Jelev.info
Veselin Jelev's Blog



В очакване на варварите

Или защо СИРИЗА няма да спаси Европа

Какво очакваме, стълпени на площада?
Днес варварите ще пристигнат тук.

(Константинос Кавафис, “В очакване на варварите”)*

В българските медии и социални мрежи цари въодушевление от победата на СИРИЗА в Гърция. Такава възбуда не e била от времената, когато националният ни отбор по футбол все още можеше да изкара равен на собствен терен. Все едно, че “надеждата”, която лидерът на СИРИЗА Алексис Ципрас обещаваше на гърците, не е пристигнала в Атина, а в София.

Ентусиазъм е обзел не само троловете – дневални по антиевропейска пропаганда, не само тези дето “олевяха”, за да ги забелязват на фона на “статуквото”, не само застаряващи и носталгични мърморковци, а и автори със сериозна репутация.

От пръв поглед трудно се забелязва някаква разумна причина за вълненията им. България не е в еврозоната и не я засяга какво ще стане с гръцкия дълг. Ако пак го “подстрижат” или разсрочат, ние няма да се бъркаме в джоба.

Гърция вече не е сред най-големите чуждестранни инвеститори у нас. Тя е съседна страна, търговски партньор (около 10 на сто от външната ни търговия през 2014 г.) и туристическа дестинация както и пазар на недвижими имоти за все повече българи. Но в тази си роля тя никога досега не е ставала централна тема за българските медии и в най-тежките години на кризата си.

Причината за този интерес изглежда е другаде. Мнозина в България и не само в нея виждат в победата на СИРИЗА преди всичко поражение на официална Европа. Те размахват примера на една сравнително малка страна, която показа среден пръст на големите в Европейския съюз и на Брюксел. Подтекстът е очевиден – щом гърците могат, защо да не можем и ние? Опасявам се, че това ликуване е прибързано. И прескача друг въпрос: А трябва ли?

Политиката на остеритет (финансова строгост), срещу която гърците гласуваха с внушително мнозинство, има именити критици. Един от тях е Нобеловият лауреат Пол Кругман. Той смята, че кредиторите представени в “тройката” (Европейският съюз, Международният валутен фонд и Европейската централна банка) са подценили свиването брутния вътрешен продукт (БВП), до който води съкращаването на бюджетните разходи. “Дивашките”, както ги нарича Кругман, икономии не доведоха до растеж. Това е факт. От първия “бейлаут” през 2010 година Гърция загуби около една четвърт от своя БВП и беше в непрекъсната рецесия. Затова въпреки опрощаването на част от дълга и облекченията върху обслужването му неговото съотношение към БВП нарасна от 146 на сто на 175,5 на сто. Т.е. докато дългът стоеше почти един и същ, БВП се свиваше.

Критиците на тройката обаче премълчават един въпрос: Защо остеритетът (разбираемо ненавиждан навсякъде по света) проработи в други тежко задлъжнели страни с програми за финансово оздравяване като например Португалия и Ирландия?

Защо в Ирландия икономическият растеж от 0,2 на сто през 2013 година скочи на 4,6 на сто през 2014 година, а безработицата слезе от 13,1 на сто на 11,1 на сто? Защо в Португалия премина от 1,4 на сто спад през 2013 година до слаб растеж от 0,9 на сто през 2015 година? Защо от 2008 година досега износът ѝ се увеличи с 30 на сто? На тези две страни кредиторите приложиха същото горчиво лекарство като на Гърция.

Някои икономисти (чети например тук) смятат, че основното, което я отличава от другите страни с програми, е, че тя само насила е рязала публични разходи, без обаче да прави реформи. Икономиката ѝ е наваксала известна конкурентоспособност от драстичното орязване на доходите, но не се е променила като производителност, иновативност, структура на производството, износ. Бюрокрацията не работи по-добре. Приема се законодателство, но не винаги се изпълнява. Приватизацията се бави. Или направо се отменя, както направи вчера Ципрас с пристанището в Пирея. Продължават да не се събират всички данъчни приходи. Продължава и корупцията. Гърция внася над 80 на сто от потреблението си. Преобладават отраслите с ниска добавена стойност – туризъм, земеделие, транспорт, търговия. С други думи гърците нямат какво да продават освен банките и плажовете си. За това ЕС и МВФ ли са виновни? Или Ангела Меркел?

За мене това е сърцевината на новогръцката трагедия – не само лошото управление на двата политически клана ПАСОК и “Нова демокрация” и следващото от него задлъжняване – а съчетанието му с ниска конкурентоспособност при липса на национална валута, която можеш да девалвираш. Това, струва ми се, е най-актуалният урок от гръцката криза за България, но както обикновено у нас почти никой не му обръща внимание. Ние сме на площада и чакаме варварите.

Спорът за ползата и вредата от остеритета отмества главния въпрос в момента: Трябва ли Гърция да плаща дълга си, или еврозоната пак да й опрости “значителна част” от него, както иска СИРИЗА? Този въпрос не е икономически, а правен и политически. Той може да се преведе: Трябва ли държавите в ЕС да изпълняват договорните си задължения? Може ли с вишегласие да решаваме, дали да плащаме дълговете си? И само вишегласие ли е демокрацията, или и върховенство на закона?

Европейската практика вече даде един ясен отговор през 2011 година. Тогавашният гръцки премиер Георгиос Папандпреу пробва да попита в референдум гърците приемат ли сделката, която вече беше сключил с кредиторите. Меркози** му отговори: Излез от еврозоната, па си прави референдум. И тогава собствената партия на Папандреу, ПАСОК, го свали, защото се ужаси от риска, на който той изложи страната си. Защото еврозоната няма правила за напускане. Ако искаш да излезеш от нея, трябва да си подадеш молба за напускане на ЕС.

Тактическата грешка на Папандреу беше, че се опита да изнудва еврозоната, докато тя за сметка на данъкоплатците си спасяваше Гърция от фалит. Тогава излизане на една държава можеше да срине общата валута, защото на ЕС липсваха защитни механизми срещу “заразата”, която веднага щеше да плъзне по облигациите на другите големи длъжници и банките, които ги държат. Папандреу си мислеше, че другите в еврогрупата ще се огънат пред опасността, но не позна. Днес напускането на страната му не плаши никого.

Стратегическата му грешка беше, че реши да постави на референдум въпрос, който не подлежи на това. Представяте ли си Любен Беров да беше поставил през 1994 година сделката по външния дълг на България на всенародно допитване? Или път Иван Костов да беше ни поканил да гласуваме през 1997 година дали искаме валутен борд? Може би още щяхме да чакаме като македонци за европейско членство, или щяхме да сме неразривна част от Евразийския съюз. Или нещо като Азербайзжан на Балканите, но без нефт.

Мисля, че тези въпроси са риторични, а отговорите им – очевидни. Те обаче ме водят към друг въпрос: На кого у нас и защо толкова тежат правилата на ЕС, та така се радва на гръцкото въстание срещу тях? Понякога си мисля, че такива кризи – като гръцката, украинската, бежанската – вършат добра работа, защото действат като безпогрешен лакмус и показват кой кой е. Недовършената ни лустрация не можа да направи това.

Разбирам копнежа на част от сънародниците ни за една друга Европа. Която например да ни дава повече пари за магистрали и за земеделие, но да не иска от България съдебна реформа и борба с корупцията. Която не иска енергийна ефективност и няма нищо против монопола на “Газпром” и други монополи. Която да остави Украйна на Путин. Сънища на гладни кокошки са това. И те нямат нищо общо нито с Европа, нито с демокрацията.

Какво ще стане сега?

Никой не очаква Grexit. Той вече няма нито икономически, нито политически смисъл. Не го искат нито еврозоната, нито СИРИЗА. Ефектът на девалвацията, който би имало връщането към националната валута, драхмата, вече се получи по друг начин – чрез орязването на заплатите и пенсиите на гърците.

Но дори теоретично Гърция да обяви дефолт по дълга си и да излезе от еврозоната, последната е далече по-подготвена отколкото преди три години за това. Тя вече има средствата (Европейски механизъм за стабилност, банков съюз) да спре “заразата” от една задлъжняла държава-членка към дълга на друга.

Т.нар. “остеритет” в основни линии вече е прочетен вестник. Битият – бит …, както казваше Ахмед Доган. Втората програма за Гърция е към края си. Предстоят финални преговори между правителството и тройката за последни ограничителни мерки, които да осигурят, т.нар. “буфер” за държавния бюджет.

Ципрас отказва да ги приложи, дори иска да отмени част от взетите вече. Без съгласието на тройката обаче страната му не може да получи следващия транш от спасителните заеми. Без тях не може да плати идващата през лятото вноска по дълга от 10 милиарда евро. Ако наистина иска Гърция да остане в еврозоната, няма много място за маневри.

На първото заседание на правителството той обяви, че “сме готови да пролеем и кръвта си, за да върнем достойнството на гърците”. Така се говори пред публиката у дома. Зад затворените врати на еврогрупата в Брюксел тонът ще е друг.

Другият остър въпрос ще бъде новото опрощаване на дълг, което СИРИЗА иска, сочейки съотношението дълг-БВП и настоявайки, че при него гръцкият дълг е неплатим. Опонентите им обаче сочат, че след 2012 година огромната част от този дълг не е вече в чужди и гръцки банки, а в Европейския механизъм за стабилност (спасителния фонд на еврозоната) и в Европейската централна банка, т.е. в ръцете на държавите от еврозоната.

Благодарение на това цената на обслужването му е значително по-ниска от пазарните. Тя е 1,5 на сто от БВП през 2015 година. Според Даниел Грос, директор на Центъра за европейски политически изследвания в Брюксел, тя е по-ниска отколкото в Португалия и в Ирландия. Той посочва, че съотношението ѝ към БВП се дължи на големите дялове, които гръцкото правителство взе по време на кризата в редица банки. Без тях то слиза между 120-130 на сто, колкото на Италия.

Едно е да убеждаваш частни банкери да опростят дълг на държава с разумния аргумент, че така ще получат поне част от парите си обратно. Друго е обаче да убеждаваш изнервените също от остеритет европейски данъкоплатци и техните правителства. Левият италиански кабинет поздрави Ципрас с победата му, но толкова. Гърция дължи по 600 евро на всеки италианец и всеки италианец си ги иска. Не вярвам премиерът Матео Ренци да е готов на такъв пролетарски интернационализъм какъвто ще очаква от него Ципрас.

Вярно е, че и Франция (също с ляво правителство) и Италия отдавна настояват за отхлабване на остеритета и мерки за насърчаване на растежа. Дори постигнаха проект за Европейски фонд за стратегически инвестиции и гъвкавост в прилагането на пакта за стабилност и растеж. Те обаче са далече от безплатния обяд, който иска СИРИЗА.

С две думи, ново “подстригване” на дълга е малко вероятно. ЕЦБ даде знак, че е готова да разговаря за известно разсрочване.

„Няма място за едностранни действия в Европа, това не изключва обсъждане на разсрочване на този дълг например“, каза веднага след гръцките избори Беноа Кьор, член на борда на ЕЦБ.

Европа, която е “мека сила” и решава всичко с компромиси, може пак да приеме известна гъвкавост, но МВФ? “Берлин и Брюксел много ще се забавляват, гледайки как Атина се бори с Вашингтон”, пише Грос.

Някои виждат в гръцкия избор предвестник на “Европейска пролет” и възстановяване на “нормалната” левица отпреди 20-30 години. Те смятат, че именно СИРИЗА е истинската европейска социалдемокрация, макар буквалният превод на това съкращение от гръцки да е:”Коалиция на радикалната левица”. Т.е. те държат на това, че са “радикални”. В същото време деклариращият се като проевропеец Ципрас беше посрещнат с най-бурна радост от еврофобския Национален фронт във Франция, т.е. от крайната десница. Другите му големи фенове се оказаха крайнолевите във Франция, които президентът Франсоа Оланд изгони от правителството.

Оказа се, че еднакво го обичат партии, които нямат нищо общо помежду си. И дори една такава му стана коалиционен партньор. Какво ги събира? Че всички са против еврото. Че всички са против интеграцията. Че всички искат Европа да се върне към национализмите и границите. И наричат това “връщане на националното достойнство”. Кой си мечтае за това у нас? Лакмусът СИРИЗА пак действа безотказно.

Победата ѝ може да е всичко друго, но не е и “пролет”. Политическата зима продължава. Това, което стана в Гърция и вероятно ще продължи в други страни е, че Европа започва да чувства политическите последствия от кризата на еврото – радикализация на обществата, възход на крайните формации. Колкото по-отчаяни са хората, толкова по-добре са продавачите на илюзии.

След тях неизбежно идва мъчително събуждане и твърдо приземяване в реалността.

“Защото падна здрач, а варварите не дойдоха.
Завърнаха се пратениците от границата
и казаха, че варвари не съществуват вече.
Сега какво ще стане с нас без варвари?
Та тези хора бяха някакво си разрешение.”

1900-1911

____________________________________
* Преводът е на Стефан Гечев.
** Подигравателно название на тандема Ангела Меркел, канцлер на Германия и Никола Саркози, тогавашен президент на Франция, въведено от британския “Дейли Телеграф”

Leave a Reply