В неделя националисти огласиха София с антиимигрантски протести. От тях Българското национално радио предаде на запис следния лозунг: “Долу демокрацията! Долу партиите! Долу Европейския съюз! Да живее България!”
Да се впечатлявам ли? Питах приятели и колеги и те ми отговориха: “Нормално”, “мило, българско и родно”, “ненормално е, но не е изненадващо”.
Не познавам оратора. Дори не запомних името му. Не вярвам да води много последователи и да има шансове да го изберат за нещо. Може да е бил свръхвъзбуден, или да има емоционални отклонения. Може да е провокатор.
Да, но днес лудите, провокаторите и случайните гастрольори в политиката едва ли са повече отколкото преди десет или двайсет години. Такъв лозунг обаче не съм чувал през целия преход. И от най-екстравагантните персонажи. И в най-разпалените сборища.
Никой в България до днес не е викал: “Долу демокрацията!” Всички са се борили с другите в името на демокрацията. Никой не е викал: “Долу Европа!” Напротив, всеки е доказвал, че той е истинският европеец, а другите се преструват.
Ако погледнете “Евробарометри”-те от последните няколко години, ще видите, че България е най-евролюбивата държава-членка. Нейният народ гледа най-положително на ЕС и възлага на него най-големи надежди.
Според едни това е така, защото българинът още не е опознал достатъчно Европа. Според други – заради историческия му навик някой отвън да го “оправя” и да го избавя. Излишно е да обяснявам от какво.
И не щеш ли – “Долу Европа!” Може да е откачено, може да е незначително, може да е маргинално, но е ново. Дори Волен Сидеров не е бил толкова прям.
Не съм го чувал да се изказва срещу демокрацията. Напротив, той непрекъснато се позовава на народната воля, на своите избиратели.
Далече съм от мисълта, че с надигането на крайните националисти в България се случва нещо уникално. То е навред в Европа.
В огромното си мнозинство евроскептиците на запад от Калотина обаче не викат “долу демокрацията”. Те викат само “долу Европа”, защото я смятат за свръхдържава, която мачка националните демокрации чрез неизбраната европейска администрация в Брюксел.
Миналия петък италианският министър-председател Енрико Лета предупреди в интервю за няколко европейски всекидневника, че е възможно крайни популистки и антиевропейски партии да вземат над четвърт от гласовете в европейските избори догодина и да блокират решенията на ЕС за насърчаване на икономическия растеж.
В България не се забелязва особена тревога от тази тенденция, която е сред главните теми на Европа за годините на кризата. От всички основни медии само един вестник спомена за интервюто на Лета. А явлението, за което той говори, се проявява драстично у нас сега.
Няма да спекулирам има ли “кукловод” описаната случка, кой е той, какво иска да постигне. Обективният резултат обаче е виден.
Тя измества дневния ред – от протестите към бежанците. От олигархията и задкулисието към Европа и Близкия изток, от вътрешния проблем – към външната опасност.
Тя разпалва емоции срещу тези, които се позовават на европейски принципи и ценности. Ето, те защитават чужденците, които идват тук да колят българи.
Тя мобилизира привържениците на политически сили, които сондажите днес поставят под 4-процентовата бариера за влизане в парламента.
И най-сетне, драстичните призиви тестват прага на търпимост на компетентните власти и на обществото като цяло. Проверяват какво може да мине.
Засега: “Долу демокрацията!” и “Долу Европа!” минават, без някой особено да се възмути, камо ли нещо да предприеме.
Какво стои обаче зад тази невъзмутимост? Пренебрежение към кресльовците и горда увереност в демократичните устои на държавата ни и в стабилността на европейския ни курс? Безразличие? Неразбиране? Съгласие?
Никой не ти отговаря. И, което е още по-смущаващо – никой не пита. С изключение на Българския хелзинкски комитет.