Ще има ли Европа армия?

Ще има ле Европа армия? Краткият отговор е: Едва ли скоро.

Тя обаче ще започне отново да обсъжда този въпрос в средата на декември, когато държавните и правителствените ръководители на 28-те се срещнат в Брюксел.

Европейският съюз няма въоръжени сили. Има обаче обща политика за сигурност и отбрана. Тя е елемент на общата външна политика и политиката за сигурност и се намира под шапката на главния дипломат на ЕС Катрин Ащън.

Къде е политиката и какво ѝ е общото? – питат често скептиците. Поводи колкото щеш – Ирак, Либия, Мали, Хизбулла, Сирия. Трудно е да се посочи единно европейско мислене и действие в тези кризи.

В най-добрия случай (Мали) едни национални въоръжени сили (френските) свършват работата, докато другите държави ръкопляскат и дават по някое евро или логистичен елемент. После участват в следвоенните стабилизационни дейности. Например – във възстановяването и обучението на местната армия.

В не толкова добрите случаи обаче (Либия и Сирия) със силовата част се заема коалиция на желаещите, докато нежелаещите мълчат сърдито или злорадо отстрани.
Темата на декемврийския Европейски съвет подсказва известно развитие в мисленето за глобалната роля на ЕС. Международното положение го кара да осъзнава все по-ясно: Ако не можеш да ги биеш, не те броят за сила. А ЕС иска да е световен фактор. И отделя за това 6 процента от бюджета си.

Европа е икономически гигант с хилави ръце. Тя има 500 милиона души население и е най-големият свободен и единен пазар. На нея се падат 26 процента от световния БВП при 22 процента за САЩ, 16 на сто от световната търговия при 14,1 на сто за САЩ. Данните са за 2010 г., публикувани от Евростат по-рано тази година. Европа е най-големият донор на хуманитарна помощ и средства за развитие, най-притегалтелният стандарт на живот.

Всичко това обаче е “мека сила”, както европейците се самообрисуват. “Тя е повече мека отколкото сила”, отбелязва Януш Бугайски от Центъра за стратегичеси и международни изследвания във Вашингтон.

Европа има потенциал да бъде респектираща военна мощ. Тук са две ядрени държави, членки на Съвета за сигурност на ООН – Великобритания и Франция. Тук са част от най-големите в света военно-промишлени концерни – “БАЕ Системс”, ЕАДС, “Дасо”, “Финмеканика”, “Круп”, “Краус-Мафай-Дегман”, “Викърс”, “Ото Мелара”.

За да стане потенциалът реалност обаче, трябва политическа воля. Тя все още липсва. Отбраната е на книга обща политика, а на дело – национално поле на компетентност. Задължителното общо съгласие за европейски решения тук се постига трудно. САЩ поне досега винаги са ревнували Европа от опитите ѝ за отбранителни проекти извън НАТО. И в една от главните военни сили в ЕС – Обединеното кралство – трансатлантическите отношения обикновено са надделявали над европейските.

Какво обаче се променя в това статукво личи от някои предварителни документи на декемврийската среща. Засега такива са обявили Европейската служба за външно действие (ЕСДП – дипломатическото ведомство на ЕС), Европейската комисия и трима евродепутати от Европейската народна партия (ЕНП) – Арно Данжан (Франция), Михаел Галер (Германия) и Кшищоф Лисек (Полша).

Главните идеи

Докато разработката на Комисията се занимава главно с бъдещето на европейската отбранителна промишленост, другите две разискват възможностите за създаване на европейски въоръжени сили и европейска отбранителна доктрина.

В разработката на ЕСДП се говори, че ЕС трябва “да разполага навременно и ефективно с верните средства в целия спектър на операциите за управление на кризи”. (Подчертаването е мое – б.а.)

ЕСДП се позовава на чл. 44 на Лисабонския договор, който позволява на Съвета на министрите да възложи с единодушие на група желаещи държави задачи в изпълнение на общата политика за отбрана и сигурност. ( Вж. стр. 27 тук

“Този член би могъл да се използва в контекста на бързото реагиране, когато има консенсус и група държави желаят да предоставят способности и да предприемат действия от името на Съоза”, се казва в документа на службата.

Тримата споменати евродепутати са далече по-конкретни: “В ХХI век ЕС трябва да може да използва военна сила, за да защитава и налага своите интереси и ценности, за предпочитане, ако това е предвидено от международното право и в рамките на ООН”, заявяват те в своето предложение.

То има три главни елемента: Постоянен европейски генерален щаб, постоянни европейски сили за бързо реагиране, които да са на разположение в случаи на кризи и европейска Бяла книга за отбраната, която Данжан обяснява като първообраз на европейска военна доктрина.

“Има потребност от съгласие по георграфските приоритети, където ЕС би желал да се ангажира колективно”, заявяават тримата в предложението си. Като такива те посочват Африка, Близкия Изток, Централна Азия, Кавказ и Балканите.

Галер признава, че и трите цели са твърде амбициозни и изискват промени в договора на ЕС. Той и Данжан не очакват пробиви по тях на декемврийския Европейски съвет, а по-скоро малки стъпки в тази посока.

“Аз лично не се страхувам да говоря за европейска армия”, казва Галер. “Личното ми виждане не е да премахнем националните армии, но в определен момент – не в рамките на сегашния договор – да имаме общи сили, където млади хора от всички европейски страни могат пряко да канадидатстват и да се обучават. Да имаме нещо на общо европейско разположение в случай на нужда.”

“Това не е чуждедстранен легион. Това е наш си легион, под наш контрол, с наше командване”, добавя той.

“Бихме желали да видим ЕС с един вид доктрина, определяща приоритетите”, казва Данжан, който е председател на Подкомисията по сигурност и отбрана на Европейския парламент. “Бялата книга трябва да даде дефиниция на интересите на Европа в областта на сигтурността”.

Рационализация на търсенето

Най-близки са разработките на Комисията, ЕСВД и депутатите за отбранителната промишленост. Основните идеи в тях са за “събиране и споделяне” (pooling and sharing) и за “рационализиране на търсенето”. Те означават държавите членки да правят по-малки, но координирани разходи за общи отбранителни способности – особено за скъпи неща като самолети, подводници, безпилотни летателни апарати, спътникови системи – отколкото поотделно, некоординирано и със значително по-големи разходи да произвеждат всяка свои средства, които накрая излизат несъвместими.

“В ЕС има 16 типа фрегати срещу само един в САЩ”, посочва Комисията. “В резултат на това индустрията не може да прави мащабни икономии и рискува да загуби критично важните специализация и автономност в най-важните области”. Тримата депутати говорят за десет различни версии на европейски боен вертолет и шест – на военен транспортен самолет.

Разпокъсаността на на европейския отбранителен пазар задълбочава трудностите на промишлеността при кризисните съкращения на отбранителните бюджети. Общите отбранителни разходи в ЕС за 2010 г. са паднали на 194 милиарда евро от 251 милиарда евро през 2001 г. по данни на Комисията.

“Свободният пазар предполага различни производители и различни купувачи. В специфичния отбранителен пазар купувачите са държавите”, обяснява Галер. “Ако тези страни са в един съюз и използват материали и оборудване за общи цели, няма никакъв смисъл да ги купуват поотделно и некоординирано, за да открият накрая, че не мога да ги използват заедно”.

Той дава пример с операцията в Мали, когато френските пилоти нито можели да презареждат във въздуха от други европейски самолети-цистерни, нито да ползват чужди боеприпаси.

“Нямаме свободен пазар, когато държавата е единственият клиент. Има свободен пазар, в смисъл на предлагане от различни компании”, казва депутатът. “Тогава обаче правите обща поръчка и тя излиза по-евтино, защото купувате по-голямо количество вместо по-малки количества от различни фирми”.

Той не крие, че “рационализацията” може да доведе до закриване, конверсия или пълно преориентиране към трети пазари на отбранителните предприятия, особено в новите страни-членки, които нямат конкурентоспособен продукт. За пренасочването на работната сила от тях могат да се използват структурните фондове на ЕС, предлага Галер. Пред тях обаче държавите-членки засега предпочитат чл. 346 от Договора да функциониране на ЕС. (Виж подробности тук и тук

Той им позволява да подпомагат тази промишленост, ако докажат, че тя е от стратегически интерес за националната сигурност.

От все повече столици обаче питат, докога Европа може да поддържа икономически необосновани производства на огромна цена.

Аргументацията

Контекстът на дискусията за общата политика за сигурност и отбрана включва все по-нестабилна международна среда, конфликти и кризи близо до европейските граници (Сирия, Либия, Египет, Сомалия, Мали, Йемен), трайни заплахи като оръжия за масово унищожение, провалени държави.

Ключово обстоятелство е, че САЩ преориентират центъра на външната си политика към Азия и Тихия океан и очакват от Европа все повече да поема сама отговорности в кризи, където те не желаят да се намесват.
Най-пресните примери са Либия и Мали. Не минава среща на НАТО, където САЩ да не напомнят, че посрещат 70 на сто от разходите на алианса.

Лисабонският договор предвижда ЕС да има общи цивилни и военни мисии в целия им спектър – от хуманитарна помощ и опазване на мира до налагането му със сила. Решенията за тях изискват единодушие между държавите-членки.

Извън отделните мисии обаче договорът предвижда и изграждане на обща европейска отбрана “ако държавните и правителствените ръководители решат това единодушно”.

Такова решение още липсва, главно заради съпротивата на Великобритания, но договорът предлага опция и при липса на консенсус – т.нар. “структурирано сътрудничество” – общата отбрана се изгражда на междуправителствена основа между желаещите държави, подобно на споразумението за премахване на граничния контрол известно като Шенген и на формите на “засилено сътрудничество”.

Виж подробностите от стр. 26 до стр. 29 вкл. тук.

ЕС вече има част от елементите на общата отбрана като например общо военно командване на цивилни и военни мисии, общ ситуационен център, общ оперативен център, който не се нарича “щаб”, защото Великобритания не е съгласна.

Потребността от европейски стълб на НАТО според Галер е все по-остра. След войните на Балканите, в Ирак и в Афганистан САЩ са все по-малко склонни и готови да се ангажират в решаването на всяка криза. Решенията в НАТО се вземат с единодушие, което означава , че Турция държи потенциално вето над възможността на европейците да действат в свой интерес.

“Да го кажем направо, мисля, че се нуждаем от автономна възможност да правим, каквото е необходимо, без да ни спъва вето извън ЕС”, казва Галер.

Къде сме днес?

За 65 години европейската отбрана е еволюирала от отбранителния договор от Дюнкерк между Великобритания и Франция през 1947 г. до обща европейска политика.

Днес ЕС поддържа 17 международни военни и цивилни мисии в Афганистан, Босна, Конго, Мали, Молдова, Либия, Нигер, Ирак, Косово, Палестинските територии, Сомалия, Южен Судан и Украйна. Други 13 подобри мисии на ЕС са приключили.

Либийската операция показа липси на ключови способности и европейците се наложи да поискат съдействие от САЩ. Водената от Франция намеса в Мали пък извади наяве технически несъвместимости между въоръжените сили на различните европейски страни.

Между 2004 и 2006 г. по инициатива на Германия, Франция и Великобритания ЕС създаде т.нар. “бойни групи” – многонационални формирования за бързо реагиране от по 1 500 души, способни да действат самостоятелно и да се използват в началната фаза на по-големи операции. Съставните подразделения на бойните групи са постоянно разположени в своите страни и се предполага, че са напълно способни да бъдат “сглобени” и разположени за 15 дни и да действат самостоятелно между един и четири месеца с ротация на състава. Всичко това обаче е на книга. Групите никога досега не са използвани.

През 1999 г. ЕС реши да изгради 60-хилядни многонационални сили за бързо реагиране с радиус на действие до 4 000 километра и автономност в театъра на бойните действия една година. Държавите потвърдиха този си ангажимент през 2003, 2008 и 2010 г. , но силите още не са се появили в плът и кръв.

Календар

4 март 1947 г. – Великобритания и Франция подписват договора от Дюнкерк, който предвижда взаимопомощ срещу евентуално германско нападение.

17 март 1948 г. – Дюнкеркският договор става Брюкселски. В него влизат Белгия, Холандия и Люксембург. Това е първата стъпка към НАТО.
28 септември 1948 г. – Създадена е Западноевропейската отбранителна организация (ЗЕОО). Тя трябва да прилага Брюкселския договор и става ядро на бъдещото командване на НАТО.

4 април 1949 г. – САЩ и Канада заедно със страните от ЗЕОО създават НАТО с Вашингтонския договор. Той предвижда задължение за взаимна отбрана, ако някой от съюзниците бъде нападнат.

27 май 1952 г. – Западна Германия, Франция, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург подписват договор за създаване на Европейска отбранителна общност.
30 август 1954 г. – Европейската отбранителна общност се проваля, след като френското Национално събрание отказва да ратифицира договора за нея. Голистите са загрижени за националния суверенитет в отбраната, а комунистите – да не се конфронтират със съветския блок.

21 октомври 1954 г. – Страните от ЗЕОО променят Брюкселския договор, приемат в него Западна Германия и Италия и организацията еволюира в Западноевропейски съюз (ЗЕС). В същото време Западна Германия и Италия влизат в НАТО, окупацията на първата от западните съюзнци от Втората световна война свършва и те се съсредоточават върху отбраната от Източния блок.

Май 1992 г. – Белгия, Германия, Испания, Люксембург и Франция създават на междуправителствена основа т.нар. Еврокорпус. Той се състои от 1 000 души щаб в Страсбург и германско-френска бригада от 5 000 души, разквартирувана в двете страни.
Юни 1992 г. – Страните от ЗЕС приемат т.нар. задачи от Петерсберг (име на държавна резиденция близо до Бон, където се събират). Това са бъдещите елементи на общата политика за сигурност и отбрана. Те стават част от договорите на ЕС на срещата му на върха в Амстердам през 1997 г.

3 юни 1996 г. – Среща на НАТО в Берлин решава да създаде европейски стълб на НАТО под наблюдението на ЗЕС. Замисълът е той да се намесва там, където алиансът не желае и частично да облекчи ангажиментите на САЩ. Решението идва след войната в Босна и Херцеговина. В същото време тогавашният американски държавен секретар Мадлийн Олбрайт начертава “червените линии” на САЩ около европейския стълб, известни като “трите Д” – никакво дублиране (duplication), никаква дискриминация срещу членове на НАТО извън ЕС (discrimination – има се предвид Турция), никакво отделяне (decoupling) на Европа от САЩ.

4 декември 1998 г. -Френският президент Жак Ширак и британският премиер Тони Блеър подписват историческата декларация от Сен Мало, която казва, че ЕС “трябва да има капацитета за автономно действие подкрепен от надеждни въоръжени сили, средствата да решава да ги използва и готовността да го прави, за да отговаря на международни кризи”.

3-4 юни 1999 г. – Европейска среща на върха в Кьолн избира Хавиер Солана за Върховен представител на ЕС за общата външна политика и политиката за сигурност. Тя е вторият “стълб” на Европейския съюз, създаден с договора от Маастрихт на междуправителствена основа. Срещата подкрепя декларацията от Сен Мало.
10-11 декември 1999 г. – Европейска среща на върха в Хелзинки решава ЕС да създаде сили за бързо реагиране от 60 000 души.

12-13 декември 2003 г. – Европейска среща на върха в Брюксел приема Европейска стратегия да сигурност.

12 юли 2004 г. – Създадена е Европейската агенция за отбрана. Главната ѝ цел е да насърчава сътрудничеството между държавите-членки в областта на отбраната.

13 декември 2007 г. – Подписан е Лисабонският договор. Той приключва със “стълбовата” структура на ЕС и постановява, че Европа ще има обща отбрана, когато държавите-членки решат това с единодушие. Политиката да сигурност и отбрана от “европейска” става “обща”, което слага край на ЗЕС.

Leave a comment

Send a Comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *