Или инфлация на политиката
Битката (ако наречем така актуалния фарс) не е накъде да върви България – на изток или на запад. Губещите битката (т.е. излагащите се епично във фарса) се опитват да я маскират като геополитическа, за да бъдат припознати като борци за евроатлантическа България, вместо – просто като политически леваци, губещи в борбата за власт. Но народът не е толкова глупав, колкото те си представят и алабаламосването му е пред своя край.
Тези, които се изкатериха до властта по рейтинга на президента Румен Радев, които протестираха по жълтите павета под юмрука му, които служиха като негови служебни министри, които помогнаха той да бъде преизбран за още пет години, които “нямаха никакви забележки” към него, днес са готови на всичко, за да не допуснат пак той да управлява чрез служебно правителство. Те, представете си, ще спасяват страната от президента ѝ (към когото едва ли авторът на тези редове може да бъде заподозрян в някакви симпатии). За целта са готови дори да прегърнат ротационно и експертно архиврага си ГЕРБ, чийто лидер не толкова отдавна неуспешно и незаконно арестуваха.
Българският евроатлантизъм имаше своя лакмусов момент в началото на войната в Украйна и той беше военната помощ за Киев. Тогава ПП-ДБ мълчаливо се примириха с проруската позиция на Радев и на коалиционния си партньор БСП. Тогава не забелязваха кога Радев, ако не превишава конституционните си правомощия, поне върви по ръба им. Днес изведнъж са много чувствителни към всичко това и настояват за нов брак по сметка с Бойко Борисов, когото искаха да вкарат в затвора. Вярно е, че живеем в късопаметно време, но толкова късопаметно то още не е.
Искат да не допуснат нови избори не защото в тях България ще катастрофира, а защото те ще ги загубят катастрофално. Не защото “Възраждане” може да излезе на второ място, а защото, те могат да бъдат след третото.
Нищо няма да им стане на публичните финанси, ако следващият бюджет бъде приет два-три месеца по-късно. Нищо съществено няма да се промени с еврофондовете, ако стабилно редовно правителство имаме в края на лятото. За два-три месеца България, дори да иска, не може да напусне нито ЕС, нито НАТО, просто ще продължава да бъде тяхна пасивна и изоставаща членка, каквато е от началото на членството си. А военната помощ за Украйна ще върви както досега – въпреки правителството, през посредници. В крайна сметка за Киев и съюзниците са важни оръжията, а не психодрамите в София.
След тези два-три месеца обаче има реален шанс изборите да произведат ясен победител, т.е. дистанцията между сегашните първи и втори да се увеличи рязко. ГЕРБ, който в момента печели от компрометирането на ПП-ДБ и от кризисния им пиар, тогава ще може да се коалира с когото си иска и пред резила на “промяната” никоя коалиция (освен с “Възраждане”) не би изглеждала политически или морално укорима.
Истинският риск за България е в инфлацията на политиката през последните три години на нестабилност. Модернизация, евроатлантизъм, борба с корупцията, върховенство на закона и прочие хубави лозунги бяха обезценени, превърнаха се в кухи фрази, в “ала-бала”, маскиращо съвсем други реалности. И ПП-ДБ има основна заслуга за това.
П.П.: И заради десетте ми години опит в брюкселския балон си позволявам да отбележа какво мразят най-много в Берлемон: Някой да им разваля летните отпуски или да преразказва разговорите им на четири очи, макар и във вътрешнопартиен формат. Нямат нищо против обръщенията на малко име.
ВТОРИ ПОСЛЕПИС: Поради многото учудени реакции на този блогпост се налага да поясня: Той не означава, че при дилемата правителство-избори вторите са за предпочитане. Сформирането на правителство е безспорно по-добрият вариант за страната, без евентуалните избори да бъдат трагедия. Правителството е важно, защото ще прекъсне вече твърде дългото еднолично управление на президента Румен Радев чрез служебни правителства. В същото време настоявам, че не бива да се забравят годините, пропилени от ПП-ДБ в противопоставяне на ГЕРБ-СДС и в конюнктурни компромиси с проруските сили в България – Радев и БСП. Затова днешното правителство не е правителство на доверието, а правителство на страха – от логичните последствия от тези компромиси и от цената, които те неизбежно биха имали на нови избори.