тръгне наопаки, каква радост е само да поставим душата си на изпитание, за да проверим дали притежава издръжливост и стойност! Като че ли някакъв враг, невидим, всемогъщ — едни го наричат бог, а други дявол, — връхлита връз нас, за да ни повали, но ние стоим прави. И така всеки път, когато вътрешно сме победители, макар и външно да сме напълно сразени, истинският мъж изпитва неизразима гордост и радост; външната беда се превръща в най-висше, най-сурово щастие.

За свободата:

Зорбас поклати глава.

— Не, не си свободен — каза той. — Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко. Твоя милост, началство, имаш дълга връв, сновеш насам-натам и мислиш, че си свободен; ала не късаш връвта. А щом не скъсаш връвта…

— Ще я скъсам някой ден! — казах настървено, защото думите на Зорбас докоснаха една открита рана в душата ми и ме заболя.

— Трудно е, началство, много е трудно. За това трябва луда глава, луда глава, чуваш ли? Всичко залагаш! Но ти имаш разум и това ще ти изяде главата. Разумът е бакалин, води тефтери, пише — толкова дадох, толкова взех, това е печалбата, това е загубата. Той е, видиш ли, добро стопанче, не залага всичко, запазва винаги нещо в резерва. Не къса той връвта, не! Държи го, мръсницата му недна, здраво го държи в ръцете си; и ако й се изплъзне — отиде, отиде горкият! Но ако не скъсаш връвта, кажи ми, какъв вкус има животът? Лайкучка, лайкучка! Не е ром, та да прекатури света!

За смъртта:

«Ела тук, даскале — рече ми той, — имам един приятел, еди-кой си, в Гърция; когато умра, пиши му, че съм умрял и че до последния си миг съм бил с целия си и съм мислил за него. И че каквото и да съм извършил, не се разкайвам за нищо. Да е жив и здрав, да му кажеш, и че е вече време да му дойде акълът… И ако дойде някой поп да ме изповяда и причести, кажи му да се пръждосва оттук и да върви по дяволите! Правил съм, правил съм, какво ли не съм правил през живота си, и пак малко съм направил; хора като мен трябваше да живеят по хиляда години. Лека нощ!»

(Никос Казандзакис. “Алексис Зорбас”)

Leave a comment

Send a Comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *