Jelev.info
Veselin Jelev's Blog

Всичко от категория 'По повод'

Европейска армия и бюджет на еврозоната. Това са идеи, публично подкрепени на най-високо равнище от Германия и Франция в последните дни. Защо са важни за България? Защото са сигнал, че ядрото на по-дълбоката Европа се оформя, макар и като относително далечна визия, докато нашата страна продължава да остава в по-плитката и периферна част на ЕС. Нито европейската армия, нито бюджетът на еврозоната ще се случат утре. Първата (ако ще бъде истинска армия, а не експедиционен корпус) изисква промяна на договора на ЕС. Вторият е замислен от началото на следващия многогодишен бюджет на ЕС през 2021 г. Подробности за германо-френския компромис по този въпрос ще научим след заседанието на Еврогрупата идния вторник (20 ноември). Но речите на френския президент Еманюел Макрон на 11 ноември в Париж и на германската канцлерка Ангела Меркел в Европейския парламент в Страсбург на 13 ноември показват ясна политическа воля двете водещи сили в ЕС да вървят в начертаната посока. Дори не всички в ЕС да са съгласни да я следват, желаещите имат опции да го направят. На тяхно разположение са инструментите на междуправителствените споразумения (от такова е започнал днешният Шенген) както и клаузи в Лисабонския договор, които позволяват коалиции на желаещите (засилено сътрудничество и постоянно структурирано сътрудничество в областта на отбраната). С други думи, германо-френският влак тръгва към по-дълбока Европа. Който ще се качва, да се качва. За скептиците – Меркел има намерение да остане на поста си до 2021 година, Макрон е в началото на мандата си, който свършва година по-късно. Евентуалните приемници на Меркел, няма да сменят курса, който е залегнал програмата на християндемократите. Докато София повтаря остарялата мантра, че е против ЕС “на две скорости”, никой вече в сърцето на Европа не я слуша. Първата европейска скорост се оформя необратимо и става все по-бърза, с тенденция за още по-голямо ускорение след “Брекзит” и след европейските избори догодина. Лъжат се тези, които очакват, че евентуално силно представяне на евроскептиците би спряло процеса. Тъкмо наопаки, ако Марин Льо Пен, Матео Салвини, Виктор Орбан, Ярослав Качински и сие се опитат да блокират ЕС, да го върнат в ранната му фаза на единствено общ пазар и митнически съюз, това само би мотивирало другите да го преосноват в нов формат – ЕС първа класа, която не иска да се движи със скоростта на най-бавните. При това ще отсъства най-голямата спирачка на интеграцията – Обединеното кралство. За по-дълбоката интеграция са най-богатите и най-силните европейски страни. Наивни са очакванията, че най-бедните и най-малките могат да ги спрат. Да, Германия и Франция могат “счупят” ЕС, както казва Бойко Борисов. Ще го счупят, без да им мигне окото, защото в счупеното парче ще останем ние, с гайдите. Здравото и хубавото ще си остане тяхно и може пак да се наложи да кандидатстваме за него.

 

Заглавието не е съвсем точно – Европа и България вероятно ще бъдат с Меркел до  края на мандата й през 2021 година. Това обаче няма да бъде същата Меркел. От днес тя е lame duck, т.е. лидер на държава и партия, чийто политически край е предизвестен. Тя няма да има същата политическа тежест както досега. Германия ще остане най-голямата икономика в Европа и най-голямата нетна вносителка в нейния бюджет, но ще се прости с голяма доза от предсказуемостта си.

Предизвестеното оттегляне на Меркел поставя въпроси за приемника, политиката му и бъдещата роля на Германия в Европейския съюз. То изправя страната й и континента пред  неопределеност сравнима с ребуса на Брекзит.

Меркел беше стожер на финансовата строгост и свързаното европейско и национално законодателство, прието през кризата на еврото. Тя беше опора на единството на Европа, основана на Лисабонския договор и на задълбочаването на интеграцията. Тя стана (за съжаление) символ на непопулярната политика на отвореност за мигрантите и солидарност с бежанците. Тя й струва поста. Меркел беше привърженичка на малките, но сигурни стъпки за разлика от далече по-радикалния от нея в идеите си френски президент Еманюел Макрон.

Меркел беше защитничка на отворените общества, на свободната търговия и вярваше в трансатлантическата връзка. Не криеше фрустрацията си от президента на САЩ Доналд Тръмп. Тя беше противничка на популизма, на евроскептицизма и еврофобията, представени от лидери като Виктор Орбан, Ярослав Качински и Матео Салвини. Те ще празнуват нейното оттегляне, защото тя беше фактическата лидерка на Европа през годините на канцлерството си досега. През него тяхната съпротива избуя. Оттук нататък можем да очакваме нейното лидерство да отслабва. Можем да кажем, че Меркел е досега най-едрата политическа жертва на серията кризи в периода 2009-2015 година.

Какво става с всички неща, които Меркел представляваше и подкрепяше, в едно близко бъдеще със слаба канцлерка и в едно не толкова далечно бъдеще без нея?

Ето някои по-конкретни въпроси, които оттеглянето й поставя от днес:

  1. Как признанието й, че трябва по-ефективна политика, ще се отрази на бъдещия курс на Германия? За повече или за по-малко Европа и къде? Можем да изброим ключови области като бъдещето на икономическия и валутния съюз и еврото; едва прохождащата обща европейска отбрана; незавършения банков съюз; миграцията и убежището; разширяването на ЕС; отношенията със световни играчи като Русия, САЩ, Турция, Китай.
  2. Ще успее ли Меркел да изкара мандата си докрай? Ако все пак коалиционните й партньори, социалдемократите, се оттеглят от правителството предсрочно, ще има ранни избори. Какво правителство ще произведат те?
  3. Как предизвестеният политически край на Меркел ще отекне в другите държави членки? Какви уроци ще изведат елитите и избирателите им от него?
  4. Как това признание ще се отрази на резултатите от европейските избори догодина и на Европейския парламент и Комисия, които те ще произведат? (В частност какъв Брюксел и Страсбург се очертават за България?)
  5. Какъв Брекзит да очакваме при несигурна Германия?
  6. Какъв дългосрочен бюджет за 2020-2027 година ще договорят 27-те при отслабено германско лидерство?
  7. Кой ще води Европа, ако Германия не е в състояние? Колко Европи ще има, ако няма ясен лидер?
  8. Какво означават въпроси 7 и 8 за страни като България, където европейското финансиране е двигател на икономическия растеж, където ЕС е  “котва” на демокрацията и “ръчната спирачка” за евентуална смяна на посоката?
  9.  Кой ще бъде големият приятел на Бойко Борисов и ГЕРБ в един Европейски съвет без Меркел?

Турски съд реши в събота да освободи американски пастор, който беше обвинен, че е помагал на организаторите на опита за военен преврат през юли 2016 година и че подкрепял незаконната кюрдска въоръжена групировка ПКК. Роденият в Северна Каролина Андрю Брънсън живее от 20 години в Турция и веднага след неуспешния пуч попадна под ударите на турския закон, който тълкува понятието тероризъм твърде разширено. Заплашваха го 35 години затвор.

Турският президент Реджеп Тайип Ердоган доскоро гневно отхвърляше призивите от Вашингтон да пусне Брънсън с аргумента, че съдебната система на страната му е независима – нещо, в което целият свободен свят основателно се съмнява. Нещо повече, в един момент Ердоган намекна (изглежда забравяйки за независимия съд), че страната му би разменила Брънсън за живеещия в изгнание в САЩ турски богослов Фетула Гюлен, който президентът сочи като мозък на опита за преврат. Това не подейства. САЩ извадиха изпитаното оръжие на икономическите санкции.

Плачевният ефект на американските мерки върху турската икономика е известен. Те бяха тревожен сигнал за инвеститорите. Способстваха за рязко ускоряване на инфлацията (25% на годишна база през септември от малко под 16% през юли), за застрашително обезценяване на турската лира (40% от началото на годината), за поскъпване на живота и пратиха студени тръпки на инвеститорите в турски дълг.

Ердоган нямаше с какво да отговори освен с патриотична реторика – лошите водят срещу нас икономическа война, но ние ще ги победим. Той призова сънародниците си да извадят доларите и еврото от дюшеците и да ги обменят за лири. Предложи на африканските страни да търгуват със страната му в национални валути, а не в евро и в долари. Зет му, финансовият министър Берат Албайрак, поиска търговските вериги да свалят цените с минимум 10%. В същото време обаче централната банка вдигна основната си лихва до 24%, а правителството трябваше да ореже разходи за 10 милиарда долара и да понижи прогнозата си растежа на икономиката за тази и идната година на съответно 3,8% и 2,3% от 5,5%.

И изведнъж – изненада, изненада – независимият турски съд освободи Брънсън. Това не промени икономическата конюнктура, а и едва ли скоро ще я промени, т.е. едва ли американският натиск скоро ще спре. САЩ имат още сметки за уреждане с Ердоган. Той иска страната му да купи руски противовъздушни системи С-400 вместо американски “Пейтриът”, отказва да спре да търгува с Иран и е обвиняван, че тайните му служби оказват финансова подкрепа на Ислямска държава в Сирия. И трите са неприемливи за Вашингтон, предвид досегашната роля на Турция  като ключов съюзник в НАТО. В случая с Брънсън Ердоган беше принуден да отстъпи пред външния натиск.

Загубената битка показа за пореден път,  че и най-силната лидерска ръка е по-слаба от “невидимата ръка на пазара”. Особено, когато става дума за отворена икономика, развиваща се в условията на глобален пазар,  каквато е Турция. Инвеститорите се плашат от политическия риск, а санкциите, дори да са символични, подчертават наличието му. Преди освобождаването на Брънсън, Ердоган направи и друга помирителна стъпка назад – отиде в Берлин, за да се опита да възстанови отношенията с Германия, които сам обтегна с конфронтационна реторика през изминалите две години.

Защо всичко това е важно за България? Защото показва колко бързо икономическата, а оттам и електоралната основа и на най-стабилната и наглед безалтернативна власт може да бъда подкопана. Влошаването на икономическото положение удря Ердоган в основата на властта му. Провинциална Турция го преизбира вече 15 години, защото той й даде стабилност и по-добри икономически възможности в сравнение с кризите при предишните управляващи. Без тях от режима му остават само погазването на демокрацията и репресиите. А при криза като сегашната към нея се прибавя и затягане на коланите. Патриотизмът на гладно не е траен.

България, макар да членува в ЕС и да е далече по-малка икономика от турската, си прилича с нея по зависимостта и уязвимостта от външни фактори. Въпреки често даваните за пример добри икономически показатели и здрави публични финанси на страната ни, за всички е ясно, че те зависят от редовното европейско финансиране. За да се убеди в това човек, е достатъчно редовно да чете икономическите прогнози на Европейската комисия, всяка от които подчертава пряката зависимост между усвояването на еврофондовете и темповете на растежа у нас.

Догодина обаче има избори за Европейски парламент и предстои “смяна на  караула” в Брюксел. Предстоят и трудни преговори за следващия многогодишен бюджет на ЕС (2020-2027 г.), в който се очертават съкращения и промени на правилата за финансиране. Не е ясно как тези промени биха се отразили на конкурентните предимства на ГЕРБ пред останалите претенденти за властта. Какво остава от тези предимства, ако махнем нещата, които могат да се видят и пипнат в икономиката – като например магистралите, метрото, новите предприятия и работни места, повишаването на доходите? Остава това, което опозицията непрекъснато сочи – недовършени и неработещи реформи в образованието и здравеопазването, безнаказана корупция, неравенства, недоверие в институциите, най-вече – в правосъдието.

Затова добрите отношения с Брюксел (което не е съвсем едно и също с ЕС) са “като слънцето и въздуха” за всяка следваща власт у нас, независимо какво тя говори и независимо дали ще бъде на ГЕРБ или на друга партия. Без тези отношения няма растеж, а без растеж няма доволни избиратели.

И най-злите критици на Бойко Борисов трябва да му признаят безпогрешния инстинкт за политическо самосъхранение. Не твърдя, че той от сутрин до вечер анализира какво се случва на Ердоган, Меркел, Макрон или на други лидери, но съобразяването с промяната на вятъра в света е очевидна.

Ако в последната година, министър-председателят е толкова отстъпчив пред опозиция и коалиционни партньори, ако предпочита да понесе основателни и тежки критики (като например за изтеглянето на предложението за ратификация на Истанбулската конвенция, или за подкрепата за унгарския премиер Виктор Орбан) за това има основателна причина. И тя изглежда е, че следващата власт в Брюксел е твърде вероятно да се основава на партньорство между сегашната традиционна десница, към която ГЕРБ принадлежи, и умерените консервативни евроскептици, които са политическата мода днес. Като тях искат да са и патриотите, и БСП и Бареков, и “Атака”. За диалог с тях неотдавна призова сегашният председател на Комисията Жан-Клод Юнкер.

Но изборите в Бавария миналата неделя дадоха друг урок – че робуването на конюнктурата и загърбването на дългосрочни лоялности, на принцини и ценности, може да струва скъпо. Християнсоциалният съюз, партия, с която ГЕРБ има специални отношения, плати за това с мнозинството си в провинциалния парламент, ненарушавано от 61 години.

БСП се разграничава от свой общински съветник, който е заловен в една хотелска стая с емблематичен престъпен бос.

“Няма наши, няма ваши. На този модел трябва да се сложи край”, отсича партийната лидерка.

“Бенчев (бизнесменът – б.а.) с Ролс Ройса не може да бъде идентифициран с БСП по никакъв начин, не е социалист, той е отрицание на всичко, в което вярваме”, допълва висш социалист.

Добре, другари, но е късно. И е малко. И не ви отива.

Ами, ако г-н Бенчо Бенчев, който демонстративно идва на работа в Ролс Ройс, не беше заловен в тази компания? Ако не беше заподозрян в укривателство на международно издирван заподозрян, в съучастие в организирана престъпна група и в пране на пари? Щеше ли тогава той да е все още “социалист” и да е “съвместим с всичко, в което вярвате”?

Г-н Бенчев е бил съдружник с личен гард на Димитър Желязков (Митьо Очите). Известният подземен бос пък е бил “консултант” на въпросната фирма.

Това е публичен факт и е трудно да остане незабелязан, особено, когато участникът в това съдружие е кандидат за избираема длъжност, макар и от гражданска квота.

Днес МВР разпространи видеозапис от посещението си в на дома на социалистическия съветник и на намерените в него неща.

И това ли БСП, в центъра и по места, не е видяла за четирите мандата на Бенчев? Къде е гледала? Към Карл Маркс?

Излиза, че за БСП местният олигарх е можел да минава за “социалист” и “съвместим”, докато вече противното няма как да се скрие.

Последните 30-ина години от историята на БСП са направени от бенчевци. Те изядоха в буквалния смисъл на думата и кредита й на доверие, и социалната й база.

Бенчев нито е първият, нито най-скандалният случай на разминаване между идеал и реалност, между думи и дела в БСП.

Исторически никоя от т.нар. “десни” партии у нас не може да бие столетницата по брой на милионери и по “пазарна капитализация”.

Нинова може би разчита, че по-младите не помнят куфарчетата с парите след 10 ноември 1989 г., империята на “Мултигруп” и покойния Илия Павлов, “силовите групировки” и техния “застрахователен” бизнес, приятелския кръг “Орион”, конфликта му с Андрей Луканов и последното убийство на министър-председател в най-новата история на България, незаконния износ на зърно и кризата с цените на хляба, хиперинфлацията пред 1997 г., фалитите на 16 банки заради лоши кредити, Румен Спасов, Веска Меджидиева, Златимир Орсов, Николай Кривошиев и още плеяда знайни и незнайни герои на прехода и на неговата псевдопазарна икономика.

Всички пътища в най-новата българска история на грабежа, корупцията и организираната престъпност водят към една и съща точка – БСП, бившата БКП.

И колкото и да спорят днес влъхвите й, че и другите били като тях, дори да намират свидетелства за това, никой не може да им отнеме ролята на патриарси на криминалния преход.

Затова най-верният отговор на патоса на Нинова да тури край на създадения от нейната партия модел принадлежи на една видна нейна съпартийка от бурните 90-години на миналия век, проф. Нора Ананиева: “Късно е, чадо”.

 

Въпросът за Доналд Тръмп не е дали е “идиот”, “предател”, “лъжец”, “психопат”, “нарцис”, “простак” и пр. Въпросът не е и дали иска друг световен ред, или само да руши сегашния.
Това са лесните въпроси и отговорите им са очевидни. Истинският въпрос е как такъв индивид стана президент на най-голямата демокрация. Как застана на поста с най-много власт в света, как ще я използва и ще има ли втори мандат?

Обяснението с дългата ръка на Кремъл не стига, дори да е вярно. Ръцете на Кремъл винаги са били и ще бъдат дълги. Но не винаги са можели да пипат там, където демокрациите правят своя свободен избор. Ако в есента на 2016 г. Кремъл наистина е напипал слабо място на Запада, то не се казва Тръмп. То се казва криза на доверието и погнуса от елитите. Тръмп е техен продукт и въплъщение.

Нещото, което Кремъл е напипал, не се казва популизъм. Популизмът е следствието. Причината са реални проблеми на демокрациите, които хранят популизма. Държа на глагола “хранят”. Защото популизмът паразитира върху проблеми, без да ги решава. Ако няма проблем, той няма от какво да се храни. Колкото по-голям е проблемът, толкова по-голям популист отхранва той. Популизмът не се гони със заклинания. Колкото повече ставаха те през последното десетилетие на кризи, толкова повече позиции печелеше той – не само в САЩ, но и в Гърция, Унгария, Полша, Австрия, Италия и в такава крепост на демокрацията като Обединеното кралство.

Обвиняват Тръмп, че отслабва и разединява Запада и предава европейските си съюзници на милостта на Русия. Но как самата Европа се погрижи за своите сила и единство, когато още в Белия дом нямаше никакъв Тръмп? Икономическата и финансовата криза я завариха напълно неподготвена – с една валута и 19 системи на икономическо управление. Охраната на външните граници стана приоритет (по-важен от преразпределението на незаконно влезлите) едва три години след пика на миграционната криза през 2015 г., две години след референдума за “Брекзит” и когато пет от 28 правителства (между тях и едно на държава основателка) се оказаха в ръцете на антисистемни партии. Охраната на границите можеше и да не стане приоритет, ако досегашната политика не беше заплашила целостта на германското федерално правителство.

Исканията на Тръмп Европа да харчи повече за отбрана може да се безцеромнни, но не са безпочвени и не са нови. Да, САЩ сами са се нагърбили с ролята на световен полицай след края на Втората световна война и съответно – с разходите, които тази роля предполага. Но всяка диспропоция в подялбата на тежестите в НАТО има разумни граници. Потребители на сигурността, която Америка осигурява от Корейския полуостров през Близкия изток до източните граници на ЕС с голямата си и скъпа тояга, са всички, вкючително и най-богатите европейски държави. Европа може ли някъде да замести САЩ, щом е толкова чувствителна към претенциите им? Един път европейците решиха да се намесят сами, без Вашингтон, срещу самозабравил се диктатор и изведнъж насред кампанията им срещу Либия през 2011 г. се оказа че нямат способности, с които разполага само Америка. И тя, от немай къде, се съгласи да ги подкрепи извън преките бойни действия. Шокът на Европа, че трябва да си плаща за американската закрила, не противоречи ли на собствената й мантра, че солидарността върви ръка за ръка с отговорността? Тя не повтаря ли същото на задлъжнелите си държави или на попадналите под най-силен миграционен натиск?

Тръмп не е първият американски президент, който иска от Европа да поеме повече отговорности за своята сигурност. Това правеха ред негови предшественици, но по-дипломатично. Тонът обаче не променя нито проблема, нито същността на искането. Още през първия си мандат предшественикът на Тръмп Барак Обама обяви, че центърът на американската външна политика се мести в Азия и Тихия океан. Това, съчетано със серията кризи отключени от Арабската пролет, накара част от елитите на Европа да заговорят за неин автономен отбранителен капацитет и за европейски стълб в НАТО. Това говорене се засили след авторитарния завой на Турция, която има вето над желанията на европейците в алианса, който решава с единодушие. Но първите практически стъпки към своя отбранителна автономност ЕС направи едва преди две години, когато разбра, че британското вето в тази област ще отпадне. Лисабонският договор от девет години позволява това вето да бъде заобиколено чрез постоянното структурирано сътрудничество в отбраната (междуправителствена форма на отбранителна интеграция), но никой не пожела да използва тази възможност. Дори когато Русия на президента Владимир Путин пречертаваше граници и откъсна части от Грузия и от Украйна.

Ак наричат Тръмп “предател”, как да наречем Ангела Меркел и Франсоа Оланд, признали откъсването на Донбас от Украйна с Минските споразумения, които Русия още не е изпълнила и изглежда не възнамерява да изпълнява? Защо Европа не предотврати анексията на Крим? Може би Европа не е постъпила “предателски”, защото остави Путин да си вземе чужди, а не нейни неща? Както през 1938 г. остави на Хитлер Чехословакия. Защо срещата на Тръмп с Путин реабилитира господаря на Кремъл, а договорка на Германия и Франция с него не правят същото? Защо да забравяме, че далече преди Тръмп при Путин се изредиха европейски лидери като Матео Ренци, Еманюел Макрон, Виктор Орбан? Че сред гостите в Москва напоследък са Матео Салвини и Румен Радев.  Защо Тръмп върши “предателство”, а ЕС – не, когато след 2014 година прекрои цялата си политика за Източно партньорство, така че да не дразни повече Русия?

Тръмп се договарял с неприемливия Путин. А турският президент Реджеп Тайип Ердоган, с когото европейците не само се договарят, но и още преговарят за членство на страната му в съюза им, по-приемлив ли е? Дори когато ги нарича “нацисти”? С международни провокатори като Путин и Ердоган или трябва да се биеш, или да преговаряш. Не си спомням за американски президент, който е избрал първата опция. Има и трета – да ги изолираш, но тя не накара Русия да върне Крим и да се оттегли от Донбас. Пък и не е реалистично да изолираш страна с толкова много и евтини горива. Като говорим за горива, защо никой не изолира Саудитска Арабия? Защо тази средновековна монархия е по-приемлива от руската автокрация? Защо да се договаряш с иранските аятоласи е приемливо, а с Путин – неприемливо? Защо никой не съди израелския премиер Бенямин Нетаняху, че си шушука с Путин и два пъти му ходи на крака тази година – единия за парада на 9 май?

Ако Тръмп върши “предателство”, какво е опитът на Германия да заобиколи европейския енергиен съюз с проекта “Северен поток”? Пряката газова връзка по дъното на Балтийско море убива в зародиш главната идея на този съюз – ЕС солидарно да договаря  условията на доставка от Русия – включително цената. “Северен поток” е пример за сепаративно договаряне с Москва за сметка на всички останали. Същото е т.нар. “нормандски формат” (Русия, Германия, Франция и Украйна), в който се обсъжда украинската криза – извън Общата външна политика и политика за сигурност на ЕС, която в случая не се знае за какво служи. Това не са неща по-различни от вчерашните разговори на Тръмп в Хелзинки. Защо на Меркел те да са простени, а на него не? Да не говорим, че в ЕС никой не смее да каже със същата с прямота на германската канцлерка това, което той й каза за “Северен поток”. Малодушието на 27-те пред Германия не изглежда по-симпатично от безцеремонността на Тръмп.

Тръмп може да вбесява традиционните елити, но забравените от тях хора го предпочитат. Същата е картината с европейските популисти. Хранителната среда на популизма са нещата, които не работят – в икономиката, социалната и мирационната политика, сигурността. Те произвежат масово недоволство и оттам – съгласия и мнозинства между идеологически несъвместими сили – крайна левица и националисти в Гърция; между леви популисти и крайна десница в Италия; между дясноцентристи и крайнодесни в Австрия. Тръмп може да не обича Европа, може да се радва на “Брекзит”, но не той родителят на евроскептицизма и еврофобията. Те са made in Europe. Далече преди него Европа си имаше “екзистенциални проблеми” първо с кризата на еврото, после – с миграционната криза. Не той й е виновен.

За разлика от партиите на статуквото популистите имат разказ. При Тръмп той е озаглавен “Америка на първо място”. При брекзитърите  – “Да си върнем контрола”. Тези разкази може да са лъжливи, но са съблазнителни. Защото докосват истински чувствителности, тревоги и страхове. Тези разкази са еднакво разбираеми за всички – като евангелие. Защото какво е Евангелието, ако не разказ – за живота, смъртта и възкресението на Исус? Европа има изобилие от договори, харта за основните права, стълб на социалните права, речи за състоянието на съюза и обикновени речи, директиви, регламенти, комуникации, бели книги, зелени книги, решения, доклади, резолюции, меморандуми. Няма обаче разказ. Европа има само дървен език. Не виждам с какво той е по-добър от разговорния език и от туитовете на Тръмп. Американският президент не е виновен, че когато Европа влезе в телевизора, европейците го изключват. Колко избори и референдуми още трябва да изгубят европейските елити, за да им светне, че хората предпочитат разбираемата лъжа пред неразбираемата истина?