Публичната тайна стана явна. България неофициално оказва значителна военна помощ на Украйна.
При такова изобилие на “разследващи журналисти” у нас тайната стана явна в немски вестник и в европейското издание на американски. Но това е друга тема.
Излишно е да питаме защо бившият премиер Кирил Петков не е обявил публично, че правителството му тихомълком разрешава непрекия износ на боеприпаси и гориво за Украйна. Защо лъжеше, че България не изнася никаква специална продукция за Украйна?
Очевидната причина, която и Die Welt, и Politico посочват, е да не свали сам правителството си. Един от коалиционните партньори в него БСП, поне публично, беше против България да помага военно на Украйна и до ден днешен държи тази позиция. “Има такъв народ” се колебаеше.
Няма да питам и дали Петков се е съобразявал с настроенията на избирателите. Впрочем тогава той сам цитира някакво спорно изследване, че огромното мнозинство от тях били против военната помощ.
Не е тайна къде е партията му в политическия спектър и че на изборите за президент тя подкрепи Румен Радев и че дължи своето изкачване във властта на част от червения електорат, разочарован от ръководството на БСП.
Важният въпрос е защо за Кирил Петков е била по-важна коалицията против ГЕРБ отколкото евентуална коалиция за Украйна.
Възможните отговори са много. Най-популярният, че за “Продължаваме промяната” по-важно от борбата с корупцията няма, днес звучи точно толкова девалвирано колкото и твърдението, че България не оказва военна помощ на Украйна.
Изобщо, когато водиш двойнствена политика, когато официално и реално се разминават, няма как да запазиш доверието в институциите и в политиката изобщо.
Бих допуснал външен и/ или вътрешен натиск върху Петков да не позволява в никакъв случай връщане на ГЕРБ във властта. Бих допуснал и негов страх от това.
Незаконният арест на лидера на ГЕРБ и бивш премиер Бойко Борисов, който по-късно съдът обяви за незаконен, беше извършен на 17 март 2022 г. от правитеелството на Петков.
Бих допуснал и погрешна преценка на приоритетите – че е по-важно да се задържиш на власт, за да следващ вътрешния си дневен ред, отколкото да се самоопределиш спрямо най-голямото, но все пак външно събитие.
Нехайството и безразличието към света са български черти, които са в странна симбиоза с чуждопоклоничеството и националния комплекс за малоценност.
Но, все пак, един премиер, при това с диплома от Харвард, би трябвало да си дава сметка и да се чувства отговорен за това къде нарежда страната си, какъв публичен образ пред света ѝ рисува, дори когато говори едно у дома, а съвсем друго на срещите на върха на ЕС и НАТО.
Любопитно е и колко от приходите от износа на български боеприпаси и гориво за Украйна щяха да останат у български компании, а не у чуждестранни посредници, ако не беше официалната позиция на българското правителство.
Както каза днес съпредседателят на “Демократична България” Христо Иванов, “лицемерието струва парѝ”. Но и Иванов, и партията му участваха в това лицемерие като коалиционни партньори.
Питам се също защо, след като е направил тежък компромис с проруската на дело позиция на БСП и Радев, след като дори се е скарал с тях, Петков се гнуси да направи далече по-малък компромис с ГЕРБ? Може би неговите предствави за голямо и малко са други.
“Известно е, че парадоксите са най-краткия път към разбиране на българската и балканската политика – пише днес във Фейсбук Огнян Минчев. – Ама да стигнем чак дотам – две години да зависим от марионетките на Москва заради развихрили се партизански страсти, този парадокс на мен лично ми идва в повече. Да не говорим, че този парадокс ни въведе в най-опасната за българската национална независимост ситуация от 33 години насам”.
Друг интересен въпрос е защо публичната тайна става явна едва днес, толкова дълго след като четирипартийната коалиция, крепяща Петков, се разпадна. И защо този умиващ политическото му лице материал не излиза в български вестник.
Мога да допусна два отговора, които не мога да докажа: защото се приближаваме към нови избори и защото в Die Welt “разкритието” се чува далече по-силно и по-надалече, отколкото в която и да е българска медия. Да не говорим за религиозното отношение и на медиите и на огромна част от публиката у нас към всичко, което ни казват за нас самите от чужбина.
Та, България е постъпила правилно, но по български съображения не е посмяла да обяви това пред света и е оставила на други да свършат тази работа – в друго време и на друго място.
Докъде сме се докарали като държава – да се криеш, когато постъпваш правилно и други с месеци закъснение да “разкриват”, че не си точно това, което изглеждаш.