Защо се радвам, че ме няма

Гледам и се радвам, че съм далече.

Говоря с роднините и те ми викат: “Стой си там!”

Не е необходимо да ми обясняват защо. Разбираме се двусрично, като в най-краткия виц от времето на комунизма:

“- А бе…

– А де!”

Чудя се кой ли още ме слуша. Непрекъснато чета лични разговори в медиите. Затова не казвам нищо годно за публикуване.

Обажда се жена ми. Тя е за малко в България. Извадила чисто новата ни кола от гаража, за да отиде някъде. После я паркирала пред блока и на сутринта я намерила полята с киселина.

Това е първата кола първа ръка, която си позволихме след 32 години брак и след още толкова трудов стаж.

“Не искам да живея тук”, казва жена ми и затваря.

А до неотдавна ѝ беше мъчно за ясното слънце на родината. За високите сини планини и за небето като от коприна.

Днес нищо не е останало от нейната носталгия. Иска да е тук – 2 000 километра на северозапад, където три четвърти от годината вали и си захлупен от ниски сиви облаци. И всичко е 2-3 пъти по-скъпо.

Споделям случилото се с приятел. Той мисли положително. Окуражава ме. Добре, че са полели колата, а не жената.

Пускам телевизора да се разсея. Канал 1. Всъщност, каквото и да пусна, все излизат “двете каки”. От това, дето са си говорили, разбирам, че няма смисъл. Да се оплаквам и изобщо.

Ако искам възмедие за унищожената ми първа нова кола преди пенсия, да не търся държавата. Добре поне, че има застрахователи. Бил съм в Третия свят. По работа. Не сме стигнали още там. Но се стараем.

После ми разказват за бюджета на правителството. Критикува го един, дето го знам от 1996-97, когато беше министър на икономиката. В правителството, което предизвика хиперинфрацията. 570 процента за година. Доларът за няколко дни мина от 30 на 3 000 лева.

Той ми говори за бюджета. По телевизията. В прайм-тайма. САЩ били страната на неограничените възможности. Не е вярно. България е тази страна.

Това Енчо Господинов ми го каза, още докато бях студент по журналистика, а той водеше упражнения във факултета. Ама май го чух само аз. Бил е точен. А като гледам състоянието на българската журналистика, все едно, че е правена във Факултето.

Атентатите в Париж . Бях там. През януари и през ноември. Канал 1 са поканили да ми ги разясни първият шеф на МВР след комунизма и един началник от контраразузнаването от това време. И двамата кадри на ДС.

Вторият обяснява, че за цялата работа е виновна Европа. Тя ни натискала да поискаме “Хизбула” да влезе в европейския черен списък и ние сме се огънали и сме поискали. Но после Европа курвенски е отказала да вкара там шиитската групировка.

Това е лъжа. Европа обяви “военното крило” на “Хизбулла” за терористична организация през юли 2013 година. Отговорност за атентатите в Париж от 13 ноември 2015 г. пое Даеш (т.нар. Ислямска държава). “Хизбула” в момента се сражава против нея в Сирия. Това просто са едни терористи против други терористи.

Не е изненада, че бивше ченге лъже. Изненада е, че в прайм тайма на националната телевизия няма кой да му възрази. При това не идеологически, а фактически. Всъщност изненада ли е?

После ми разказват за съдебната система. Там са актуални “двете каки”. Тяхната афера показва, че в България не разследват и не съдят, а “опраскват”.  Как ли се превежда това на английски? А на френски? А на руски? А на севернокорейски?

Все едно. “Опраскването” е процес, който върви отгоре надолу. Преку разделителните линии между властите. Ша прощаваш Монтескьо. Не Лола. Истинския Монтескьо. Макар че Лола е по-четена от него у нас. И аз я обичам.

Моето наблюдение обаче е, че освен низходящото официално “опраскване” има и спонтанно фолклорно “опраскване”, което върви отдолу нагоре. Негова жертва е, надявам се, моята кола. Става дума за две движения – формално и народно. И двете са хайдушки. С какво заслужих толкова история в този “кратък, кратък свой живот до днес”? (цитатът е от Христо Фотев).

Изключвам телевизора. Влизам в интернет.

Там пише: “#КОЙ?”.

Вече три години всички знаят кой е той, но продължават да питат. През това време той си върви, а те си лаят. Жена ми е права. Както винаги. Няма смисъл.

Въпреки това политическият дебат продължава. С пълна сила. Ако нямат какво да кажат на опонента, му казват, че е гей.

Да си гей е по-лошо отколкото да си обрал банка – с пистолет или с молив.

Българите се делят на гейове и на патриоти. Който не е против Европа и против НАТО, също е гей.

А който е против главния прокурор, освен че е гей, е и превратаджия. Пълзящ.

Да си патриот също значи да мразиш турците и циганите.

Едно нещо не ми е ясно – много патриоти, които познавам, с радост слушат Азис. Той хем е циганин, хем се облича като жена, хем се държи като гей. И не му пука.

Не я разбирам тази държава. И, честно казано, ме плаши. Затова се радвам, че ме няма там.

Тук затвориха метрото. Затвориха и училищата. Забраниха мачовете, концертите, изложбите, спектаклите. Затвориха супермаркетите. И някои заведения. Всичко това за няколко дни. Нищо не се случи.

Над мене живеят цветнокожи. Под мене – араби. Не се страхувам. Нямам проблеми с тях. Поне засега.

В София плащам за охрана. И това не стига.

Leave a comment

Send a Comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *