Занаятът новини

От днес започвам да публикувам в блога си с продължение нещо нетипично за него досега. Това е една малка книга за моята професия под заглавие “Занаятът новини”. Тя е професионално четиво. Позволявам си да го предложа на вниманието на групата на блога ми във “Фейсбук”, защото в нея има немалко колеги. Може би поне част от тях няма да видят в този текст нищо ново. Надявам се обаче различният (според мене) и по-детайлен поглед към известни неща да ги заинтересува.

Моля за извинение читателите, които нямат такива специални интереси и вероятно имат други очаквания към блога ми. Интересните за тях теми ще продължат наред с главите от книжката. Но може би и тези читатели ще могат да намерят тук-там в този текст нещо интересно за себе си от кухнята на нашия занаят. В крайна сметка той говори за това “как се прави наденицата” – нещо от рода на “Кошмари в кухнята”, но не за готвачи и техните клиенти, а за журналисти и техните читатели. Дано това сравнение не е твърде грубо.

Идеята за тази книга дойде, докато през предишните пет години (2018-2022 г.) водех упражнения във Факултета по журналистика и масови комуникации на Софийския университет. Събрах в нея накратко бележките си за нещата, които трябваше да казвам на студентите. Дебело подчертавам, че не смятам това за наука. Смятам го за обобщен опит. На 1 март 2023 г. станаха точно 40 години, откакто работя като журналист. Започнах като репортер в местен вестник, минах през всички стъпала на професията в различни български медии, работих известно време в бюрото на международна информационна агенция в София, в най-големия тогава български всекидневник и като европейски кореспондент в Брюксел. Надявам се през това време да съм научил нещо за занаята на журналиста, което мога да споделя и то да бъде от полза.

А трябва ли? Ако не трябва, не вярвам поне да навреди. Смятам, че няма да науча никого на лоши неща. Освен това ми е болно, когато все още виждам следи от прединдустриалното партизанско вестникарство и от патетиката и псевдобелетристиката на соца в немалко български медии. Надявам се скромният ми труд да обясни, поне отчасти, защо е време да се разделим с тях. Уебизданията в голяма степен изместиха традиционните вестници и списания. Това промени новините, за което също става дума в тази книга.

Няма да скрия, че се отказах да водя упражненията във ФЖМК заради обидното заплащане – 6 (шест) лева на учебен час (бруто). Не виня за това нито ръководството на факултета, нито на университета. Явно, това е цената на този вид труд, следваща от търсенето и предлагането в днешна България. Част от добрите студенти обаче казваха, че упражненията са им били полезни, защото за първи път през следването им (в края на четвърти курс) някой им помагал да придобият някакви практически умения в писането. Някои дори питаха: “Защо не учим това в първи курс?” Не мога да им отговоря. Но мога да предложа това малко помагало напълно безплатно на тези, които се интересуват. Дори това да бъде само един човек, според мене, пак си струва трудът. Приятно четене.

Увод

Журналистиката може да бъде занаят, може да бъде и изкуство.

За изкуството трябва талант. Той не се преподава и не се учи. За занаята трябват умения. Те се преподават и се учат.

Повечето журналисти остават на нивото на занаята. Малцина стигат до изкуството. И светът научава и помни имената им.

Пряк път към изкуството в журналистиката няма. Той винаги минава през научаването на занаята.

Това е книга за занаята на новините.

Ако сравним журналистиката с музиката, можем да кажем, че това е помагало по солфеж. Не всеки, който е учил солфеж, ще стане Моцарт, но солфежът е задължителен, ако искаш поне да свириш или да пееш професионално.

Често съм срещал съпротива, когато съм казвал, че в писането на новини има правила и стандарти. Нашата дейност е творческа, откъде накъде ще ми налагаш калъп?

Доста по-творчески дялове на словесността познават “калъпи” – например стихотворните стъпки в поезията (ямб, хорей, хекзаметър), структурата на сонета, композицията на драмата (завръзка, кулминация, развръзка). Просто жанровете имат повтарящи се елементи и правила, без  които не бихме могли да ги познаем и различим.

Съвременните новини още от средата на XIX век представляват индустриално производство на съдържание. (1). А където има индустрия, има и стандарт. Всичко извън него е предшестващата този етап манифактура.

Тази книга е за стандарта на новините от съвременната епоха. Докато техническите средства за размножаването, предаването и разпространението им са се развили и продължават да се развиват, стандартът в основата си е останал същият заради своята функционалност.

В труда си „Теория на масовата комуникация. Въведение“ британският теоретик Денис Маккуейл пише: „Част от твърдението, че новината е особен културен жанр или тип в същия смисъл като романа, документалния филм или операта, почива на наблюдения за константността, предвидимостта на и универсалността на новинарската форма“ (подчертаването е мое – б.а) (2).

Този стандарт е познатата “обърната пирамида” с елементите ѝ – лийд, цитат, ключов абзац, контекст, бекграунд. Докато общият принцип на обърнатата пирамида е добре известен и едва ли се нуждае от по-нататъшни разяснения, детайлите на този вид композиция на разказа заслужават внимание и  са от значение за професионалното израстване на младия журналист.  С тези детайли се занимават отделни глави.

Преди да стигна до тях обаче, съм се опитал да проследя генезиса на този начин на писане и да обясня неговата своеобразна “естетика”. Корените ѝ са в промените, които масовото индустриално общество внася в човешкото общуване. Оттук стигам и до жизнеспособността и устойчивостта на този модел разказ и в постиндустриалната епоха и в интернет.

Днес “обърнатата пирамида” и “резюмиращият новинарски лийд” са на близо 150 години, но са все така преобладаващи, защото не са измислени и наложени от някого, а от самия живот. Той ги е утвърдил като най-успешната форма за съобщаване на новини и все още техен заместител няма.

Разбира се, тази форма не е изсечена върху камък веднъж и завинаги. Тя се е развивала продължава да се развива с промените в медийната технология, включително в цифровата епоха. Но се оказва, че в принципа си създанието от времето на телеграфа не губи актуалността си и в новите медии в дигиталния свят. Тази книга е предимно за новините в тях.

Първа глава: „Нови“ и „стари“ медии

1.1 Ролята на агенциите

Под нови медии разбираме тези медии, които възникват заедно с интернет. Това са различните сайтове, включително търсачките, платформите, социалните мрежи, блоговете, подкастите, както и комуникационните приложения.

Новините в новите медии са най-близо до новините в информационните агенции. Това са предимно, макар и не изцяло, писани новини, предназначени за четяща публика. Те се публикуват в реално и в близко до реалното време. Проследяват събитията в развитие и представляват т.нар. „живи текстове“, т.е. текстове, които се развиват пред очите на публиката – с допълнения, актуализации, редакции. И най-сетне, това са мултимедийни съобщения, често съчетани с аудио и видеофайлове, каквито срещаме и в съвременните информационни агенции.

Между агенционните новини и аналозите им в новите медии обаче има и разлики. Първите, за разлика от вторите, преимуществено не са предназначени пряко за широката публика, а за абонатите на агенциите, т.е. за редакциите. Не във всички случаи те представляват готови за публикуване текстове. 

Публика и аудитория са различни видове общности от социологическа гледна точка. Публиката е аморфно, ситуативно, неустойчиво множество. (3) Тя е резултат от съвпадение и конюнктура. В нея влизат тези, които случайността заедно прави свидетели на някакво събитие в определен момент. Публиката няма ясно определен социален състав и количествени рамки. В нея могат да влизат от няколко десетки души на улицата до няколко милиарда по планетата. Обединява ги нещо извън тях – събитието, което едновременно наблюдават, ситуативно общият предмет на съзнанието. Като част от публиката индивидът е пасивен. Не той търси комуникацията, а случващото се във външния свят го въвлича в нея.

За разлика от публиката, аудиторията е относително трайно множество с ясно изразени социални характеристики – възраст, образование, националност, култура, регионална принадлежност, политическа ориентация, имуществен статус и пр. Образуващият фактор на аудиторията е споделеният от членовете ѝ информационен интерес. Оттук, като част от дадена аудитория, индивидът е активен участник в комуникационния процес. Той не участва в него заради външни обстоятелства, а заради своя вътрешна мотивация. Той не е случайно изложен на съобщенията, а сам търси определен тип съдържание и това го обединява с другите членове на аудиторията.

Маккуейл пише: „Аудиторията е общност (в оригинала collectivity – б.а.), която е формирана или в отговор на медиите (канали и съдържание) или от независимо съществуващи социални сили (когато тя съответства на съществуваща социална група снабдяваща се със собствени канали за комуникация (медии). Понякога тя е неразривно и двете едновременно“. (4) По-нататък авторът посочва, че аудиториите не могат да бъдат локализирани по време и място и че съществуват само в отношенията си към дадени източници. „Аудиториите са едновременно причина и отговор на предлагане на съобщения“. (5)

Съдържанието, предлагано от агенциите, е адресирано до максимално широка публика. То трябва да бъде продаваемо на читатели от всякакви култури и политически цветове. От гледна точка на адресата им уебсайтове приличат на класическите печатни издания. Последните са свързани с определена общност, която се образува около споделен информационен интерес към определен тип съдържание. Оттук, докато отделният сайт отразява този интерес, агенцията се старае да стигне до различни аудитории, следователно продукцията ѝ трябва да бъде максимално семантично достъпна и смислово неутрална.

Както отбелязах по-напред, не всички агенции предлагат готови за публикуване текстове. Някои от тях отразяват фрагменти от събитие или процес (например , отделни изказвания по време на дебат или движения на борсови цени), които редактор би могъл да „сглоби“ в готов за аудиторията текст. Големите международни агенции като Асошиейтед прес, Ройтерс, Франс прес обаче, като правило, предлагат завършени текстове, които биха могли да се публикуват директно без значителна редакторска намеса. Тъй като са предназначени пряко за краен потребител, уебсайтовете, за разлика от агенциите, публикуват само завършени истории. Изключение правят някои онлайн агенции като българската „Фокус“ например.

Агенциите са тематично универсални и жанрово ограничени. Уебсайтовете, обратно – са тематично профилирани (съобразно с аудиторията им), а жанрово по-разнообразни. Агенцията обикновено предлага максимално разнообразна тематика – от политика и икономика до спорт и светски новини. Тя трябва да отговори на възможно най-много видове търсене. Тематиката на уебизданията се определя от типа на аудиторията и преобладаващия ѝ интерес. Както класическите печатни издания, те биват национални и регионални, общополитически (с класически раздели като политика, икономика, международни новини, забава и любопитно, спорт) и специализирани (научни, женски, спортни, кулинарни,  модни и пр.) Преобладаващите (макар и не единствените) жанрове в агенциите са информационните. В уебизданията те са балансирани с аналитичните и художествено-публицистичните. 

Съвременният новинарски стил, който наблюдаваме и в дигиталната журналистика, е рожба на информационните агенции още от създаването им през XIX век. Той се е запазил и до наши дни заради функционалността си. В литературата по журналистика често бива представян като продукт на технически или пазарни изисквания. Историята да бъде разказана кратко – за да не струва скъпо предаването ѝ по телеграфа. Да не се разказва хронологично, а да започва с най-важното, за да не се загуби новината, ако линията пропадне. Да бъде разказана безпристрастно, за да може да бъде продадена на различни аудитории. Тези обяснения са верни, но недостатъчни. Те отразяват само детайли от цялостната културна и социална промяна, вследствие на която журналистиката скъсва пъпната връв с други форми на словесността (като хрониките, ораторското изкуство и литературата например) и се обособява като като самостоятелен вид творческа дейност, форма на изразяване, професия, съсловие и обществена институция. Или, както би се изразил Джеймс Кери, като страна на човешката култура. (6)

Това скъсване е процес, продължил векове – от възникването на първите и най-примитивни форми на периодика през XV век до индустриализацията и революциите през XIX и началото на XX век. В класическата историческа периодизация това е почти целият период на Новото време.

(Следва)

Цитирана литература:

  1. Marcel Broersma. Americanization, or: the Rhetoric of Modernity. How European Journalism Adapted US Norms, Practices and Conventions. The Handbook of European Communication History, 2019
  2. Denis McQuail. Mass Communication Theory. An Introduction. Second Edition. Sage Publications. 1987, p. 209
  3. Христо Бонев. Вестникът и неговите читатели.“Наука и изкуство“, София. 1982. стр. 26-41
  4. Denis McQuail. Пак там. Стр. 215
  5. Denis McQuail. Пак там. Стр. 215
  6. James W. Carey. Communication as Culture. Routledge. NY, 2009. Pp. 11-29
Leave a comment

Send a Comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *