Jelev.info
Veselin Jelev's Blog

Всичко от категория 'Политика'

Независимо от личните вкусове, трябва да признаваме фактите. Слави Трифонов е водещият на телевизионно шоу, което се задържа след най-гледаните цели 19 години. Той успя да организира референдум за това как да “оправим” България и предложенията му спечелиха подкрепа, с която не може да се похвали нито една партия в България – 2,5 милиона гласа. Концертите на Трифонов пълнят стадиони.

Следователно Трифонов има политически потенциал. Фактът, че той спира досегашното си шоу и се насочва към политиката, без да се отказва от медийно присъствие, показва, че той или някой друг е решил да изпробва този потенциал в избори, които са различно упражнение в сравнение с референдума.

Трудно ми е да повярвам, че Трифонов е човек със собствени политически идеи и собствена политическа воля. Заради тази снимка например:

Слави Трифонов и Георги Илиев Марица бг

Снимка marica.bg

Някои от твърденията му пораждат съмнения в политическата му култура и логика. Като например това: “България е свободна страна, но българските граждани не са свободни”. (из учредителната декларация на партията му “Няма такава държава”).

Шоу звезди обикновено правят политическа кариера в държави с незряла и неукрепнала демокрация. Примери са певецът Мишел Мартели, който стана президент на Хаити през 2011 година и комедиантът Володимир Зеленски, който отскоро е президент на Украйна.

Това са държави преминали през диктатура и насилие, проядени от корупция, със слаби и компрометирани институции и партии и силна олигархия. Тя задкулисно контролира икономиката и дърпа конците на видимото шоу, което минава за политика.

За него олигархията се нуждае от популярни лица, а шоу бизнесът ги произвежда. Те са добре дошли, когато старите политически муцуни се износят и опротивеят на тълпата.

Дали популярността на Трифонов говори добре за него или зле за България, е въпрос на гледна точка.

Според мене тя е политически ресурс с оглед на онази част от българското общество, което остава по-близо до хаитянското и украинското отколкото до повечето европейски.

Трифонов може да се окаже поредното Яне, поредният Бареков или Марешки, т.е. разсейвач на гласове, който няма да позволи постоянното недоволство от статуквото да се излее концентрирано в ясна политическа посока.

Но той може да свърши и повече. Всъщност, политическата класа, която той безмилостно громи в парчетата си, вече изпълни част от “неговата” програма, записана в исканията от референдума. Държавната субсидия вече е съкратена до лев на глас, гласуването е задължително. Остават въвеждането на мажоритарна система и намаляването на депутатите в Народното събрание на 120 от 240 сега.

Подчертавам, че не подозирам и не обвинявам г-н Трифонов и екипа му в  никакви тайни замисли и заговори. Програмата му обаче би ме зарадвала много, ако бях олигарх.

Първо, с падането на субсидиите партиите стават зависими от моите пари. Ако не кандидатират този, когото аз посоча, няма да финансирам нито централите, нито кампаниите им.

Второ, можаритарната система е известна с това, че облагодетелства само големите партии и праща в небитието малките като например главните им критици – в момента събрани под общото название Демократична България. Те остават във Фейсбук. А партия, която може да мобилизира 2,5 милиона души (макар в референдум, а не на избори) не е в никакъв случай малка.

Трето, намаляването на депутатите наполовина, съкращава наполовина и разходите ми по изборите. При това не ми трябват всичките 120 депутати, а само обикновеното мнозинство – малко над 60 от тях. Освен ако не искам да променя конституцията. Това излиза по-скъпо – поне 80 от 120 депутати.

И все пак, не излиза ли по-евтино да си купя едно партийно ръководство, вместо десетки депутати? Аритметично – да, но политически – не. Да купуваш българска партия днес е като да инвестираш в морално остаряло оборудване. Все едно да купиш фабрика за компакт дискове във времето на ю ес би-тата.

Избирателната активост в България говори, че традиционните партии в България са морално и политически износени. Те все по-трудно завеждат избирателя до урните. ГЕРБ управлява 10 години и пострада тежко от “Апартаментгейт”. Корнелия Нинова непрекъснато е заета с оцеляването на лидерския си пост в БСП, няма време за политика.

И най-важното, ако платя на тези партии за това, което предлага Трифонов, парите ми могат да отидат на вятъра. Ако го поискат те – народът ще го мрази, защото мрази тях. Ако го поиска Слави, народът ще го обича, защото обича него. Той може да им стане неизбежен коалиционен партньор (вместо патриотите, ДПС или Марешки) и да им постави моите условия. Това би бил Слави+ в сравнение с обикновения Слави, който просто разсейва гласове.

Хората свързват традиционните партии с мене (мафията), а Слави е борец против тях и против мене. (Прочетете текста на “Няма такава държава”). Никой от хаитяно-украинските му фенове няма да го заподозре, че на практика работи за мене, а не за тях.

А онази снимка горе? Тя е от далечни времена. Почти никой в България не помни толкова дълго.

Едва се уталожи прахът от цирк №1 (“избора” на ФДЛ), и вече започва цирк №2 – разпределението на портфейлите в бъдещата Европейска комисия. Ако съдим по медийните съобщения, първият критерий в него е съотношението между мъже и жени. Ако стане то 50/50, Европа ще цъфне и ще върже. Следващият критерий са желанията на националните столици. “Политико” вика, че ако се съди по тях, от 28 портфейла в бъдещата комисия поне 14 ще бъдат “важни икономически”. И дума не става за цели, приоритети, политики, за това, че беше време да се намали броят на комисарите. Пак ще има подялба на папки и на столове, така че за всекиго да има по нещо и всички заедно да си траят. След това, наесен, идва цирк №3 – преговори по следващия седемгодишен бюджет на ЕС по проект на старата Комисия, с който новата ще трябва да осъществи своите приоритети. Ако съдим по програмната реч на ФДЛ, те не съвпадат съвсем с тези на Юнкер. Още един мандат така и ЕС ще престане да изглежда сериозно дори в еврофилски страни като България. Година по-рано Юнкер, преди Европейският парламент да го утвърди с 422 гласа “за”, им каза: “ние сме Европа на последния шанс”. ФДЛ мина на косъм с 383 гласа при минимум за мнозинство 374. Какъв е сега шансът на Европа?

За първи път жена оглавява Европейската комисия.
За първи път от 1958 г. постът е в германски ръце.
За първи път, откакто беше въведен процесът на водещите кандидати, преседателят на комисията не посочен от европейските партии, а от правителствата.
Този процес удържа един мандат.
Европейският парламент прие сделката с Европейския съвет, която преди това гръмогласно критикува.
За оптимистите тази развръзка е конструктивна, за песимистите – безпринципна.
Причината сделката да мине е, че главните партии и държави в ЕС получиха по нещо от нея.
Тази комисия ще разполага с крехко мнозинство от девет гласа. Не е сигурно, че те ще я удържат за пет години.
Не е сигурно и че тя ще успее да угоди на всички “акционери” в сделката. Техните виждания за ЕС са м много пунктове противоположни.
Това означава, че ЕС ще продължи да се движи с малки и колебливи стъпки напред.
С такава комисия и с такова мнозинство не можем да очакваме радикални промени.
Няколко примера. Фон дер Лайен декларира голяма климатична амбиция – въглеродно неутрален ЕС до средата на столетието. Ще има ли кураж да закрие въгледобива на поляците, които я подкрепиха пряко партийните си разделения?
А ще продължи ли процедурата за отнемане на членски права срещу страната им, която досегашната комисия започна? И ще назначи ли за свой първи заместник по върховенството на закона инициатора на тази процедура, холандеца Франс Тимерманс, чиято кандидатура поляците като част от Вишеградската група, Италия и Румъния провалиха?
Разделените социалисти, повечето от които я подкрепиха, искат от нея амбициозен бюджет на еврозоната “със стабилизиращи функции”. Но вече обявената френско-германска сделка за този бюджет предполага много по-ниска амбиция. И това противоречие ще проличи съвсем скоро при преговорите за нов седемгодишен европейски бюджет, в рамките на който трябва да се вмести този на еврозоната. Тя обеща и европейски данък върху приходите на американските дигитални гиганти от дейността им в ЕС. Но този проект има силни противници в съюза, които не искат да предизвикват САЩ и президента им Доналд Тръмп. Ще остане ли и той като проекта за единно облагане на транснационалните корпорации една многогодишна чернова?
Фон дер Лайен (или ФДЛ, както вече съкращават името й) обеща да узакони процеса на водещите кандидати, благодарение на чиято гибел тя беше номинирана на поста си. Това е очевидно трудно разбираемо.
Не е ясно как тя ще “продаде” по-дълбока, по-интегрирана, по-отворена за мигрантите Европа на евроскептичните правителства, които подкрепиха номинацията й, само и само да провалят водещите кандидати Манфред Вебер и Франс Тимерманс?
Не е ясно и как обикновеният европеец ще види един по-близък до него Брюксел у дъщерята на еврократ и близка прияткелка на Ангела Меркел?
Подобно на предшественика й Жан-Клод Юнкер, ФДЛ е уязвима заради близкото си минало на министър. Опозицията в Германия има въпроси за държавни поръчки, които е правила като министър на отбраната, за разходи, които е одобрявала, за корпоративни зависимости. Депутатите от Бундестага дадоха да се разбере, че анкетите им за решенията й ще продължат, независимо какъв ще бъде следващият й пост.
ФДЛ ще има труден мандат. И той няма да е труден заради тези, които гласуваха против нея, а заради тези, които я подкрепиха. Тя ще бъде слуга на много и различни господари.

България е почти готова да се сдобие с най-доброто правителство, което парите могат да купят (the best government money can buy).

Капиталът ще решава чия кампания да бъде успешна, след като партийните субсидии бяха сведени до лев на глас. Ако не решава правилно, има достатъчно контролни органи, които да го поправят. Но публично-частното партньорство (public-private partnership) е за предпочитане пред каквато и да е репресия.

Държавната телевизия, която за благозвучие се нарича национална, вече има директор с добър опит в политиката, в медиите и в работата с капитала.

В схемата липсва само един елемент – мажоритарната избирателна система. Тя би почистила политическия терен от ненужни партии, които само пречат – ДСБ-та, РБ-та Да-та, ВМРО-та, НФСБ-та, Атаки и пр. Стига коалиционни мъки. Ще останат само големите. Тези, за които си струва да се харчат пари. Те ще осигурят стабилност и предвидимост.

Оттам нататък демокрацията ще работи така: Капиталът посочва мажоритарните кандидати. Партиите ги номинират (иначе няма да имат пари). Капиталът плаща кампаниите им на медиите. Медиите ги провеждат. Кандидатите печелят и връщат инвестирания в тях капитал със законодателство. Медиите го отразяват и обясняват правилно. Така че избраните да бъдат избрани пак след четири години. От политикономическа гледна точка схемата е пари-власт-пари прим.

Какво правят в това време гражданите ли? Как какво? Гледат телевизия и гласуват. Ако не ги мързи, може и да пишат във Фейсбук. Или да пият, пеят буйни песни и да се зъбят на тирана. Все пак сме свободна страна. Или да идат за гъби в Балкана.

Макар още да липсва третият елемент, системата може да бъде изпробвана още тази есен в кметските избори. Те по дефиниция са мажоритарни.

И моля – без инсинуации, че някой налагал тази схема. Народът сам я поиска – в референдум. Организиран от едно фолк шоу.

 

…че нямаме председател на Европейската комисия, на Европейския парламент и европейски “външен министър”. Вече нямахме и генерален секретар на ООН. Ще го преживеем, защото никой в ЕС няма толкова опит в нямането колкото нас. Важното че за три дни преговори в Брюксел Европа обсъди две българки и един българин за висшите си постове. Това е повод за радост и самочувствие. Имаме какво да дадем на света. Стига той да иска.

Какво друго можем да кажем за изминалите дни?

Процесът на водещите кандидати се провали. Дали хептен е умрял, можем да проверим след пет години. И без него обаче Стара Европа си разпредели ключовите позиции в ЕС. За Източна и Централна Европа не остана нищо. Жан-Клод Юнкер продължава да бъде прав, че в Европейския съюз има все по-малко Европа и все по-малко съюз.

Европейският съвет отхвърли водещите кандидати за председател на Комисията на европейските партии. Това е междуинституционален конфликт. Колко ще се задълбочи той, предстои да видим. Интересно е, че коалиция от опоненти (федералистът Еманюел Макрон плюс евроскептичните италианци и вишеградци) видя сметката на кандидатурите на Манфред Вебер и Франс Тимерманс. И Макрон, и вишеградци смятат, че правото на ЕС не ги задължава да номинират шефа на ЕС само измежду предложените от групите в Европарламента кандидати. Основанията им да мислят така обаче са различни. Макрон смята, че водещите кандидати могат да са наистина такива, само ако са избрани пряко по транснационални листи. Европейските избори се правят по национални листи и гражданите гласуват за свои евродепутати. Много често те не знаят нищо за кандидата за председател на ЕК от тяхното политическо семейство. Знаят ли например българските турци в кърджалийско и разградско първо, че са либерали и са политически в една европейска партия с Макрон. И знаят ли коя е Маргерте Вестагер и че тя е тяхната водеща кандидатка? Дълбоко се съмнявам. Гласувайки за Мустафа Карадайъ и Делян Пеевски, е трудно да си представиш тази датска еврокомисарка, която глобява транснационални корпорации с милиарди евро. В този смисъл пряка връзка между волеизявлението на европейския гражданин и водещия кандидат наистина няма. Вишеградци пък смятат, че ЕС е съюз на нации, а не на граждани. В този смисъл се пада на националните лидери да назначават шефовете на Европейската комисия, Европейския съвет и Европейската централна банка както и “външния министър”. Така пише и в Лисабонския договор. Да, там пише, че националните лидери трябва да вземат предвид резултатите от евроизборите, но какво точно значи това, не е съвсем ясно. Според вишеградци то не ги обвързва правно да избират непременно между водещите кандидати. Този конфликт трябва да се реши, иначе ще се задълбочава и има потенциал да блокира ЕС. Той не може да се реши задоволително без промяна на договора на ЕС. И тази промяна трябва да разреши на гражданите да избират поне част от европейските лидери пряко, както избират своите национални. Струва ми се, че няма да боли, ако ЕС приеме идеята на Юнкер отпреди две години да слее постовете на председател на Комисията и на Европейския съвет. Т.е. Европа да има президент, когото да избираме пряко. Така ще си спестим тридневните извънредни срещи на върха и horse trading-a (на български джамбазлъка или пазарлъка) зад гърба на избирателя на тях.

Председателят на Комисията може да не е Манфред Вебер, но пак е от десницата и пак е от Германия. Второто – за първи път от 1958 г. насам. И за първи път в историята е жена. Председателят на Европейската централна банка не е германец, но затова пък е французойка, при това – световно известна. Пазарите реагираха с повишение на котировките на акциите и свиване на рисковите премии (т.е. положително) на номинацията на Кристин Лагард, досега – изпълнителна директорка на МВФ. Това е оценка за опита й в гасене на кризи, вразумяване на правителства и надежда, че ще продължи стимулиращата икономиките политика на досегашния шеф на ЕЦБ, италианеца Марио Драги, казва Ройтерс. А когато Ройтерс казва нещо, вероятността то да е вярно, е голяма. Освен че е френска адвокатка с нетипично добър за нацията си английски, Лагард политически е консервативна, което значи, че в нейно лице, освен Комисията, европейската десница ще контролира още един ключов пост в Европа. С Лагард половият баланс по върховете на ЕС изглежда по-добре отпреди – 40% (два от пет поста) са за по-разумния пол. Да се надяваме, че след пет години в Европа ще личи, че “тук е пипала женска ръчица”.

Не може да се каже същото за географския баланс обаче. Няма ново-европеец, който да стъпи в големите следи на поляка Доналд Туск по билото на Европа. През идните пет години източно- и централно-европейците са наказани. Орбан е виновен. И Моравецки. И Бабиш. Като непрекъснато дразниш Стара Европа, има голяма вероятност тя наистина да се раздразни. Вишеградци изглеждаха доволни вчера в Туитър, че са провалили хем Вебер, човека на Меркел, хем Тимерманс, който ги преследваше заради правосъдието, корупцията, демокрацията и други възвишени неща. Подобно тържествуваха и управляващите италиански еврофоби и анти-елитисти. Да, успешно провалиха плановете на опонентите си. Но сами нищо не постигнаха. Италия досега имаше европейски “външен министър” (Федерика Могерини), председател на Европейската централна банка (Марио Драги) и председател на Европейския парламент (Антонио Таяни). Сега ще има само председател на парламента (Давид-Мария Сасоли), най-вероятно – за половината от петгодишния мандат на институцията. В този смисъл на европейско ниво италиано-вишеградската банда изигра нещо като ролята на Николай Бареков в България. Тя не е да спечели, а да развали – избори, медии, политика, публичност. Т.е. да ги обаречи и после да трябва да ги разбаречваме. В този смисъл бандата трудно може да претендира да бъде конструктивна алтернатива на омразното статукво. Иначе, всички статуква имат свойството с времето да стават омразни. Омръзват.  Затова днес се радваме на Доналд Тръмп.

Победите на Макрон не се изчерпват с Лагард. Сред тях е и новият председател на Европейския съвет, бeлгийският премиер – франкофон, либерал, федералист. Той ще реди дневния ред на държавните и правителствените ръководители. Можем да очакваме, че това ще бъде Макроновият дневен ред. Колко от него ще се осъществи, е отделен въпрос. Ще бъдат положени обаче всички усилия, той да бъде на масата. А това значи по-“дълбока” еврозона, с по-хармонизирано икономическо, данъчно и социално законодателство, повече международна, климатична и отбранителна амбиция и по-бърза първа скорост на Европа. Съответно – изолиране на националистите, суверенистите, орбанистите и пряк сблъсък с тях. За България това означава, че трябва да избере от коя страна на масата иска да седи. Да седи и от двете страни ще бъде трудно.  Макронова победа ще бъде и ако двамата неуспели, но предпочитани от него водещи кандидати – Тимерманс и Вестагер – станат зам.-председатели на Комисията и запазят досегашните си ресори. Първият ще продължи да гони непослушните централноевропейци, а втората – подлите американски корпорации, които избягват данъци в Европа. И китайците. И “Газпром”.

Повечето от голямата петорка на върха на Европа са обект на силни симпатии и антипатии в страните си. Рано е да бъдат оценявани, преди още да са получили благословията на евродепутатите (която не е съвсем сигурна) и преди да са поуправлявали поне малко. Едно обаче е очевидно – всички са със силно проевропейски и федералистки разбирания. Това е обща победа за традиционните проевропейски партии и правителства в противоборството им с консервативно-популистката вълна. Меркел и Макрон успяха да изолират анти-Европа от шофьорското място на ЕС. Интересният въпрос сега е дали новата Комисия (ако бъде одобрена) ще демонстрира амбиция за “повече Европа”, която обикновено поражда евроскептичен отпор, или ще покаже умереност и съобразяване с умората на публиката, с реалностите, за да измъкне килимчето под краката на популистите.

Европейският съвет показа една безпрецедентно разединена Европа. До Юнкер за всички председатели на Комисии в Европейския съвет имаше консенсус. При номинацията на Юнкер имаше двама против, но квалифицирано мнозинство в негова полза, постигнато в рамките на едно заседание. Сега за квалифицираното мнозинство трябваха три дни и две нощи. Не ми се мисли какво ще стане на преговорите за следващия седемгодишен бюджет на ЕС,  които предстоят. За него трябва не квалифицирано мнозинство, а единодушие. На фона на последната среща на върха в Брюксел тази дума звучи екзотично. Колкото повече човек наблюдаваше пазарлъка, толкова по-добре разбираше причините  за Брекзит. Не че заседанията за него в британския парламент създаваха по-добро впечатление. До Брекзит ЕС оправдаваше своето “твърде малко и твърде късно” по различни въпроси с британците. Те все тук или там не участваха, все на нещо опонираха, все нещо блокираха, все си искаха бюджетната отстъпка или не искаха ЕС да дава толкова земеделски субсидии на Франция. Ето, вече си отиват. Невиждано в предишните подобни Европейски съвети, Обединеното кралство игра “конструктивна роля”, т.е. никаква роля. Тереза Мей си траеше и се отегчаваше. И  беше “за”. Тя на никого не пречеше. Но нещата пак не вървяха. Значи кучето е заровено отсам Ламанша. На Европа й трябва нов договор. Лисабонският май вече не работи.

Категории
Връзки
Архив
Meta