Jelev.info
Veselin Jelev's Blog
http://www.willemhartman.nl http://www.hadesign.nl http://www.backtomusicevents.nl http://www.houseofwax.nl http://www.houseofwax.nl https://www.cowinter.com

Всичко от категория 'Днес'

Бойко Борисов и да не иска, ще управлява дълго. Колкото повече слушам опозицията му, толкова повече се убеждавам в това.
Целта на политиката е да вземеш властта. А целта на властта при демокрацията е да осъществиш идеите си за обществото.
По нищо не личи, че целта на т.нар. “автентична, градска” и пр. десница е да вземе властта.
Очевидната ѝ цел е да обяснява защо нейният автентично десен файтон симпатизанти е по-добър от друтите подобни файтони.
“Запомни едно – файтонът ми е много по-добър от файтона ти”.
Това е разговор между секти, а не разговор с България.
Това е може би идеологически разговор, но не и политически.
И децата знаят защо загубиха изборите. Защото бяха разединени и непрактични.
Никой не гласува за очевидни лузъри. Ясно е, че те имат само идеи, които не могат да осъществят.
Първото, което автентичната десница трябва да направи сега, е да покаже, че може да печели. Това би и позволило да се надява на електорален потенциал над 4-те процента.
Да печелиш в политиката означава да формулираш разбираема цел и да я постигнеш.
Вместо да критикуват непрекъснато Борисов, да се запитат защо все пак той успява, а те – не.
Борисов казва: ще построим магистрала и строи магистрала. Казва: ще изкопаем метро, копае метро. Хората виждат и пипат, това, което им е обещал и пак гласуват за него.
Да, хората очевидно поставят магистралата и метрото над съдебната реформа. Такива са хората. Не само у нас. Това е реалност, с която истинският политик се съобразява. А не хленчи колко тежка била.
Реформаторите, “Да, България”, Демократи за силна България, все умни, креативни, високообразовани хора, имат достатъчно време пред себе си.
През него нито трябва да строят метро и магистрала, нито да правят каквито и да са реформи, нито да председателстват ЕС, нито да се оправят с Турция, Русия и Западните Балкани.
Те, разбира се, могат и трябва да критикуват как прави това правителството, да предлагат алтернативи – рутинно задължение на всяка опозиция.
Но то не стига. Още повече, че малцина ги слушат. Вероятно вече са забелязали, че вън от парламента означава и вън от медиите – поне от най-влиятелните.
Главното им политическо задължение днес е да мислят как да се върнат в играта. То изисква тиха дипломация, а не шумно говорене един срещу друг пред всеки смилил се да ги покани телевизионен водещ.
Връщането в играта не минава през предъвкване на това, което ги разделя. То изисква работа над това, което ги обединява. Да покажат, че могат да печелят, означава да намерят обща цел, за която на достатъчно много хора им пука и да ни убедят, че знаят как да я постигнат. Това може да не е лесно, но все пак не е като да управляваш.
“Автентичната” десница боледува, разпада се, стопява се, не само у нас. Къде са днес антикомунистическите движения от ранния постсъветски период на Европа?
Тази “десница” (всъщност пъстра смесица от продемократични и не непременно десни движения) беше силна, когато националните цели го изискваха – финансовата стабилизация след кризата през 1996-97 г., присъединяването към НАТО и към ЕС. А след това?
Къде “автентичното дясно” е формулирало нова национал цел? Къде е неговият политически продукт, с който да убеди обществото да я постигне?
Съдебната реформа е безспорно важна цел, но да спечелят избори като
партия около един проблем е малко вероятно и не дава достатъчна перспектива на избирателя.
Дори да приемем, че разнородните “автентично десни” утре магически се обединят, шансът им да минат 4-те процента като коалиция за истински съдебни реформи е минимален. Правосъдието е част от дневния ред на обществото, но съвсем не го изчерпва.
Ако има национално предизвикателство, което може да мобилизира електорат, това е запазването на евроатлантическият курс на страната и изваждането ѝ от периферията на ЕС.
В това отношение истинският опонент на автентичното дясно не е ГЕРБ – при всички критики, които управляващите могат да търпят.
Истинските опоненти са БСП и ДПС, две партии, които в по-голямата си част представляват миналото на България и я теглят назад и надолу.

П.П.: Не знам дали “автентичните десни” забелязват, но в Европа и в България, икономическият растеж се завръща, безработицата и дефицитите намаляват. Този вятър не духа в “автентично десните” платна (метафората е от последната реч за състояниета на Съюза на Жан-Клод Юнкер – б.а). Той, “вятърът”, а не председателят на Европейската комисия, духа в платната на правителството. Защото хората гласуват с портфейлите си. Шансовете да ги спечелиш само с кампания срещу Цацаров и Пеевски намаляват.

Следващият канцлер на Австрия най-вероятно ще бъде Себастиан Курц. Тридесет и една – годишният външен министър и лидер на Народната партия я изведе до победа с 31 на сто от гласовете на изборите в неделя. Всички очакват решението му с кого ще направи коалиция – със социалдемократите, с които консерваторите управляваха досега, или с крайната десница, Партията на свободата на Хайнц-Кристиан Щрахе.

Какво означава това за България?

Печелим съюзник в спора за миграционната криза. Курц е за това ЕС приоритетно да се грижи за охраната на външните си граници, вместо да търси начини  да разпределя тежестите на миграцията. В това отношение той е по-близо до страните от Вишеградската четворка – Полша, Чехия, Унгария, Словакия. В Будапеща вече приветстваха избора му. Той може да приближи Австрия до четворката, ако се съюзи с Щрахе, който предложи Австрия да се присъедини към регионалната група, включваща държави от бившата Австроунгарска империя. Партията на свободата е антиимигрантска и антиислямска. Курц дължи успеха си на това, че в кампанията се приближи към наратива на популистите, особено що се отнася до имигрантите и политическия ислям.

Този съюзник обаче е под въпрос. Ако България изпадне под силен мигационен натиск, не можем да очакваме солидарност от четворката и Австрия за споделяне на тежестта. Ще имаме тяхната подкрепа до момента, до който опазим границите си “сухи”.

Шансовете за членство в Шенген отново намаляват. Курц е против зоната без вътрешен граничен контрол в ЕС да приема нови страни сега. И без това тя продължава да поддържа извънреден контрол по някои вътрешни граници (като например австрийско-германската), който Шенгенският граничен кодекс позволява. Европейската комисия дори предложи промяна на кодекса, която  ще позволи контролът да се поддържа по-дълго от позволените сега две години.

Ще стане по-трудно за българите в Австрия. Не само защото Курц и Щрахе са на една вълна по отношение на мигрантите. Австрия беше една от първите държави членки, чиято подкрепа потърси през август френският президент Еманюел Макрон в похода си за изменение на директивата за командированите работници. То цели да ограничи достъпа на източно и централноевропейска работна сила до пазарите на по-богатите страни в ЕС. Тук Курц ще има пълната подкрепа на Щрахе. България и още десет страни от Централна и Източна Европа блокираха преди година опит на Комисията да ревизира директивата.

София ще има опонент за Турция. Курц неколкократно се обяви за това ЕС да прекрати преговорите на тази страна за членство в ЕС. България отстоява по-умерен подход. Според правителството в София ЕС е по-заинтересован да преговаря с Турция и така да има лостове за въздействие върху нея, отколкото да ги загуби, като сложи край на преговорите. Предстои да видим доколко радикалната реторика на Курц спрямо Анакара е била предизборна и доколко той ще остане посбледователен в нея. Различието, както и това за командированите работници, е важно и защото Австрия е наред да поеме председателството на Съвета на ЕС след България на 1 юли догодина. Това би могло да наруши приемствеността в т.нар. “тройка” от преседателстващи страни, която в нашия случай включва и Естония.

Австрийски Макрон? Всички днес са единодушни, че Курц подмладява политическия истаблишмънт на страната си и може да донесе промяна подобно на френския президент Еманюел Макрон (39 г.). Въпреки уклона му надясно, който го различава от Макрон, той се декларира като твърдо проевропейски лидер. Вероятно това ще е трудната точка в коалиционните преговори с евроскептичната формация на Щрахе. Доколко проевропеизмът на Курц ще вдъхва доверие в ЕС, зависи от коалиционното споразумение, състава на бъдещото правителство, програмата му. Проевропеизмът по принцип е добър от гледна точка на по-младите членки на съюза, като България, за които солидарността и единството са от ключова важност. Въпросът, на който още нямаме отговор, е: за каква Европа би работил Курц? Ако последва Макрон в идеите му за дълбоко интегрирано ядро и разводнена периферия, той не ни е приятел.

С решението да оттегли САЩ от Парижкото споразумение президентът Доналд Тръмп му нанася тежък удар, но в същото време поднася на тепсия на Европа възможност да направи нещо, което трудно й се удава със собствени усилия – да бъде световен лидер. Дори напускащата ЕС Великобритания, макар и да се изказа дипломатично за стъпката на Тръмп, заяви, че ще продължава да следва Европа в борбата против глобалното затопляне. С изтеглянето от световното споразумение за климата президентът на САЩ прави крачка от ‘America first’ към America alone. Всъщност САЩ са в компанията на Сирия и Никарагуа, що се отнася до Парижкото споразумение. Да се чудиш не е ли по-добре да си съвсем сам при такава компания.

Ако Ангела Меркел в момента има голям международен приятел, това е …Доналд Тръмп.

Враждебните му към германците туитове могат да й помогнат да си върне изгубена популярност и с повече увереност да се запъти към четвърти мандат на изборите през септември.

Президентът на САЩ дарява германската канцлерка с консолидираща заплаха.

На среща с лидерите на ЕС миналия четвъртък той се оплака от германския излишък в търговията със САЩ, особено в тази с автомобили.

После се скара на европейските си съюзници, че не заделят достатъчно пари за отбрана.

След това отказа да препотвърди ангажимента на САЩ към тяхната сигурност, нарушавайки 68-годишна традиция.

А днес в любимия си туитър посочи поименно кой в Европа го дразни най-много:

“Имаме МАСИВЕН търговски дефицит с Германия, освен това те плащат МНОГО ПО-МАЛКО, отколкото би трябвало, за НАТО и военните. Много лошо за САЩ. Това ще се промени”.

С политиката си на бюджетна строгост и на отворени за миграцията врати Меркел разедини страната си и Европа.

Със заплашителния си тон и фолклорните си представи за трансатлантическата връзка Тръмп й поднася златна възможност да стане отново обединителка на германците и на европейците – срещу един невеж и арогантен Вашингтон, захвърлил историческо единство, градено върху принципи и ценности, заради тесногръдо разбиран търговски интерес.

Меркел, която прецизно мери думите си, сега има шанс да покаже дълго липсващото лидерство в ЕС, като заяви: Европа – първо.

Тя го каза по-меко миналата неделя в Мюнхен, без обаче да крие фрустрацията си от общуването с Тръмп на срещите на НАТО в Брюксел и на Г-7 в Таормина, Сицилия:

“Мога само да кажа, че ние, европейците, трябва наистина да вземем съдбата си в нашите собствени ръце, разбира се в приятелство със САЩ, в приятелство с Великобритания и като добри съседи навсякъде, където това е възможно с други страни, дори с Русия. Времената, в които можем напълно да разчитаме на други, изглеждат свършили, както почувствах предишните няколко дни”.

Отчуждена Америка и напускаща ЕС Великобритания разчистват пътя на Германия с избралата подчертано проевропейски президент Франция да поведат ЕС ускорено към двата му стратегически проекта – по-дълбока икономическа интеграция и обща отбрана.

Те щяха да изглеждат много по-далечни и трудно постижими за европейците, ако те можеха както досега да се облягат безгрижно на американското рамо.

Що се отнася до немските автомобили, ако Тръмп не ги иска, Китай, Индия, Русия са насреща.

ЕС изпреварва САЩ и по население, и по дял в световната търговия и брутен вътрешен продукт.

Още по-важно е обаче, че с враждебните към Европа и Германия туитове Тръмп подритва най-голямата геополитическа инвестиция на САЩ след Втората световна война.

С никой от глобалните играчи, традиционни и нововъзникващи, Америка не е свързана така както с Европа – нито с Русия, нито с Китай, нито с Индия.

Ако лиши страната си от такъв съюзник, вместо “Америка – първа”, Тръмп ще постигне Америка-сама.

Европа може да отдъхне. Най-лошият сценарий не се сбъдна. Франция остава с проевропейски президент. Няма да има Фрекзит. Ангажиментът на ключовата сила в Европа към европейския проект остава.
Центристът Еманюел Макрон печели балотажа на президентските избори с 65,8 на сто от гласовете пред лидерката на крайнодесния Национален фронт Марин Льо Пен  с 34,2 на сто.
След неотдавнашните парламентарни избори в Холандия националпопулизмът търпи второ поражение при това от либерал – най-губещото политическо семейство в кризата.
Радостта обаче е дотук. Победата на Макрон (39 г.), най-младия френски президент, е Пирова. Той ще трябва да управлява разединена и поляризирана страна. Това показват рекордните нива на електоралния протест – отказ от гласуване или пускане на празна бюлетина. Негласувалите са 25,3 на сто. Избирателната активност е 74,7 на сто, втората най-ниска на президентски балотаж в Петата република след 69-те процента през 1969 година. Пусналите празна бюлетина са 8,9 на сто, т.е. безпрецедентните 4,2 милиона избиратели. От подкрепилите Макрон 43 на сто заявяват, че са гласували не за него, а против Льо Пен, което дава основание на френски наблюдатели да говорят за “служебна победа”.
Макар и загубила, Льо Пен поставя електорален рекорд за партията си. Тя удвоява резултата на баща си Жан-Мари Льо Пен от изборите през 2002 г., спечелени във втория тур от кандидата на традиционната десница Жак Ширак с 82,2 на сто от гласовете.
Тогава Льо Пен-баща взе 17,8 на сто от вота, едва надхвърляйки резултата си от първия тур (16,86%). Дъщеря му, която го изключи от основаната от него партия, за да подобри имиджа й, вече атакува 40-те процента. Това вещае труден мандат за Макрон.
През 2002 година избирателите на Национални фронт бяха 5,5 милиона срещу 25,5 милиона за т.нар. “републикански фронт” – обединение на всички партии в балотажа с цел да не бъде допусната крайната десница до властта. Сега фронтът отчита 11 милиона избиратели. Макрон има 20 милиона.
Първото голямо изпитание за новия президент ще са парламентарните избори през юни. Те ще покажат дали другите партии ще успеят да му наложат да съжителства с контролирани от тях мнозинство в Националното събрание и правителство и да ограничат възможностите му да изпълни амбиционните си обещания.
Между другото, наблюдатели отбелязват, че Макрон вече се възползва от тенденция на намаляване на безработицата, която направи неговия бивш работодател, отиващия си президент Франсоа Оланд, най-непопулярния държавен глава на Франция, откакто там се мерят рейтинги.
Тъй като резултатите от икономическите политики обикновено идват с известно закъснение, може да се окаже, че Макрон печели от това, от което Оланд загуби.
Известният френски коментатор Жан Катрмер от “Либерасион” нарече Макрон, бивш инвестиционен банкер и министър на икономиката на Оланд, “детето, около чиято люлка са се събрали боговете”.
Предстоящият парламентарен вот ще покаже доколко неговото новородено движение се е превърнало във фактор на френската политика.
Нивото на въздържане и на невалидни бюлетини са лош знак за социалната подкрепа, на която може да разчита новият президент през петгодишния си мандат. Традиционните левица и десница, които безпрецедентно останаха вън от президентската надпревара след първия тур, като и Националният фронт, ще търсят реванш. Един от историческите белези на тези избори, освен възрастта на новия президент и на неговата формация, е че те разрушиха политическото статукво на Петата република. Главните играчи в него – Социалистическата партия и “Републиканците” – ще се борят да възстановят каквото могат. За тях това е битка за оцеляване сред вътрешните им междуособици и компрометиращи скандали.  В парламентарните избори движението на Макрон не може да разчита изцяло на избирателите, които гласуваха против Льо Пен на президентския балотаж. Тя обяви, че ще реформира партията си с очевидното намерение да се опита да консолидира около нея още десен и евроскептичен електорат.
Вторите важни избори за Макрон, който направи заявка за амбициозна реформа на Европейския съюз, ще са в Германия наесен. Те ще покажат кой ще му бъде партньор във водещия немско-френски тандем – християндемократката Ангела Меркел или социалдемократът Мартин Шулц.