Jelev.info
Veselin Jelev's Blog

Всичко от категория 'По повод'

Френският президент Еманюел Макрон каза днес, че европейските либерали, част от които е неговата партия La République en marche, трябва да търсят единодействие с левицата в следващите европейски институции. Той спомена и името на сънародника си Мишел Барние, главен преговарящ на ЕС за Брекзит, бивш външен министър и два пъти еврокомисар, като евентуален кандидат за председател на следващата Европейска комисия.

“Днес Европейският парламент познава мнозинство между социалистите и консерваторите”, казва Макрон в интервю за белгийския “Соар” днес. “Трябва по-широка коалиция, където равновесията ще бъдат много по-добре отчетени. Би трябвало да се работи да се построи тази коалиция на прогреса и на бъдещето с водачи като Шарл Мишел, Марк Рюте, Антонио Коща и още други”.

Изявленията на Макрон за пореден път потвърждават хипотезата, че традиционната левица и либералите ще се опитат да формират широк алианс, включващ зелените и крайната левица в следващия европейски парламент и да използват нараснаналото си влияние, за да овладеят ключови позиции на върха на ЕС след изборите.

След срещата на върха на ЕС в Сибиу на 9 май т.г. и германската канцлерка Ангела Меркел, и Макрон не скриха, че са имали различия по номинацията на приемника на Жан-Клод Юнкер. Различията не са само по личността на кандидата, но и по принципа на избирането му. Меркел продължава да подкрепя използваната при миналите евроизбори през 2014 година процедура на водещите кандидати. При нея държавните и правителствените ръководители (Европейският съвет) номинират за председател на Комисията един от кандидатите, издигнати от  европейските политически семейства преди изборите.

Християндемократката Меркел е за предложения от Европейската народна партия (ЕНП) неин сънародник Манфред Вебер, досегашен лидер на политическата група на дясноцентристите в Европейския парламент. Макрон потвърди днес, че “не се чувства обвързан” с метода на водещите кандидати. Същото казаха и други национални лидери в Сибиу.

Според договора на ЕС Европейският съвет трябва да вземе под внимание резултатите от изборите за Европейски парламент, когато номинира председеталя на Комисията. Не всички обаче смятат, че това правно ги обвързва да посочат кандидата на спечелилата партия.

“Водещите кандидати” разделиха Европейския съвет и през юни 2014 година, когато той се събра, за да номинира Юнкер на този принцип 100 години след началото на Първата световна война в западния белгийски град Ипър, дал името на бойния отровен газ иприт, сред някогашните кървави полета на Фландрия. Макар срещата да трябваше да носи символично духа на помирението, тя не направи това изцяло. За първи път в историята на ЕС председател на Комисията беше номиниран с квалифицирано мнозинство, а не с консенсус, защото против “водещите кандидати” и персонално против Юнкер се обявиха предишният британски министър-председател Дейвид Камерън и унгарският му колега Виктор Орбан. Тогава Германия и Франция, представлявани от Меркел и от президента Франсоа Оланд, бяха рамо до рамо за “водещите кандидати” срещу “дисидентите” Камерън и Орбан.

Днес положението е друго. Меркел е по средата на последния си мандат. Макрон е амбициран да направи в Европа онова, което направи на президентските избори във Франция след 2017 година – да отстрани от сцената традиционните левица и десница, чиято хегемония и чиито големи коалиции са дошли до гуша на ред страни в Европа. И на тяхно място да проправи път на европейски либерално-прогресистки алианс по модела на неговата партия.

Социологическите сондажи за местата в бъдещия Европейски парламент и съотношението на силите в Европейския съвет досега показват, че шансовете му растат – поне математически.   ЕНП продължава да бъде най-голямата група в прогнозите (169-171 места), но е сянка на миналата си слава преди серията от кризи, през които управлява Европа с над 200 депутати и с мнозинството от европейските правителства начело с нейни членове. Социалистите и демократите (С и Д) са в подобно положение (144-150 места). Напук на “краха на либерални консенсус” либералите демонстрират отлично здраве, надхвърляйки границата от 100 места в прогнозите при 90-95 в предишните месеци и 68 в досегашния парламент. Без тях не може да се получи никакво проевропейско мнозинство в бъдещия, било то от типа на “голяма коалиция” между лявото и дясното от мейнстрийма или от това, което предлага Макрон – Социалисти и демократи + либерали + зелени + крайна левица. Математически те са много близо до обикновеното мнозинство от 376 места в парламент от 751 евродепутати и шансовете им растат заради две обстоятелства: Великобритания ще проведе евроизбори и втората сила след “Партията на Брекзит” на Найджъл Фараж се очертават лейбъристите, които са членове на С и Д. Много вероятно е унгарският премиер Виктор Орбан да изведе партията си от ЕНП и да отслаби политическата й група с още 12-15 места. Либерали, социалисти и социалдемократи вече са две трети от членовете на Европейския съвет.

При това положение Макрон има всички основания да поиска негласната лидерска роля в Европа от Меркел, но дилемата му ще бъде как да направи това, без да навреди на жизненоважния германо-френски тандем в ЕС. Да постигне той своето, означава Меркел да се откаже първо от системата на Spitzenkandidaten, второ – от нейния Spitzenkandidat Манфред Вебер и трето – от това германец да е начело на Еврокомисията, нещо, от което Берлин дълго време се пазеше, за да пресече в зародиш обвиненията в хегемония, германизиране на Европа. За да отстъпи толкова много, Меркел трябва да получи нещо. Трябва, защото така стават нещата в Европа – нещо даваш и нещо вземаш.

Макрон подсказва какво би могъл да й даде – председател на Комисията, който от една страна е французин, но от друга е от политическото семейство на Меркел – ЕНП. Това няма да бъде вътрешнополитически проблем за Елисейския дворец, защото голяма част от традиционните френски десносцентристи (Les Républicaines) и част от социалистите мигрираха към президентската партия. Този компромис обаче може да срещне съпротива от потенциалните съюзници на Макрон – С и Д, които издигнаха холандеца Франс Тимерманс, сега първи заместник на Юнкер, като свой водещ кандидат. Това означава, че за да ги спечели за Барние, Макрон първо трябва да елиминира метода на водещите кандидати и второ – да убеди холандския премиер Марк Рюте, също либерал, да не настоява за Тимерманс. Макрон сочи поименно Рюте за свой съюзник в Европейския съвет, но думите ще трябва да бъдат подплатени с нещо по-материално.

Тимерманс е дялан камък – бивш външен министър с богат опит, включително в Русия, отличен администратор, блестящ полиглот оратор и полемист, който говори английски като англичанин, френски като французин, немски като немец, италиански като италианец. Той е ходеща Европа. Всеки от високите постове в ЕС би му прилегнал като ръкавица –  на председател на Европейския съвет, на върховен представител на ЕС по външната политика и сигурността, на председател на Европейския парламент. Не бих се обзаложил, че С и Д биха се отказали от такива позиции, за да бранят принципа на водещите кандидати,  който я им ги даде, я не. И ЕНП едва ли би жертвала възможността пак да има лидерския пост в Комисията в името на това за него да се състезава точно Вебер. По принцип парламентът би могъл да отхвърли номинацията на Европейския съвет, без да може да предлага своя. Съмнително е обаче дали за такъв драматичен ход би се събрало мнозинство, при положение, че всяка от големите групи получи подобаващ институционен дял (“равновесието”, за което говори Макрон). Тимерманс има само нещастието, че в момента няма зад гърба си силна национална партия – неговите лейбъристи са в дълбока опозиция в Холандия.

Евентуална такава сделка има поне два недостатъка. Първо, тя не включва жена по върховете на ЕС. Досега само жени водеха дипломатическата служба на ЕС – британката Катрин Ащън и италианката Федерика Могерини. И двете са от семейството на С и Д. Второ, схемата не оставя висши позиции за Централна и Източна Европа. Досега два мандата начело на Европейския съвет изслужи полякът Доналд Туск, чиято Гражданска платформа сега е в опозиция на управляващите консерватори и евроскептици от “Право и справедливост”. От друга страна, именно с втория си недостатък евентуалната схема на Макрон наказва евроскептичните централноевропейски правителства – особено тези на Полша и Унгария – които се конфронтираха с Брюксел по въпроси като миграцията и върховенството на закона. Тя наказва с изолиране от високите европейски етажи и Италия заради нейното открито еврофобско правителство. Сега италианци от опозиционни в страната си партии председателсдтват (освен дипломатическата служба на ЕС) Европейския парламент (Антонио Таяни) и Европейската централна банка (Марио Драги). Не е изключено Меркел да поиска неговия пост като цена за компромис с Макрон.

Проевропейското мнозинство трябва да бъде достатъчно мощно, за да изпече на силен огън и вероятно да отхвърли при парламентарните изслушвания кандидат-комисарите, които ще номинират евроскептичните правителства в Будапеща, Варшава и Рим. Това ще бъдат първите му сблъсъци с набъбналия десен популистки сектор в следващия парламент.

По-рано като възможна компромисна кандидатка за шефското място в Комисията беше спрягана датската либералка Маргрете Вестагер, сега комисарка по конкуренцията. Тя има зад себе си успешен мандат, несъмнена подготвеност  за отговорностите на шеф на ЕК, предимството да бъде жена (досега всички председатели на Комисията са били мъже). Има обаче и съществен недостатък – страната й не е в еврозоната.

В интервюто си Макрон каза, че бъдещият председател на Комисията трябва да има “опит на най-високо правителствено равнище или на равнището на Европейската комисия”. Вебер не покрива този критерий. Барние, Тимерманс и Вестагер напълно му съответстват, особено като се вземе предвид сегашната длъжност на първия.

Вероятният ляво-либерален алианс е пресечен от вътрешни “червени линии” на евентуалните му партии членки, особено що се отнася до крайната левица и зелените. От друга страна обаче преодоляването на тези различия би им дало шанса левицата да се върне на власт в Европа. Последният лявоцентрист начело на Комисията беше италианецът Романо Проди, чийто петгодишен мандат свърши през 2004 година.

Освен Рюте, Макрон изброява като свои съюзници сегашния белгийски министър-председател Шарл Мишел (либерал) дори му предрича пост по върховете на Европа и португалския премиер Антонио Коща (социалист). Но в тази група има още фигури като испанския премиер Педро Санчес (социалист), колегите му от Швеция Стефан Льофвен и от Дания Ларс Локе Расмусен и лидера на финландските социалдемократи Анти Рине, на когото предстои да сформира правителство.

Комунизмът ни научи на различни лоши неща. Едно от тях е да смятаме, че, когато някой е “добър”, той във всичко е прав. И обратно, че, когато някой е “лош”, той във всичко е крив.

Когато комунизмът си отиде (не съвсем, не съвсем) и влязохме в Европа, забелязах, че много хора и там мислят така, макар да бяха гледали комунизъм само на кино.

Виктор Орбан е “лош”, следователно той във всичко и за всичко е крив. Животът обаче не потвържава този подреден начин на мислене. За действие няма да говоря, защото в Европа то се случва рядко в сравнение с мисленето и говоренето.

Че е лош Орбан, лош е. Първо пенсионираше съдии, после ограничи независимостта на централната банка, сетне подчини медиите, взе да затваря университети, да преследва неправителствени организации, да води открито антисемитска кампания срещу Джордж Сорос и открито фалшива срещу всичко, което наричаме “Брюксел”. Всичко това е лошо, да.

Обаче за мигрантите Орбан се оказа прав. От 2015 г. насам Европа тихо се пренастрои по този въпрос, изтиквайки на заден план преразпределението на миграционните тежести, и издигайки като приоритети охраната на външните граници и външната политика и политиката за развитие, която да ограничи коренните причини за незаконната миграция в източниците й.

Естествено, никой, с изключение на шепа дясноконсервативни и крайнодесни лидери, не призна, че Европа на практика тихомълком е послушала Орбан. По-точно, че се е видяла принудена да го послуша, най-вече заради недоволството и страховете на хората.

Никой не каза и, че ако Европа навреме, преди Орбан, беше послушала не кабинетните хуманисти, а именно недоволството и страховете на избирателите си, нито Орбан, нито Матео Салвини, нито Марин Льо Пен, сега щяха да бъдат най-популярните лидери в страните си, а може би ЕС нямаше да си блъска главата с Брекзит.

Реагирайки неадекватно на миграционната криза, ЕС поднесе на сребърна тепсия висок рейтинг на националисти, евроскептици, еврофоби, ксенофоби, ислямофоби, расисти и всякакви популисти. Тя им позволи безплатно и безпрепяствено да се закичат с кауза, която винаги печели – здравия разум.

Коренните причини за днешната миграция са в колониалния период. Тя е негово далечно и закономерно ехо. Едно мисли човек за Франция в Париж и – съвсем друго, ако отиде  във френска Западна Африка. Едно мисли човек за Белгия в Брюксел и съвсем друго – в днешна Демократична република Конго (бившето белгийско Конго).

Това са земи с провалени държави, кървави режими, тероризъм, крайна мизерия, смъртоносни епидемии, непрекъснати репресии и насилие. И бившите колониални метрополии имат преки отговорности за всичко това, независимо дали го признават или не.

Съвсем естествено е населението на тези земи на постоянно страдание да иска да ги напусне. И европейско е да помогнеш на страдащите, които бягат, за да спасят живота си.

Само че защо сметката от колониалното наследство на едни да бъде поделяна от всички? Включително от тези, които никога и никъде не са имали колонии. Идеята, че Източна и Централна Европа трябва да проявят такава солидарност срещу солидарността на безвъзмездното европейско финансиране, изглежда, меко казано, странна.

Пиша всичко това заради днешния доклад на Съвета на Европа за Унгария, който за пореден път жигосва Орбан.

С ръка на сърцето трябва да признаем, че същото в охраната на външните граници и в третирането на мигрантите, за което го критикуват, отдавна го правят тихомълком и други държави членки на ЕС, включително и България – без обаче да правят от това център на дневния си ред, без политически и пропаганден шум, без изборни дивиденти.

И България, и Гърция имат като унгарската ограда. И Германия направи крайгранични зони, където изолира нелегално влезлите в пределите й. По какво т. нар. “горещи точки”, т.е. приемни центрове за нелегални мигранти на гръцките острови и в Южна Италия се отличават от унгарските крайгранични зони? На практика – по нищо.

Шенгенското законодателство позволява всяка страна от зоната за свободно пътуване да възстановява контрола по вътрешните за нея граници при застрашаващи ситурността й развития и ред държави се възползваха от това си право.

Така че да “биеш” Орбан може да изглежда лесно, но не е достойно. Това, че за много неща действително е “лош”, не означава, че за нищо не е прав.

Време е да забележим, че идеологизираното по болшевишки третиране на популистите досега ги прави само по-силни. Мейнстрийм партиите им острят зъбите, вместо да ги извадят.

За дълбоко съжаление на цялата прогресивна общественост днешната фалшива новина идва не от друг, а от водача на листата на “Демократична България” Радан Кънев.

По повод на споровете около имота на шефа на КПКОНПИ Пламен Георгиев, Кънев написа в профила си във Фейсбук:

“Ето затова ще се боря за силна Европейска прокуратура и за европейско правосъдие. Защото наглостта на овластените превръща Европа от наш дом в място, където емигрират децата ни”.

Напълно изключвам уважаваният столичен адвокат и опитен политик Кънев да не знае какви са правомощията на европейската прокуратура.

Тя трябва да преследва посегателствата върху финансовите интереси на Европейския съюз.

Колкото и смущаващо да изглеждат разкритията за терасата на г-н Георгиев, тя не представлява европейски интерес, освен ако не е построена със средства от бюджета на ЕС. Поне засега няма такива сведения.

Господин Кънев знае много добре, че ЕС не създава своя прокуратура, за да замести тя прокуратурите на държавите членки.

“Европейското правосъдие” е федералистка мечта, за чието осъществяване най-вероятно ще трябва нов договор на ЕС, с който държавите членки да предадат суверенитета си в тази област на съюза.

Г-н Кънев отлично знае колко далече е днешна Европа от необходимото единодушие за такава стъпка. Европа изглежда десетилетия далече от такъв консенсус не само политически, а и мирогледно.

Водачът на листата на “Демократична България” се е поддал на общата популистка мода и обещава на изгладнелия за справедливост избирател да му донесе от Европа, нещо, дето трудно са намира в България. Обещава да построи мост там, където няма река.

Европа няма прокуратура и правосъдие за износ. Все още държавите членки трябва да си ги правят сами.

Освен това, от 1 януари 2007 година Европа не е място, където българите “емигрират”, а техен дом, където те имат свобода на движение и установяване. От 1 януари 2014 г. българите имат свободен достъп до целия пазар на труда в ЕС. В неговите рамки те повече не могат да бъдат емигарнти, или имигранти, а навсикъде са европейски граждани. Ако предпочитате технократския език – мобилна работна сила.

За съжаление, това е поредната неумела популистка стъпка на “Демократична България” в последните дни. Предишната беше да се поклони на режисираните и истеризирани протести на тираджиите и заради тях да отстрани от водач на листата опитния си евродепутат Светослав Малинов.

Тези протести не отразяват нищо извън успеха на ограничена група камионо-собственици и коалиция от политици-опортюнисти от всички цветове да експлоатират масовата неинформираност, за да представят един ограничен бизнес интерес като национален.

С отстраняването на Малинов “Демократична България” се присъедини към транспортно-патриотичната коалиция. Настоява обаче, че е алтернатива на всички останали в нея. В случая – не се вижда с какво.

Ако иска да е достойна за името си, “Демократична България” би трябвало да защитава пакета “Макрон”, защото той означава налагане на европейски суверенитет там, където сега има национални феодални порядки.

Волю или неволю, г-н Кънев се поддава и на изкушението (чиято жертва става непрекъснато и ГЕРБ) да опровергава всичко лошо, което напишат за него. Ето поредната серия опровержения в седем точки.

Те ще имат обратен на търсения ефект – защото повтарят злословия, които мнозина не са прочели и дават повод на троловете да ги повтарят. Опровергаващият играе играта на опровергавания.

Целта на трола не е да каже истина, а да създаде повод лъжата да се повтаря и обсъжда колкото може повече и по-широко. Голяма част от източниците на компромати са такива, че почти никой не би им обърнал внимание, ако засегнатите не реагираха толкова панически и болезнено.

Не забелязвам “Демократична България” да бъде активна в комуникацията си. Ако съдим по профила на г-н Кънев, тя е по-скоро реактивна. Собствените й послания ги няма. Преобладават отговорите на чуждите.

По този начин “Демократична България” изоставя намерението си да внесе в предизборната кампания истински европейски дебат. Тя участва наравно с другите партии в помяната му с битови злободневни национални сюжети. По този начин претенцията й да бъде различна се изпразва от съдържание.

А най-лошото е, че подобно на политическите сили, за чието отрицание се представя, “Демократична България” вече също обраства със своя армия от тролове в социалните мрежи, които и придават талибанско звучене и отблъсват от нея потенциалните й избиратели.

Избори. Днес имаме три интересни резултата от три важни избора. В Турция партията на президента Реджеп Тайип Ердоган претърпя болезнено поражение на местните избори в столицата Анкара от опозиционната Републиканска партия. Гласовете между кандидатите на управляващите до днес на обяд бяха на кантар в мегаполиса Истанбул, от чието кметство тръгна Ердогановото 16-годишното пребиваване на върха на властта. В Украйна народът избра професионален комедиант пред познатите му лица от политическата сцена на първия тур на президентските избори. Володимир Зеленский е с най-големи шансове и на балотажа. Словаците предпочетоха за държавен глава Зузана Чапутова адвокатка, природозащитничка и гражданска активистка пред заместник-председателя на Европейската комисия Марош Шефчович, чиято партия се оказа омърсена от скандал, свързан с убийството на разследващия журналист Ян Куциак и приятелката му. Словашката президентка за разлика от турския и украинския й колега има предимно церемониална функция. Относителната международна тежест на трите страни, а оттам – и последствията от изборите – са трудно сравними. Ако има нещо общо в тях, вероятно то се събира в думата умора. Градска, образована и светска Турция е уморена от режима на Едрдоган. Неговата крепост е провинцията – малограмотна, малоимотна и битово консервативна. Украйна е уморена от несигурност, корупция и политическо шоу. Щом ще бъде шоу, поне да бъде професионално. Словакия е уморена от традиционния си елит и вероятно – от Брюксел.  Между другото резултатите в Турция и Словакия показват какво постига тези, дето душат свободното слово.

Пред-избори. Eдна от последиците на Апартаментгейт е, че кандидати за евродепутати, без никой да ги е питал, започват подробно да описват имотното си състояние във Фейсбук и да уверяват публиката колко обикновено е то. Не знам защо смятат това за достойнство, като имат и претенцията да бъдат десни (куцо и сакато стана консерватор). Постинги от този род ми напомнят за “произхождам от бедно работническо семейство…” Хората от моето поколение помнят тази знакова фраза. Политиците от по-новото поколение май не са я чували. Елате на себе си. Както е тръгнало, най-избираеми трябва да станат бездомниците. А колокото ти е по-голям апартаментът, толкова по-лош си. Не дай Боже, да имаш и асансьор.

Безработица. Данни на Евростат днес показват, че безработицата в ЕС за февруари 2019 г. (6,5%) е най-ниска откакто се отчита всеки месец за целия съюз от 2000 година. За България безработицата през миналия февруари е била 4,7% при 5,4% в същия месец, година по-рано. Според Алфа рисърч Апартаментгейт нанася сериозни щети върху доверието към ГЕРБ малко под два месеца преди изборите за Европейски парламент. Тези два месеца обаче са решаващи и в тях влиянието на скандалите се съизмерва с влиянието на основните икономически показатели. Напоследък съвсем забравихме за последните, а хората в крайна сметка гласуват с джобовете си.

Остана ли някой (освен Николай Бареков), който да не защитава българските превозвачи, от подлия европейски законодателен пакет “Мобилност”, за който те казват, че ограничава достъпа им до транспортния пазар на Западна Европа?

Май не. Не съм убеден, че този патриотичен ентусиазъм е в полза на превозвачите и на България като цяло. Ето защо:

Същността на спора. Източноевропейските транспортни фирми, в това число и българските, твърдят, че спорният пакет ги натоварва с непосилни социални разходи и по този начин затваря за тях пазара на по-богатите държави в ЕС.

Тези държави пък възразяват, че източните превозвачи,  които плащат по-малко на шофьорите си и им дават по-ограничена социална защита, ги конкурират нелоялно и извършват т. нар. “социален дъмпинг”.

И двете страни имат своите аргументи. Изтокът твърди, че Западът ограничава свободата на конкуренцията, свободното движение на работна сила в единния пазар на ЕС и свободата на установяване в него.

Западът посочва, че свободната конкуренция не е игра без правила, че ЕС е “социална пазарна икономика” (каквото и да значи това), че  социалната политика е национална, а не е от европейска компетентност и че оттук по-богатите държави са в правото си да отстояват трудно отвоюваните нива на социална закрила, за които цял свят им завижда.

ЕС има 7% от световното население, 25% от световния БВП и 48% от световните социални разходи. За едни това е постижение в жизненото равнище, от което не бива да се отстъпва. За  други – диспропорция, която обрича европейската икономика на неконкурентоспособност.

Очевидно, спорът е такъв, че не може да се реши без преговори и компромис. Т.е. – чрез разумни отстъпки и от двете страни. Никоя не може да вземе всичко за себе си, а направи ли го, рискува да начертае дълбока разделителна линия в Европа, от която никой няма полза.

Драма и истерия. И за Изтока, и за Запада темата е чувствителна вътрешнополитически. Затова политическата класа и от едната, и от другата страна я драматизира, а в някои случаи дори я истеризира.

Много преди българските и румънските превозвачи да запротестират против западните ограничения, френските и белгийските им колеги манифестираха редовно против нелоялната конкуренция на фирмите, чиито шофьори возят за част от тяхното заплащане, спят по кабините, мият се по тоалетните на бензиностанциите и с тази си нискотарифност им измъкват клиентелата.

За френския президент Еманюел Макрон Европа, която защитава (включително лоялната конкуренция и социалната сигурност) е приоритет. За източните правителства Европа, където техните страни и бизнеси са равни, недискриминирани, неподложени на двойни стандарти – също е приоритет със силно вътрешнополитическо звучене.

Политическите елити на Изтока бързо усвоиха лошия навик на колегите си от Запада да играят защитници на своите избиратели от “Европа” и от “Брюксел”. От тази Европа и от този Брюксел, които са тяхно дело.

Почти никой не иска да изпусне политически рентабилната роля на защитник на “националния интерес” и поради този общ устрем навред спонтанно никнат ситуативни, многопартийни антиевропейски мнозинства. В тях номинално проевропейски партии се състезават кой по-добре брани своите европейци от Европа и всеки сочи другия с пръст, че нещо е проспал и нещо е предал на коварните й попълзновения.

Реализъм. Всъщност, правилата за международните автопревози са само част от законодателния пакет “Мобилност” и едва ли проблемът е съответен на шума, който вдига.

По данни на Евростат командированите работници в 512-милионния ЕС са общо малко над 2 милиона. Макар техният брой да е скочил с 41,3 на сто от 2010 г. до 2015 г., те представляват 0,9 процента от цялата работна сила в съюза. Не всички са заети на пълен работен ден. Делът им спада до 0,4 на сто, ако се преизчисли по пълното работно време. Шофьорите на тежкотоварни камиони за международни превози са само част от това число. Следователно впечатлението, което създават, е далече от реалния им ефект и за източните, и за западните европейски икономики.

Реализъм липсва и в българската интерпретация на темата. Първо, забравихме, че става дума за един секторен спор. Без да подценяваме значението на международните товарни превози, те далеч не изчерпват българския интерес в ЕС. Напротив – представляват сравнително малка част от него. Струва ли си заради нея да обтягаме отношения с партньорски държави и да рискуваме всичко останало?

Второ, като че ли не се усещаме винаги за реалното съотношение на силите в спора. От една страна са най-старите държави основателки на ЕС, най-големите му икономики, играчи в тежка категория на международната арена, нетни донори в бюджета на ЕС. От другата са значително по-леките и икономически, и политически, и демографски нетни получатели от този бюджет, чието мъчително договаряне вече е в ход.

Не е трудно да бъде предсказано развитието на тази ситуация. Най-сигурният начин да излезеш губещ от нея са агресивността и твърдоглавието, особено когато са обосновани с дребни, краткосрочни, конюнктурни вътрешнополитически цели.

Ние ще им спрем пакета “Мобилност”, те пък ще ни спрат няколко милиарда еврофинансиране. При това – не като отмъщение. Имат достатъчно други уважителни причини да го направят: Обединеното кралство си отива от ЕС, а с него – и вноската му в европейския бюджет. Той става по-малък, а нуждите, на които трябва да отговори – по-големи: миграция, сигурност и отбрана, иновации, евро.

Ако българският политик не иска да помогне на германския или на френския си колега да изглежда добре у дома, защо те да му помагат за същото? Солидарността е основополагащ европейски принцип, казва президентът Румен Радев.

Патриотарското себераздаване (то не струва нищо на представителите си) против пакета “Мобилност” е на всичко отгоре и късогледо. Хоризонтът му стига до върха на собствения нос.

Бранителите ни сякаш не се сещат, че България, макар и най-бедна в ЕС, вече привлича чуждестранна работна сила (северни македонци, молдовци, украинци), които са съгласни да работят и при субстандартни условия, стига да са в Европа.

Колкото повече растат българските доходи, толкова повече тази тенденция ще се усилва. Когато след десетина години поне част от Западните Балкани влязат в ЕС, България ще има същия проблем, от който днес се оплакват Германия, Франция, Белгия и ще иска Европа да я пази от свободното движение на работна сила и от следващия социален дъмпинг.

Дотогава обаче има повече от два парламентарни мандата. Това е твърде дългосрочно планиране за българската политика. Тя се отличава с краткосрочност и конюнктурност.

Номиналност. Ако цялата олелия около крамолния пакет направи нещо полезно, то е, че показа колко фалшиви са политическите етикети у нас.

Ако беше истинска, а не номинална левица, БСП щеше да защитава пакета “Мобилност”. Защото той е в полза преди всичко на наемния труд. Този пакет означава: когато българският шофьор работи във Франция, неговият работодател е длъжен да му плаща като на френски шофьор, да му осигурява френски условия на труд и френска социална защита.

Тук обаче БСП изведнъж забравя за българския шофьор и се загрижва за неговия работодател (което по принцип е работа на десницата, т.е. на ГЕРБ). Ама ще може ли този работодател да плаща толкова? Ясно, че няма да може. Значи да го защитим, за да запази той работните места, които сега осигурява.

Добре, но те са работни места като за третия свят. Конкурентоспособността на запълваща ги работна сила е за сметка на експлоатация – по стандартите на Европа. Този вид свободна конкуренция е състезание към дъното, против което партията на Сергей Станишев непрекъснато говори.

От друга страна, как да се вдигат българските доходи, над които БСП безутешно ридае, ако никой и нищо не притиска работодателите да ги повишават? Ако те отказват да го направят, работниците им в ЕС имат изход – отиват при чуждестранните работодатели в бранша – германски, френски, белгийски, холандски и пр. Това е процес, който вече тече.

Прочетете това свидетелство на очевидка.

Единствен защитник на социалните права на българските шофьори се оказа не друг, а консерваторът Николай Бареков, чиито сърце и ум (обратно на социалистическите) би трябвало да са по-близки до тези на бизнеса. Бареков обаче се оказа поредната мистерия на българската политика – консерватор по членство, но социалист по душа.