Вместо с уводен абзац започвам със снимка. Тя показва защо гледам с известен скептицизъм на очакванията, че следващият доклад на Европейската комисия за правосъдните реформи в България ще бъде много критичен.
Тази снимка е направена на 4 декември 2014 г. в централата на Комисията в Брюксел. Тогава новият ѝ председател Жан-Клод Юнкер прие “стария си приятел” Бойко Борисов като втори път министър-председател и каза: „България не е малка страна. Тя е велика нация и има цяла Европа зад себе си…Обичам дълбоко тази страна, правих там кампания, с министър-председателя ме свързат приятелски, братски връзки“.
На 14 октомври 2015 г. в Европейския парламент, в присъствието на неговия председател Мартин Шулц, на председателя на Европейския съвет Доналд Туск и на стотина души публика на изложба на златното съкровище от Варненския некропол Юнкер нарече Борисов “златното момче на България” и завърши речта си с: „Да живее Варна! Да живее България! И министър-председателят!“
Който след всичко това очаква “унищожителен доклад” от Брюксел, вярва в Дядо Мраз.
Да видим най-напред дали наистина ще има доклад през януари. Ако България се окаже пред предсрочни избори, нищо чудно Комисията да го отложи.
Когато и да се появи, докладът ще съдържа това, което винаги е съдържал – фактите, които не могат да се отрекат. Както и при предишните доклади те са такива, че говорят сами за себе си. Взависимост от собственото си отношение към тези факти едни в България ще викат, че докладът е “твърд”, други – че е “мек”. От което на Брюксел му е все тая.
Не че няма за какво да се напише критичен доклад. Няма как.
На прощалната си пресконференция на 29 октомври 2014 година предшественикът на Юнкер Жозе Мануел Барозу заяви: Не бяха България и Румъния тези, които провокираха проблемите, пред които трябваше да се изправим”. И беше прав. България и Румъния може да са и европейски проблем, но не те са проблемът на Европа.
Колкото и голямо зло да ни се вижда т.нар. “КОЙ” от София, отвън той трудно се забелязва на фона на Гърция и на още неотминалата заплаха за еврото; на замразения конфликт в Украйна и опасността той да се възпали отново до война на границата на Европа; на войната в Сирия, тероризма и миграционната криза, които поставят под въпрос самата основа на ЕС – свободата на движение.
Комисията би изглеждала нелепа, ако на фона на всичко, което се случва сега в Европа и около нея, вземе, та нарита точно България. България ли заплашва единната валута? България ли е задлъжняла до уши? България ли не си пази границите? България ли застрашава Шенген? В България ли антиевропейска партия е на крачка от властта? България ли е тръгнала да напуска ЕС и да го раздрусва изоснови?
Българското правителство е сред оредяващите, които не се стесняват да кажат у дома, че са проевропейски. Да се хвалиш с одобрението на Брюксел в страни като Испания, Гърция, Кипър, Франция, Обединеното кралство, Унгария, Австрия, Италия, е рецепта да загубиш избори. У нас е още знак за качество.
Юнкер, който сам определи днешния ЕС като “Европа на последния шанс” и чиято комисия подобно на българския кабинет е рожба на исторически компромис, трябва да е луд, за да се скара с един от намаляващите си фенове сред държавните и правителствените ръководители. Не е от екстравагантност, дето прегръща и целува Борисов, колчем го види, и не е от чиста куртоазия, дето всеки път му пуска душове от похвали.
Борисов с домашните му компромиси е съвсем смилаем за Европа, която години наред преглъщаше приятеля му Силвио Берлускони – с присъдите и със секс скандалите му. За Брюксел Борисов е дете за пример, с бели чорапки, пред политическия хулиган Виктор Орбан, премиер на Унгария, който всекидневно къса нервите на Комисията и заедно с британския си колега Дейвид Камерън гласува против номинацията на Юнкер за неин председател.
Ако някой у нас се вълнува как Европа си затваря очите за безобразията на един депутат от българската турска партия, да си припомни как Европа си ги затваря за всички безобразия на Турция – беззаконията, цензурата, потъпкването на човешките права, конфликта с кюрдите, 41-годишната окупация на северен Кипър – и ѝ обеща 3 милиарда евро за бежанците, безвизов режим и ускоряване на преговорите за членство.
Който може да преглъгне Ердоган, няма да се затрудни с Доган. Нито с наместниците му.
Всъщност какво е доказано до днес за онзи депутат, освен че е дебел? Това не е основание нито той, нито страната му да бъдат порицавани и лишавани от еврофондове.
На който му се зловиди безпринципността на българската коалиция, да се запита доколко бяха принципни коалициите в Германия, доскорошната във Великобритания, в Гърция, във Финландия, в Белгия, предпоследната в Холандия. Как християндемократи и социалдемократи се споразумяват за бюджетната строгост? Или за миграцията и убежището? Как евроскептици управляват заедно с проевропейци? Какво общо имат крайната проевропейска левица с крайната антиевропейска десница? И каква е политическата физиономия на правителство от шест или от четири партии, които покриват целия или поне по-голямата част от политическия спектър на дадена страна?
Ако Борисов и компромисите му все пак са проблем, в актуалната обстановка той не се класира за европейски, а само за български. На Брюксел не е позволено да се бърка във вътрешните проблеми на държавите-членки. Това следва от субсидиарността – основополагащ принцип на ЕС. Той означава, че съюзът се занимава само с това, с което страните сами не могат да се справят. Ако другите в Европа са признали, че България отговаря на политическите критерии за членство в ЕС, това означава, че тя трябва да може сама да се справя с проблеми като локално обозначавания с въпроса “КОЙ”.
Тук ще разкажа една история. През декември 2008 година Ив Льотерм, тогава министър-председател на Белгия, подаде оставка в обстановка сходна с днешната в България. Една висша магистратка, на български “кака”, го обвини, че се е опитал да окаже на натиск на съда в решаването на дело свързано с фалита на най-голямата банка в страната. Правителството беше спечелило на първа инстанция делото водено от част от акционерите срещу национализацията на банката и продажбата ѝ на чужд инвеститор. Апелативният съд отмени решението на първата инстанция.
Нямаше никакви доказателства за обвиненията на “каката”. Веднага щом плъзнаха в медиите обаче, министърът на правосъдието Жо Вандьорзен подаде оставка, а около час след него – цялото правителство начело с Льотерм. То също като днешното българско беше коалиция договорена за повече от година с родилни мъки. Всичко това се случваше в разгара на започналата от САЩ банкова криза, Белгия беше в трудно финансово положение и последното, от което се нуждаеше, беше политическа дестабилизация. Въпреки това премиерът реши, че е по-важно да бъде разследван и да изчисти името си. Това и стана. Имаше разследване и то отхвърли обвиненията. След година той пак се върна на министър-председателския пост.
През декември 2008-а обаче правителството му си отиде, само заради подозрения, защото те минаваха общоприетата граница на допустимото. Оказа се, че обществото е по-склонно да приеме държавният бюджет да плати за банковия фалит и да се издъни, отколкото да да го управляват хора, на които то не вярва. Падането на Льотерм отрази градация на ценности, която е далечна за България. Фолклорната мъдрост, че “никой не е по-голям от хляба” очевидно не е в основата на белгийското богатство.
Льотерм падна жертва на демократичния консенсус – споделяни от всички политически играчи принципи, ценности, правила. Такъв у нас, струва ми се, липсва. Това, което другаде в Европа е отдавна консенсус, в България все още е самотен, макар и силен глас. Ако беше дръзнал да остане на власт при такива обвинения, Льотерм щеше да подпише политическия си некролог и вероятно да предизвика още по-голяма криза. Опозицията и медиите щяха да го изгризат като пирани, страната нямаше да го толерира, щеше да излезе по улиците. Тук с търпението на хората не смеят да си играят.
Европа не може да ни направи такъв български консенсус, колкото и да наблюдава българското правосъдие и вътрешни работи, колкото и доклади да напише за тях. Европа може да наказва всички българи заради шепата феодали, които те волски търпят – като реже еврофинансиране, или като не пуска България в Шенген. Но ако българите се чувстват добре с олигархията си, тя няма да дойде да им я “изчегърта”. Това е българска работа, не е европейска.
Евронаблюдението може да помогне да си направим демокрация като другите, но то няма да ни я направи. Както и еврофондовете могат да ни помогнат да си направим икономика като другите, но няма да заместят нашата собствена икономика.
Още няколко думи за Льотерм. Той управлява с прекъсвания от средата на 2008 до края 2011 година, една от най-дългите кризи в белгийската политика. В последната ѝ фаза, начело на служебно правителство продължило рекордните 589 дни, председателства ЕС, актуализира бюджета на страната, направи облигационен заем, бомбардира Либия в рамките на международната коалиция свалила режима на Моамар Кадафи. За тези четири години три пъти подава оставка, мотивирайки се с невъзможност да изпълни мандата даден му от избирателя. Кралят я прие два пъти.
Льотерм беше типичен пример за лидер в трудни времена – избран отговорно от хора, които знаят защо са му дали гласа си и държан отговорен от тях за това, което са му възложили. Българинът, макар в зората на свободата си да е копи-пействал белгийската конституция, а заедно с нея – и девиза “Съединението прави силата”, все още не избира лидери, които да държи отговорни, а главатари, които да го освободят от неговите отговорности на гражданин и да го “оправят”.
Те това и правят. Както могат. И ще го правят, докато оправяните не вземат делото по оправянето си в собствените си ръце.
Баба Европа не е Дядо Иван и няма да ни освободи. Трябват повече “луди” като Христо Иванов, Радан Кънев, Лозан Панов.