Jelev.info
Veselin Jelev's Blog
http://www.willemhartman.nl http://www.hadesign.nl http://www.backtomusicevents.nl http://www.houseofwax.nl http://www.houseofwax.nl https://www.cowinter.com

Всичко от категория 'По повод'

Следващият канцлер на Австрия най-вероятно ще бъде Себастиан Курц. Тридесет и една – годишният външен министър и лидер на Народната партия я изведе до победа с 31 на сто от гласовете на изборите в неделя. Всички очакват решението му с кого ще направи коалиция – със социалдемократите, с които консерваторите управляваха досега, или с крайната десница, Партията на свободата на Хайнц-Кристиан Щрахе.

Какво означава това за България?

Печелим съюзник в спора за миграционната криза. Курц е за това ЕС приоритетно да се грижи за охраната на външните си граници, вместо да търси начини  да разпределя тежестите на миграцията. В това отношение той е по-близо до страните от Вишеградската четворка – Полша, Чехия, Унгария, Словакия. В Будапеща вече приветстваха избора му. Той може да приближи Австрия до четворката, ако се съюзи с Щрахе, който предложи Австрия да се присъедини към регионалната група, включваща държави от бившата Австроунгарска империя. Партията на свободата е антиимигрантска и антиислямска. Курц дължи успеха си на това, че в кампанията се приближи към наратива на популистите, особено що се отнася до имигрантите и политическия ислям.

Този съюзник обаче е под въпрос. Ако България изпадне под силен мигационен натиск, не можем да очакваме солидарност от четворката и Австрия за споделяне на тежестта. Ще имаме тяхната подкрепа до момента, до който опазим границите си “сухи”.

Шансовете за членство в Шенген отново намаляват. Курц е против зоната без вътрешен граничен контрол в ЕС да приема нови страни сега. И без това тя продължава да поддържа извънреден контрол по някои вътрешни граници (като например австрийско-германската), който Шенгенският граничен кодекс позволява. Европейската комисия дори предложи промяна на кодекса, която  ще позволи контролът да се поддържа по-дълго от позволените сега две години.

Ще стане по-трудно за българите в Австрия. Не само защото Курц и Щрахе са на една вълна по отношение на мигрантите. Австрия беше една от първите държави членки, чиято подкрепа потърси през август френският президент Еманюел Макрон в похода си за изменение на директивата за командированите работници. То цели да ограничи достъпа на източно и централноевропейска работна сила до пазарите на по-богатите страни в ЕС. Тук Курц ще има пълната подкрепа на Щрахе. България и още десет страни от Централна и Източна Европа блокираха преди година опит на Комисията да ревизира директивата.

София ще има опонент за Турция. Курц неколкократно се обяви за това ЕС да прекрати преговорите на тази страна за членство в ЕС. България отстоява по-умерен подход. Според правителството в София ЕС е по-заинтересован да преговаря с Турция и така да има лостове за въздействие върху нея, отколкото да ги загуби, като сложи край на преговорите. Предстои да видим доколко радикалната реторика на Курц спрямо Анакара е била предизборна и доколко той ще остане посбледователен в нея. Различието, както и това за командированите работници, е важно и защото Австрия е наред да поеме председателството на Съвета на ЕС след България на 1 юли догодина. Това би могло да наруши приемствеността в т.нар. “тройка” от преседателстващи страни, която в нашия случай включва и Естония.

Австрийски Макрон? Всички днес са единодушни, че Курц подмладява политическия истаблишмънт на страната си и може да донесе промяна подобно на френския президент Еманюел Макрон (39 г.). Въпреки уклона му надясно, който го различава от Макрон, той се декларира като твърдо проевропейски лидер. Вероятно това ще е трудната точка в коалиционните преговори с евроскептичната формация на Щрахе. Доколко проевропеизмът на Курц ще вдъхва доверие в ЕС, зависи от коалиционното споразумение, състава на бъдещото правителство, програмата му. Проевропеизмът по принцип е добър от гледна точка на по-младите членки на съюза, като България, за които солидарността и единството са от ключова важност. Въпросът, на който още нямаме отговор, е: за каква Европа би работил Курц? Ако последва Макрон в идеите му за дълбоко интегрирано ядро и разводнена периферия, той не ни е приятел.

С решението да оттегли САЩ от Парижкото споразумение президентът Доналд Тръмп му нанася тежък удар, но в същото време поднася на тепсия на Европа възможност да направи нещо, което трудно й се удава със собствени усилия – да бъде световен лидер. Дори напускащата ЕС Великобритания, макар и да се изказа дипломатично за стъпката на Тръмп, заяви, че ще продължава да следва Европа в борбата против глобалното затопляне. С изтеглянето от световното споразумение за климата президентът на САЩ прави крачка от ‘America first’ към America alone. Всъщност САЩ са в компанията на Сирия и Никарагуа, що се отнася до Парижкото споразумение. Да се чудиш не е ли по-добре да си съвсем сам при такава компания.

Ако Ангела Меркел в момента има голям международен приятел, това е …Доналд Тръмп.

Враждебните му към германците туитове могат да й помогнат да си върне изгубена популярност и с повече увереност да се запъти към четвърти мандат на изборите през септември.

Президентът на САЩ дарява германската канцлерка с консолидираща заплаха.

На среща с лидерите на ЕС миналия четвъртък той се оплака от германския излишък в търговията със САЩ, особено в тази с автомобили.

После се скара на европейските си съюзници, че не заделят достатъчно пари за отбрана.

След това отказа да препотвърди ангажимента на САЩ към тяхната сигурност, нарушавайки 68-годишна традиция.

А днес в любимия си туитър посочи поименно кой в Европа го дразни най-много:

“Имаме МАСИВЕН търговски дефицит с Германия, освен това те плащат МНОГО ПО-МАЛКО, отколкото би трябвало, за НАТО и военните. Много лошо за САЩ. Това ще се промени”.

С политиката си на бюджетна строгост и на отворени за миграцията врати Меркел разедини страната си и Европа.

Със заплашителния си тон и фолклорните си представи за трансатлантическата връзка Тръмп й поднася златна възможност да стане отново обединителка на германците и на европейците – срещу един невеж и арогантен Вашингтон, захвърлил историческо единство, градено върху принципи и ценности, заради тесногръдо разбиран търговски интерес.

Меркел, която прецизно мери думите си, сега има шанс да покаже дълго липсващото лидерство в ЕС, като заяви: Европа – първо.

Тя го каза по-меко миналата неделя в Мюнхен, без обаче да крие фрустрацията си от общуването с Тръмп на срещите на НАТО в Брюксел и на Г-7 в Таормина, Сицилия:

“Мога само да кажа, че ние, европейците, трябва наистина да вземем съдбата си в нашите собствени ръце, разбира се в приятелство със САЩ, в приятелство с Великобритания и като добри съседи навсякъде, където това е възможно с други страни, дори с Русия. Времената, в които можем напълно да разчитаме на други, изглеждат свършили, както почувствах предишните няколко дни”.

Отчуждена Америка и напускаща ЕС Великобритания разчистват пътя на Германия с избралата подчертано проевропейски президент Франция да поведат ЕС ускорено към двата му стратегически проекта – по-дълбока икономическа интеграция и обща отбрана.

Те щяха да изглеждат много по-далечни и трудно постижими за европейците, ако те можеха както досега да се облягат безгрижно на американското рамо.

Що се отнася до немските автомобили, ако Тръмп не ги иска, Китай, Индия, Русия са насреща.

ЕС изпреварва САЩ и по население, и по дял в световната търговия и брутен вътрешен продукт.

Още по-важно е обаче, че с враждебните към Европа и Германия туитове Тръмп подритва най-голямата геополитическа инвестиция на САЩ след Втората световна война.

С никой от глобалните играчи, традиционни и нововъзникващи, Америка не е свързана така както с Европа – нито с Русия, нито с Китай, нито с Индия.

Ако лиши страната си от такъв съюзник, вместо “Америка – първа”, Тръмп ще постигне Америка-сама.

Днес Европейската комисия се скара на полския външен министър Витолд Вашчиковски, че изопачавал ролята й. Повод за остро изявление на говорителя й Маргаритис Схинас стана реплика на Вашчиковски, че Франс Тимерманс, първи заместник-председател на комисията, водел “личен кръстоносен поход” срещу евроскептичното полско правителство.

Тимерманс ръководи специално наблюдение за върховенството на закона в Полша, на което тя бе подложена, откакто управляващата консервативна партия “Право и справедливост” направи законодателни стъпки да ограничи властта на Конституционния съд.

“Съжаляваме, че министър от правителството не разбира ролята, структурата и компетентностите на комисията“, каза Схинас. “Комисията е пазителката на договорите, на общите на интереси на 28-те държави-членки и на върховенството на закона. Бихме били признателни, ако всички отговорни правителствени представители, впускайки се в коментари за нашата роля, си отбележат добре тези факти“.

Такъв тон и език са рядкост. Обикновено комисията “не коментира коментари”, още по-малко – ако техни автори са висши представители на държави-членки. Все пак те са “работодателите” й.

В същото време комисията се изказа подчертано положително за опит на турския президент Реджеп Тайип Ердоган да стопли отношенията си с Европа, която преди месец обстрелваше с най-груби нападки, включително – с обвинения в “нацизъм”.

„Европейският съюз и Турция са длъжни и ще продължават да си сътрудничат“, каза Схинас за срещи на турския президент Реджеп Тайип Ердоган и председателите на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер и на Европейския съвет Доналд Туск. „Тези срещи бяха важен случай да бъдат препотвърдени тези принципи и да бъдат обсъдени в детайли важни въпроси от общ интерес. И двете срещи бяха много положителни в много добра и конструктивна атмосфера…Потвърждавам волята на председателя Юнкер да остане ангажиран в близко сътрудничество с президента Ердоган“.

Колкото и укорими да са някои действия на полското правителство, то не може да бъде сравнявано с турското. Полша нито води война срещу свои етнически малцинства, нито затваря на едро опозиционни депутати и медии, нито погазва основни човешки права и свободи, нито е на път да се превърне в еднолична президентска диктатура.

Наистина, държава-членка на ЕС би трябвало да бъде мерена с по-високи стандарти за демокрация от държава-кандидатка, чиято географска и историческа принадлежност към Европа при това мнозина подлагат на основателно съмнение.

Но първото, а следователно и най-силно, впечатление за широката публика е, че Брюксел порицава Варшава за неща, за които в неизмеримо по-голям мащаб си затваря очите в случая с Анкара.

При това причините да си ги затваря са прозрачни – миграционната криза, войната в Сирия, търговските интереси. Т.е. изправени сме пред класически пример на Realpolitik, жертваща принципа в името на интереса.

Евроскептичното заглавие, което тази случка веднага ражда е: “Брюксел – свой с чуждите и чужд със своите”. Каква ни е ползата да сме в ЕС, когато той ни третира по-зле от турците?

Комисията, колкото и аргументирано да обяснява оттук нататък защо е права, полза – никаква. Защото водата в популистката мелница вече е налята. На една и съща пресконференция Брюксел намира най-острите думи за Полша и най-благите за Турция.

Това е образ, пред който всички други обстоятелства веднага избледняват. А ние живеем във времето на образите. В случая те показват Европа – отчуждена от своите граждани, студена, неразбираема, пребиваваща в паралелна реалност, цинична и бюрократична – да флиртува с диктатор, докато в същото време размахва заканително пръст на своя държава-членка. Знам, че този образ е измамен, но в същото време е много ефективен.

Той напомня есето на Джонатан Суифт “За изкуството да се лъже в политиката” (1710 година):

“Лъжата лети, истината върви накуцвайки след нея, така че, когато хората разберат измамата, е твърде късно”.

И идва Брекзит.

 

Европа може да отдъхне. Най-лошият сценарий не се сбъдна. Франция остава с проевропейски президент. Няма да има Фрекзит. Ангажиментът на ключовата сила в Европа към европейския проект остава.
Центристът Еманюел Макрон печели балотажа на президентските избори с 65,8 на сто от гласовете пред лидерката на крайнодесния Национален фронт Марин Льо Пен  с 34,2 на сто.
След неотдавнашните парламентарни избори в Холандия националпопулизмът търпи второ поражение при това от либерал – най-губещото политическо семейство в кризата.
Радостта обаче е дотук. Победата на Макрон (39 г.), най-младия френски президент, е Пирова. Той ще трябва да управлява разединена и поляризирана страна. Това показват рекордните нива на електоралния протест – отказ от гласуване или пускане на празна бюлетина. Негласувалите са 25,3 на сто. Избирателната активност е 74,7 на сто, втората най-ниска на президентски балотаж в Петата република след 69-те процента през 1969 година. Пусналите празна бюлетина са 8,9 на сто, т.е. безпрецедентните 4,2 милиона избиратели. От подкрепилите Макрон 43 на сто заявяват, че са гласували не за него, а против Льо Пен, което дава основание на френски наблюдатели да говорят за “служебна победа”.
Макар и загубила, Льо Пен поставя електорален рекорд за партията си. Тя удвоява резултата на баща си Жан-Мари Льо Пен от изборите през 2002 г., спечелени във втория тур от кандидата на традиционната десница Жак Ширак с 82,2 на сто от гласовете.
Тогава Льо Пен-баща взе 17,8 на сто от вота, едва надхвърляйки резултата си от първия тур (16,86%). Дъщеря му, която го изключи от основаната от него партия, за да подобри имиджа й, вече атакува 40-те процента. Това вещае труден мандат за Макрон.
През 2002 година избирателите на Национални фронт бяха 5,5 милиона срещу 25,5 милиона за т.нар. “републикански фронт” – обединение на всички партии в балотажа с цел да не бъде допусната крайната десница до властта. Сега фронтът отчита 11 милиона избиратели. Макрон има 20 милиона.
Първото голямо изпитание за новия президент ще са парламентарните избори през юни. Те ще покажат дали другите партии ще успеят да му наложат да съжителства с контролирани от тях мнозинство в Националното събрание и правителство и да ограничат възможностите му да изпълни амбиционните си обещания.
Между другото, наблюдатели отбелязват, че Макрон вече се възползва от тенденция на намаляване на безработицата, която направи неговия бивш работодател, отиващия си президент Франсоа Оланд, най-непопулярния държавен глава на Франция, откакто там се мерят рейтинги.
Тъй като резултатите от икономическите политики обикновено идват с известно закъснение, може да се окаже, че Макрон печели от това, от което Оланд загуби.
Известният френски коментатор Жан Катрмер от “Либерасион” нарече Макрон, бивш инвестиционен банкер и министър на икономиката на Оланд, “детето, около чиято люлка са се събрали боговете”.
Предстоящият парламентарен вот ще покаже доколко неговото новородено движение се е превърнало във фактор на френската политика.
Нивото на въздържане и на невалидни бюлетини са лош знак за социалната подкрепа, на която може да разчита новият президент през петгодишния си мандат. Традиционните левица и десница, които безпрецедентно останаха вън от президентската надпревара след първия тур, като и Националният фронт, ще търсят реванш. Един от историческите белези на тези избори, освен възрастта на новия президент и на неговата формация, е че те разрушиха политическото статукво на Петата република. Главните играчи в него – Социалистическата партия и “Републиканците” – ще се борят да възстановят каквото могат. За тях това е битка за оцеляване сред вътрешните им междуособици и компрометиращи скандали.  В парламентарните избори движението на Макрон не може да разчита изцяло на избирателите, които гласуваха против Льо Пен на президентския балотаж. Тя обяви, че ще реформира партията си с очевидното намерение да се опита да консолидира около нея още десен и евроскептичен електорат.
Вторите важни избори за Макрон, който направи заявка за амбициозна реформа на Европейския съюз, ще са в Германия наесен. Те ще покажат кой ще му бъде партньор във водещия немско-френски тандем – християндемократката Ангела Меркел или социалдемократът Мартин Шулц.