Jelev.info
Veselin Jelev's Blog

Всичко от категория 'По повод'

Малките, но редовни протести, които наблюдаваме от известно време в България, са съчетание на два елемента – недоволства плюс интернет от второ поколение, т. нар. Web 2.0.
Социалните мрежи са главният белег на Web 2.0. Това е етап в развитието на световната мрежа, който започва в началото на този век и се изразява в това, че тя преминава от статични html страници към възможости потребителите да сътрудничат, да споделят информация чрез социалните мрежи и блоговете и да формират интернет общности. При Web 2.0 мрежата става интерактивна и “популистка”, т.е. информацията потича със сравнима сила и в двете посоки – от издател към потребител и обратно. Всеки може да пише в интернет, за което се изискват минимални технически умения.

Web 2.0 (в чиито параметри живеем повечето българи, макар вече да се говори за Web 3.0 и Web 4.0) събаря стената между индивида и публичността, като създава нови медии – Facebook, Twitter, Instagram, блоговете, т.нар. гражданска журналистика. Чрез тях отделният “обикновен човек” може да стигне до общността, като заобиколи традиционните информационни институции – печата, радиото, телевизията. Те губят монопола си над публичността.

Характеристика на новите медии, освен масовата достъпност и интерактивността, е липсата на институционалност. Публичното слово в тях се радва на свобода, която в никоя от традиционните си форми досега не е познавало. Собствениците им налагат минимални правила. Няма издатели, редакционна политика, редакции и ръководства. Социалните мрежи са в пълния смисъл на думата медиум, т.е. среда за свободно общуване в сравнение с традиционните средства за масово общуване, които по природата си предполагат намерение, насоченост, въздействие.  Новите медии са самоорганизирана масова комуникация вместо организирана от някого комуникация за масите. Процесът в тях е колкото масов, толкова и индивидуализиран. Всички общуват, всички са в мрежата, но всеки намира своя път и своето място, своята компания в нея. Стандартният еднакъв пакет съдържание, предназначен за хиляди или милиони безименни потребители, който произвеждат традиционните медии, става все по-анахроничен.

Новите медии премахват ключова фигура за традиционните медии, т.нар. “пазач на входа” (the gate-keeper), т.е. лицето (редактор) което решава кое съдържание може да стигне до публиката и кое – не. Социалните мрежи превръщат света в глобална агора или Хайд парк, където всеки, поне теоретически, през цялото време може да говори на всички. Няма да преувеличим, ако кажем, че никой досега не е направил повече да приближи човечеството до “равния старт” в комуникацията от Марк Зукърбърг.

Как всичко това формира новата протестна култура? (Нямам претенции за изчерпателност).

Преди всичко, увеличава се вероятността от спонтанен, “изникнал от нищото”, протест, който расте като снежната топка. Най-пресният и най-типичен пример са протестите на “жълтите жилетки” във Франция и в Белгия. Петиция във Facebook на една жена от провинцията против ценообразуването на горивата, по-точно – против оскъпяването им с екологични такси, събра един милион подписа за седмици и изкара по пътищата стотици хиляди недоволни от реформата.

Второ, Web 2.0 хвърля предизвикателство на традиционното лидерство. На недоволните не се налага да минават през традиционните си изразители – политици, партии, синдикати. По-скоро партиите и синдикатите трябва да откликват на спонтанната гражданска активност – да я подкрепят, отхвърлят, “яхат” и пр. Тя е непряк измерител на тяхната представителност и адекватност.

Трето, Web 2.0-протестите нямат лице, ясно изразени лидери и организационни структури. Френският министър-председател Едуар Филип и еко-министърът Франсоа дьо Рюжи се срещнаха в последните дни с няколко различни индивиди и групи, претендиращи да представляват протестиращите. В същото време други “жълти жилетки” писаха във Facebook групите си, че тези, които се срещат с властта, не са упълномощени да ги представляват. Това прави спонтанните протестни движения уязвими – те са податливи на разединение и разпад. Липсата на ясно лице обаче ги прави и опасни за властта. Тя е изправена пред масово недоволство, но няма с кого да преговаря, няма легитимен събеседник. От тази гледна точка протестът може да расте и да излезе извън контрол, без институциите да могат да намерят ненасилствен начин да го успокоят.

Четвърто, Web 2.0 протестърите не във всички случаи са способни да формулират ясни искания. Във Франция и Белгия движението започна като акция с една кауза – намаляване на цените на горивата. Наблюдателите обаче отбелязват, че тенденцията е то да прерасне в кампания против данъчните тежести и против ерозията на покупателната способност изобщо. В България от самото начало наблюдаваме “тюрлю гювеч” от искания – от по-евтини горива, до оставка на  правителството, смяна на пропорционалната избирателна система с мажоритарна и на парламентарната република с президентска. Наред с това имаше смътни, емоционални лозунги, чиято очевидна роля беше просто да изразят гняв – против “политическата сган” и “геноцида”; за “съд на виновниците за…”(винаги има за какво); за “смяна на системата”. Често скандиращите не разбират какво точно скандират, но политици и анализатори ни убеждат, че това не е най-важното.

Пето, Web 2.0 -протестите са ценна обратна връзка за управляващите, ако те са готови да слушат. Те са показател за скрити недоволства, които  отделен драстичен повод е възпламенил. Цената на бензина може да отприщи натрупан гняв срещу по-общи явления като неравенствата, корупцията, клиентелизма.

Шесто, тези движения са податливи на манипулация. Партиите, особено опозиционните, са винаги изкушени да ги подкрепят и да демонстрират, че, ето, народът е против властта, той спонтанно е излязъл на улицата, защото статуквото повече не се търпи. Точно това прави БСП в момента и се вижда как протестиращи тук и там развяват лозунги с думи и фрази от нейната “Визия за България”, при това – често написани с един същ шрифт и цвят. Тези технически детайли веднага разрушават илюзията за спонтанност. В Париж крайнодесни активисти на “Националния сбор” предизвикаха безредици с палежи и сблъсъци с полицията на “Шанз-Елизе”, докато лидерката на Фронта Марин Льо Пен еднозначно подкрепи “жълтите жилетки”. Останалите опозиционни партии засвидетелстваха по-сдържана солидарност с тях. У нас прави впечатление, че солидарни с протестиращите са както парламентарната, така и извънпарламентарната опозиция – разбира се, всяка – със своята реторика и аргументи, които не винаги съвпадат. За да бъдат яхнати политически протестите, помагат и фалшивите новини, с които социалните мрежи са пълни, и платените провокатори, които партийни централи или олигархични групи пращат сред протестиращите.

Седмо, традиционните и уеб медиите се влияят от социалните мрежи. Ето защо те са склонни да надценят действителната сила на протестите. Това определено става в България, където протестите всекидневно присъстват особено в телевизионните новини, макар кадрите от тях да показват по-скоро малочисленост. Не може да става и дума за сравнение с масовите вълнения през 1996-97 година, които принудиха правителството на БСП да подаде оставка, въпреки че имаше парламентарно мнозинство. Тогава познавахме само Web 1.0, мрежата не беше интерактивна и “популистка”, но недоволството беше такова, че помете властта и без усилвателя на интернет. А днес, дори и с него, недоволните не стигат да напълнят един столичен площад.

 

Социологът Първан Симеонов ни разказва, че ние българите задаваме погрешния въпрос и затова не се оправяме. Погрешният въпрос според него е: “кой?”, а верният му отговор е: “Ами ние, кой друг”. Не съм съгласен. Грешни въпроси няма. Има грешни отговори. Ако искаш хората да не питат за нещо, или ако им обясняваш защо е грешно да питат за него, поставяш сам под съмнение това доколко си демократ. Като журналист работил при поне два режима съм бил многкратно “съветван” да не питам за разни неща, и ако все пак съм го правил, вместо отговор, съм получавал обяснение защо въпросът ми не е правилен. Въпросът “кой?” в България не е за юнака, за добрия цар, или за месията, който “ще ни оправи”. Той е за отговорните да сме за оправяне. И за 30 години преход няма отговор. Затова пък поводи да го задаваме се сипят всеки ден. Обратният поток на информация е твърде по-беден, а понякога – напълно липсващ. Примери? Кой е виновният за т.нар. “възродителен процес”? Има ли осъден? Кой назначи червените милионери и им раздаде куфарчета с пари? Откъде взе тези пари? Чии бяха те? Кой е отговорен за хиперинфлацията през 1997 година? А за фалита на 16 банки? Кой уби Андрей Луканов, Илия Павлов, Емил Кюлев и стотици други знайни и незнайни герои на нашено време? Кой предложи Делян Пеевски за шеф на ДАНС? (Извинете за ентото повторение, но отговор още няма). Кой разсипа КТБ? Списъкът далече не е изчерпателен. И целта ми не е, да е. Но на нито един от тези въпроси отговорът не е предложеният от Симеонов:  “Ами ние, кой друг. Аз самият. Ти”. Ние, огромното мнозинство от българите, нито крадохме, нито убивахме, нито лъгахме. За изминалите три десетилетия и преди тях българите преживяха много престъпления и неправди. И въпросът КОЙ е виновен и ще понесе възмездието, е естествен и справедлив. Това е въпросът за личната отговорност. Поне в наказателното право тя винаги е такава. Ако искаме да бъдем европейска демокрация, няма как да заобиколим този въпрос. Ако днес доверието в държавата, в институциите, в партиите е на рекордно ниски нива, то е, защото той продължава да няма отговор, а не защото е неправилен. България няма как да тръгне напред, без да получи отговора. Тя ще продължи да гледа в миналото си, не защото й липсват интелигентност или прагматизъм, а защото миналото я боли. Българите няма да се хванат на нито едно “какво”, колкото й примамливо и креативно да е то, ако мястото на “кой” остава все така празно. Българите няма да се настроят положително и конструктивно, ако се опитвате да им затворите страницата, преди да са я прочели (спомнете си Желю Желев). Българите ще мразят, лъжат, кръшкат и крадат, докато не видят наказани за това и не разберат, че така наистина не може. “Дори в малкото случаи, когато питаме не „кой“, а „какво“ и „защо“, мнозина от нас пак стигат до тия прелестни отговори: системата, модела”, пише Симеонов.” Как пък никой не каза: икономиката, неравенствата, липсата на реформи”. А кой съсипа икономиката? А кой причини неравенствата? А кой не направи реформите? Демоскопите могат например да видят без микроскоп, че в днешния български парламент седи бивш министър от правителството, причинило най-тежката икономическа криза в последните три десетилетия. И не само седи, а се занимава активно с икономическа политика. Без микроскоп се вижда, че той и ред други негови колеги са били агенти на бившата Държавна сигурност. Добре, ще задам препоръчаните от Симеонов въпроси: Какво да очаквам от тях? Защо са там? И все пак: Кой им позволи да участват в политиката? Кой ги включи в кандидатските листи? Не знам как е в социологията и в политиката, но за журналистиката съм сигурен: ако една история оставя след себе си въпроси без отговори, и особено въпроса за подлога в изречението (кой?), значи не е написана добре. Струва ми се, че и ако една държава оставя след себе си такива въпроси, има нещо гнило в нея.

Смяна на “цялата тази политическа сган”, спиране на “политическия геноцид над населението”, мажоритарни избори. Това са накратко исканията на протестиращите изложени от техни представители пред би Ти Ви в събота. Ако зад някое от тези искания има някакъв политически замисъл, това определено е искане номер 3: мажоритарни избори. Единствено то е конкретно и има ясно предвидим резултат. Дали мажоритарен вот би сменил “политическата сган” и би спрял “геноцида над населението” е, меко казано, спорно. Трудно е да се дефинира “политическа сган”, както и да й бъде посочена алтернатива в днешна България. Да се говори за “геноцид” при мир и подобряващи се икономически показатели, е несериозно. Но няма никакво съмнение, че мажоритарните избори ще направят нещо важно – ще изхвърлят от парламента малките партии. Това би отворило път за еднопартийни правителства или за по-лесни от сегашната коалиции. Привържениците на мажоритарната система изтъкват като нейно предимство, че тя създава по-стабилни правителства, защото облагодетелства големите партии. Противниците й посочват като неин недостатък загубата на гласове (победителят в съответния избирателен район взема всичко), от която страдат малките партии и представителността на избрания парламент. От казаното дотук следва, че искания номера 1 и 2 са просто пропаганден фон и димна завеса, за настъпление с искане номер 3 – смяна на избирателната система и други вид парламент. Не знам дали то случайно съвпада със започналия в петък (16 ноември) ремонт на Изборния кодекс. Кои политически играчи имат интерес от мажоритарна избирателна система? Очевидно, това са най-големите партии (ГЕРБ и БСП) и ДПС, чиито избиратели преобладават в части от страната. Извън тях на успех при мажоритарен вот може да се надява телевизионната звезда Слави Трифонов, който успя да прокара референдум за смяна на избирателната система и спечели безпрецедентната подкрепа на 2,5 милиона българи. Нищо, че формално тя не се оказа правно обвързваща парламента. Да спечелиш референдум и избори не едно и също. Да подкрепят твоя кауза и да ти поверят държавата не е едно и също. Но при такъв резултат от първото, изкушението да опиташ второто сигурно е голямо. Като потенциален мажоритарен кандидат (още не знаем с каква бюлетина) се очертава и Мая Манолова. Тя успешно използва поста си на омбудсман (не е ли по-правилно ombudswoman ?), за да си изгражда медиен образ на нещо между Робин Худ, Жана Д’Арк и Чавдар войвода на републиката. Липсваха й само революционни обстоятелства, но ето че и те назряват по пътища и бензиностанции. Манолова много символно и разбираемо се отграничава от тези, които палят народния гняв.  Тя вече няма държавна лимузина. “Политическата сган” й я отне. Манолова се качва на рейса и отива да простре крило над “клети сюрмаси” – жертви на “политическия геноцид” от страна на въпросната “сган”. И всички  пишат за това или го показват. Какъв е изводът? Засега той е да гледаме внимателно кой какво прави с Изборния кодекс и да слушаме какво говори през това време.

P.S. Писах този текст в събота вечер, преди протестите в неделя (3 500 демонстранти в цялата страна, охранявани от 2 000 полицаи). Ако се вярва на телевизиите, един от лозунгите е бил “смяна на системата” – ключовият израз от т.нар. “Визия за България” на БСП. И с това се издадоха. Ако не пречеха на нормалното движение по пътищата, не знам дали някой щеше да ги забележи. Всичко е ясно, не е ясно само защо наричат това политика.

 

 

Европейска армия и бюджет на еврозоната. Това са идеи, публично подкрепени на най-високо равнище от Германия и Франция в последните дни. Защо са важни за България? Защото са сигнал, че ядрото на по-дълбоката Европа се оформя, макар и като относително далечна визия, докато нашата страна продължава да остава в по-плитката и периферна част на ЕС. Нито европейската армия, нито бюджетът на еврозоната ще се случат утре. Първата (ако ще бъде истинска армия, а не експедиционен корпус) изисква промяна на договора на ЕС. Вторият е замислен от началото на следващия многогодишен бюджет на ЕС през 2021 г. Подробности за германо-френския компромис по този въпрос ще научим след заседанието на Еврогрупата идния вторник (20 ноември). Но речите на френския президент Еманюел Макрон на 11 ноември в Париж и на германската канцлерка Ангела Меркел в Европейския парламент в Страсбург на 13 ноември показват ясна политическа воля двете водещи сили в ЕС да вървят в начертаната посока. Дори не всички в ЕС да са съгласни да я следват, желаещите имат опции да го направят. На тяхно разположение са инструментите на междуправителствените споразумения (от такова е започнал днешният Шенген) както и клаузи в Лисабонския договор, които позволяват коалиции на желаещите (засилено сътрудничество и постоянно структурирано сътрудничество в областта на отбраната). С други думи, германо-френският влак тръгва към по-дълбока Европа. Който ще се качва, да се качва. За скептиците – Меркел има намерение да остане на поста си до 2021 година, Макрон е в началото на мандата си, който свършва година по-късно. Евентуалните приемници на Меркел, няма да сменят курса, който е залегнал програмата на християндемократите. Докато София повтаря остарялата мантра, че е против ЕС “на две скорости”, никой вече в сърцето на Европа не я слуша. Първата европейска скорост се оформя необратимо и става все по-бърза, с тенденция за още по-голямо ускорение след “Брекзит” и след европейските избори догодина. Лъжат се тези, които очакват, че евентуално силно представяне на евроскептиците би спряло процеса. Тъкмо наопаки, ако Марин Льо Пен, Матео Салвини, Виктор Орбан, Ярослав Качински и сие се опитат да блокират ЕС, да го върнат в ранната му фаза на единствено общ пазар и митнически съюз, това само би мотивирало другите да го преосноват в нов формат – ЕС първа класа, която не иска да се движи със скоростта на най-бавните. При това ще отсъства най-голямата спирачка на интеграцията – Обединеното кралство. За по-дълбоката интеграция са най-богатите и най-силните европейски страни. Наивни са очакванията, че най-бедните и най-малките могат да ги спрат. Да, Германия и Франция могат “счупят” ЕС, както казва Бойко Борисов. Ще го счупят, без да им мигне окото, защото в счупеното парче ще останем ние, с гайдите. Здравото и хубавото ще си остане тяхно и може пак да се наложи да кандидатстваме за него.

 

Заглавието не е съвсем точно – Европа и България вероятно ще бъдат с Меркел до  края на мандата й през 2021 година. Това обаче няма да бъде същата Меркел. От днес тя е lame duck, т.е. лидер на държава и партия, чийто политически край е предизвестен. Тя няма да има същата политическа тежест както досега. Германия ще остане най-голямата икономика в Европа и най-голямата нетна вносителка в нейния бюджет, но ще се прости с голяма доза от предсказуемостта си.

Предизвестеното оттегляне на Меркел поставя въпроси за приемника, политиката му и бъдещата роля на Германия в Европейския съюз. То изправя страната й и континента пред  неопределеност сравнима с ребуса на Брекзит.

Меркел беше стожер на финансовата строгост и свързаното европейско и национално законодателство, прието през кризата на еврото. Тя беше опора на единството на Европа, основана на Лисабонския договор и на задълбочаването на интеграцията. Тя стана (за съжаление) символ на непопулярната политика на отвореност за мигрантите и солидарност с бежанците. Тя й струва поста. Меркел беше привърженичка на малките, но сигурни стъпки за разлика от далече по-радикалния от нея в идеите си френски президент Еманюел Макрон.

Меркел беше защитничка на отворените общества, на свободната търговия и вярваше в трансатлантическата връзка. Не криеше фрустрацията си от президента на САЩ Доналд Тръмп. Тя беше противничка на популизма, на евроскептицизма и еврофобията, представени от лидери като Виктор Орбан, Ярослав Качински и Матео Салвини. Те ще празнуват нейното оттегляне, защото тя беше фактическата лидерка на Европа през годините на канцлерството си досега. През него тяхната съпротива избуя. Оттук нататък можем да очакваме нейното лидерство да отслабва. Можем да кажем, че Меркел е досега най-едрата политическа жертва на серията кризи в периода 2009-2015 година.

Какво става с всички неща, които Меркел представляваше и подкрепяше, в едно близко бъдеще със слаба канцлерка и в едно не толкова далечно бъдеще без нея?

Ето някои по-конкретни въпроси, които оттеглянето й поставя от днес:

  1. Как признанието й, че трябва по-ефективна политика, ще се отрази на бъдещия курс на Германия? За повече или за по-малко Европа и къде? Можем да изброим ключови области като бъдещето на икономическия и валутния съюз и еврото; едва прохождащата обща европейска отбрана; незавършения банков съюз; миграцията и убежището; разширяването на ЕС; отношенията със световни играчи като Русия, САЩ, Турция, Китай.
  2. Ще успее ли Меркел да изкара мандата си докрай? Ако все пак коалиционните й партньори, социалдемократите, се оттеглят от правителството предсрочно, ще има ранни избори. Какво правителство ще произведат те?
  3. Как предизвестеният политически край на Меркел ще отекне в другите държави членки? Какви уроци ще изведат елитите и избирателите им от него?
  4. Как това признание ще се отрази на резултатите от европейските избори догодина и на Европейския парламент и Комисия, които те ще произведат? (В частност какъв Брюксел и Страсбург се очертават за България?)
  5. Какъв Брекзит да очакваме при несигурна Германия?
  6. Какъв дългосрочен бюджет за 2020-2027 година ще договорят 27-те при отслабено германско лидерство?
  7. Кой ще води Европа, ако Германия не е в състояние? Колко Европи ще има, ако няма ясен лидер?
  8. Какво означават въпроси 7 и 8 за страни като България, където европейското финансиране е двигател на икономическия растеж, където ЕС е  “котва” на демокрацията и “ръчната спирачка” за евентуална смяна на посоката?
  9.  Кой ще бъде големият приятел на Бойко Борисов и ГЕРБ в един Европейски съвет без Меркел?