Демократичен абсолютизъм

“По разпореждане на министър-председателя и председател на ГЕРБ Бойко Борисов депутати от партията ще внесат в парламента предложение за отмяна на забраната за къмпингуване и паркиране в зона А по Черноморското крайбрежие”.

Ако това съобщение е вярно, то е поредната илюстрация за особеностите на политическия режим в България. Депутатите трябва да са свободно избрани и с независима воля. Те трябва да правят законите, които правителството да прилага, а те да го контролират как прави това.

На практика е обратното. Правителството “разпорежда” на свободно избраните депутати какви закони да внесат и ги контролира как ги приемат. Парламентът изпълнява суверенната воля на премиера. А тя се води от желанията на народа, който го избира и чака от него водачество и справедливост. Това наричам “демократичен абсолютизъм”.

Знам, че звучи абсурдно, но се случва пред очите ни.

Когато Луи ХIV казал “държавата това съм аз”, България е била под турско робство/ османско владичество. Делели са я два века от времената, в които Васил Левски е започнал да подготвя “робите слепи в робската страна” за “чиста и свята република”, а те го питали кого да й “турят за цар”.

Във Франция е била епохата на Просвещението. Оставал е почти век Русо да напише “За обществения договор”, а Монтескьо “За духа на законите”. В България е бил краят на времето разделно, на помохамеданчването. Паисий е написал “История славянобългарска”.

Триста години след Луи XIV и 138 години след “освобождението” мечтата за чиста и свята република на едни българи още е мечта, но меракът на другите да им “турят” цар е бил неколкократно уважен от историята – при това по разнообразни начини.

В последно време един роден цар поданиците му избраха за  премиер, а после го замениха с телохранителя му, който започна да ги управлява като цар. Като “добър цар” от народните приказки и от времената, когато монархиите не са били конституционни, а суверенът е имал неразделна дадена от Бога власт и храненици.

Франция на Луи ХIV е била абсолютна монархия. България на Бойко Борисов е абсолютна република.

Ето някои от нейните особености.

Премиер-слънце. Това е република, в която става абсолютно това, което каже министър-председателят. Министерствата раздали обществени поръчки. Той ги отменя. Висш съдия имал някакви съмнения. Той го смъмря да не се занимава с политика. Парламентът съставил комисия. Той му нарежда да я разпусне. Депутати внесли закон. Той им разпорежда да го изнесат и да внесат друг.

Стабилност. Режимът е непоклатим. Няма мнозинство, но това не е от съществено значение. Всички са доволни от него. Никой не иска да го сменя, дори опозицията. Тя и дебатът са безсмислени и декоративни. Всички са демократи, но никой не иска избори. Те са синоним на опасност и обратното на стабилността. Премиерът винаги побеждава. Луи ХIV е властвал 72 години. Борисов е едва в началото.

Народна любов. Властта е еднолична и абсолютна, но народът си я обича. Той си я е избрал и ако се наложи, пак щ е си я избере. Радва й се, пише й и се снима с нея. И на снимките вижда себе си на власт. Например – с метла в ръка.

Политическа воля. Обикновената демокрация се крепи на правила и институции. Абсолютната – на волята на любимия ръководител. Има воля – има демокрация. Няма воля – няма демокрация. Търговете не се отменят, защото са незаконни, а защото изведнъж са започнали да не му харесват. Палатките могат да се опъват на плажа не защото не пречат на чистотата, а защото той няма нищо против. И никой не смее да му каже “гък”, макар до вчера да е мислил обратно на него. Волята е абсолютна, правилата – относителни. Институциите – също.

Неизбежност. В обикновената демокрация властта има алтернатива. В абсолютната – няма. В обикновената хората имат избор – ако не им харесва този, “турят” онзи. В абсолютната  правят избори, но избор няма. Слънцето е едно.

 

Leave a comment

Send a Comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *