Най-сетне можем да се почувстваме европейци. Някой иска да избяга в България, а не от нея.
Сирийците идват.
С тях през турската граница в живота ни влиза един стар европейски дебат, от който досега бяхме пощадени – за миграцията, убежището и бежанците.
В него обществото ни не се различава драматично от останалите в Европа – едни виждат пришълците като проблем и заплаха, а други – като хуманитарен дълг и възможност.
Има независещи от България обстоятелства. Войната в Сирия ще продължи дълго. Но дори и утре да спре, разрушенията и разделенията са такива, че прокудените няма къде да се върнат.
България има международни задължения, които не само не ѝ позволяват да ги връща, но я задължават да спазва определени стандарти на прием и защита.
Страната ни се размина с военни бежанци по време на косовската криза 1999-2000 г. Последните преди това май са били тракийските бежанци от Балканските войни (1912-1913 г.), арменците, прокудени от османските кланета в Мала Азия между 1894 г. и 1916 г., белогвардейците, спасяващи се от болшевишкия преврат в Русия и последвалата гражданска война (1917-1922 г.), политемигрантите от гръцката гражданска война през 1947 г.
Всички тези години са били катастрофални за България. През тях тя е кървяла в буквалния и в преносния смисъл на думата и е била по-бедна от днес. Това не ѝ е попречило да приеме изгнаниците и да им помогне с каквото може.
Струва ми се , че днес за първи път в историята на модерната българска държава виждаме признаци на враждебност към бежанците. Не ми се ще да казвам силната дума ксенофобия, т.е. чуждомразие.
Между другото, защо не се опитаме да казваме чуждомразец или другомразец вместо ксенофоб? Другомразец звучи не по-лошо от женомразец например. И ще е по-разбираемо за хората – като черта на мирогледа, а не като медицинска диагноза.
Родителите на майка ми, баба ми Василка и дядо ми Христо, когото не помня, са били тракийски бежанци. Заселили са се в странджанското село Бродилово, след като през 1913 г. турският аскер ги е прогонил от родните им места близо до Лозенград, днес Къркларели в Одринска Тракия.
Варвара, Митула, Пандели, Яни, Берч, Артур, Зита, Азниф – това са имената на част от моите съседи и съученици в родния ми Бургас.
Татяна Липчинска беше учителката ми по английски в подготвителен клас на гимназията. Голяма част от това, което съм днес, дължа на нея. Дъщеря на белогвардеец, тя обичаше България като родина, а Европа течеше във вените ѝ. Когато кажа “аристократ”, първо се сещам за нея.
По времето на Варшавския договор в разузнавателната рота на плевенската Школа за запасни офицери служих заедно с шолниците Закиров, Смаилов и Мюмюнов, турци от Разград, Айтос и Шумен. Учехме се какво да правим в тила на противниковата тогава армия на Турция, член на НАТО.
Сред най-добрите ми приятели от студентските години в Софийския универститет са гъркът Панайотис Статоянопулос и палестинецът Халед Даруиш, прекрасни поети. Единият сега живее в Атина, а другият в Рамала на Западния бряг.
В тези далечни времена никой у нас не говореше за европейски стандарти, човешки права, толерантност. Но в моята среда не си спомням нито един пример на страх от чужденеца и различния или враждебност към тях.
Това за първи път стана тема с преименуването на българските турци, от което започна краят на българския комунизъм.
След падането на Берлинската стена България първа от балканските си съседи започна да лекува раните от раздухваната за политически цели етническа вражда. И заслужи международно признание. Толерантността заедно със спасяването на евреите от Холокоста са сред малкото неща, за които светът ни сочи като положителен пример.
У нас другомразието влезе със своя партия в парламента през 2005 г., след като страната ни вече беше подписала договора за присъединяване към Европейския съюз.
То стана още по-силно, след като той прие България през 2007 г., а днес е кворумоносител и иска от другите партии да го пазят като саксийно цвете.
И другите страни в ЕС си имат такива цветета. Национален фронт, Партия на свободата, Златна зора, Истински финландци, Фламандски интерес, Северна лига, Йобик. Ама защо точно тях най-напред пресадихме от Европа?
Защо опазихме земеделската си почва от генно-модифицирани организми, а политическата – не успяхме?
Със сирийците у нас влиза ново изкушение за популизма. На него му трябва точно това – опасност и враг. От които да ни спаси. Лесно обяснение за трудностите и лесна рецепта за справяне с тях.
Управляващите национални предатели късат от залъка ви, за да дадат на тези, дето ще вземат работните ви места, ще откраднат социалните ви помощи и ще внесат болести, престъпност и тероризъм.
Харчат за тях на ден повече отколкото за едни български пенсионер. Те получават повече пари от един работещ дори, да не говорим за безработните.
Точно така говорят за българите и румънците популистите и крайните националисти в Стара Европа, когато се сетят, че от 1 януари догодина, съгласно договора си с двете балкански държави, тя трябва да отвори пазара си на труда за техните граждани.
За малко помислете: Наистина ли искате и вас да ви приемат, както вие приемате сирийските бежанци?
В същото време един от най-важните хора в света, който се занимава с тях е българин. Кристалина Георгиева, европейски комисар по хуманитарната помощ и отговора на кризи, олицетворява Европа в една от малкото ѝ останали неоспорими функции в света – на най-голям донор на помощ за страдащите.
Потиска ме очакването не само на интернет хейтърите (предлагам и тях да наричаме другомразци), но и на разумни хора, че Георгиева има патриотичния дълг да използва служебното си положение, за да отърве родината си от бежанци и да я избави от европейския ѝ дълг да им помогне.
Още повече ме потискат провинциализмът и липсата на въображение, поради които България не успява да се възползва от шанса нейна гражданка да олицетворява най-обичаната и най-признатата световна роля на Европа. Да имаш такава роля не означава непременно да имаш самолетоносач.
Потиска ме паническото безхаберие, с което някои тръбят, че ни връхлита бедствие, за което не сме подготвени. Бежанците бяха предвидими. От дипломацията. От специалните служби. От икономическите и социалните ведомства.
За да се сетим, че ще дойдат, не ни е трябвал майор Деянов в Дамаск. Стигало е само да гледаме “По света и у нас” през последните три години. За тях в Сирия са убити 115 000 души, а извън пределите ѝ са прокудени 2,1 милиона. Това не е класифицирана информация.
Не бежанците са прекалено много за България. Тя е направила прекалено малко, за да се подготви за тях. Спала е с отворени очи.
Потиска ме и претенцията, че светът е длъжен да се завтече първо нас да спасява. Разлистете справочниците: България – население 7,3 милиона, БВП на глава от населението, изчислен през паритета на покупателната способност – 14 200 щатски долара и малко над 5 000 бежанци. Йордания – население 6 милиона, БВП на глава – 6 000 щатски долара и над 500 000 бежанци само от Сирия, които се прибавят към 2 милиона палестински бежанци от преди.
* * *
“Изгнаници, клети, отломка нищожна…” Попитайте децата си – колко от тях днес знаят кой е написал това. И коя чужда страна му е издигнала паметник.
Защо през 1910 година българинът е бил духовно в Европа, без да бъде в нея тялом? И защо днес е обратното? Изгнаник клет от човещината.